Нима за нас това е някаква пречка? Ни най-малко!

Двамата със Сергей създадохме доброто старо „Вретено“, в комплект с казиното „Синият ад“, след това се настанихме вътре, поръчахме си по една леденостудена водка и поискахме за мезе пушена сьомга. Симулацията съдържаше още маси, барман, красиви, сексапилни сервитьорки, трима джазмени, които ни заливаха с парчета от края на миналия век, и шумна, многолюдна, празнуваща тълпа.

Картината имаше всичко, от което се нуждаехме, с изключение на едно-единствено нещо. Не беше „реална“.

Нищо тук не беше истинско. Лицата на присъстващите бяха взети от базата данни на компютъра. Но нима ние със Сергей и Еси идвахме от другаде?

Виждате ли, не ни се налага да ходим където и да било. Решим ли да сменим обстановката, просто го правим. Така е и с Еси. „Къде искаш да вечеряме?“ — пита ме тя. „Ами, какво мислиш за «Лутесия»? — отвръщам. — «Ла Тур д’Аржант»? Не, яде ми се пилешко. Какво ще кажеш за пикник пред Тадж Махал?“

Разбира се, нито обстановката, нито храната са „истински“. Също като нас. Еси е само съхранен в компютъра вариант на моята скъпа жена, която все още се рее някъде по широкия свят. Официално не сме разделени. Аз пък съм съхраненият вариант на самия себе си, останал, след като първообразът загина при нещастен случай по време на епохалната първа среща с хичиянците. Същото важи и за Сергей, а Алберт…

Алберт е нещо напълно различно. Държим го край нас, защото е ненадминат веселяк и страшно освежава купоните.

Всъщност, какво значение има всичко това? Та нали напитките ни опияняват по същия начин, пушената сьомга е ароматна и солена, а нарязаната на ситно салата е все така хрупкава и освежаваща. Не ни е страх, че ще надебелеем, нито че на сутринта ще ни измъчва махмурлук.

Докато телесните хора…

Е, телесните са съвсем друга работа.

Имаше немалко телесни сред 3726-те ветерани от Гейтуей, пристигнали, за да ознаменуват стогодишнината от откриването на Скалата. Много от тях ни бяха добри приятели. За немалко от останалите бих искал да кажа същото, защото старите проспектори притежават много общи черти.

Това, което ме затруднява при телесните, е мъчителният начин, по който поддържам разговор с тях. Аз съм бърз — защото обитавам гигабитовото пространство.

Те са бавни.

За щастие, съществува един начин да се преодолее затруднението, защото в противен случай опитите да общувам с тези неимоверно мудни и флегматични телесни създания биха ме лишили от здрав разсъдък.

Когато бях хлапе в Уайоминг, ужасно се възхищавах на шахматистите, които се навъртаха в градския парк и местеха с бавни движения лъскавите дървени фигурки върху лакираните шахматни дъски. Някои от тях можеха да играят до двайсет партии едновременно, сменяйки подред дъските. Как можеха да запомнят разположението върху двайсет различни шахматни дъски, когато аз не бях в състояние да го направя с една-едиаствена?

После разбрах. Те не запомняха нищо.

Просто се приближаваха към шахматната дъска, оценяваха позицията, откриваха най-добрия ход, правеха го и продължаваха нататък. Без да се стараят да запомнят нищо. Притежаваха невероятно бързи умове, толкова бързи, че да вземат решения, докато противникът им се почесва зад ухото.

Нещо подобно е с нас и телесните. Докато разговарям с цяла тълпа от тях, върша още поне няколко полезни неща. А те стоят като статуи! Когато зърнах старото приятелче Франки Херейра, той си облизваше устните, докато някой друг отваряше бутилка шампанско. Сам Стратърс току-що излизаше от тоалетната, отворил уста, за да поздрави някой от новодошлите. Не заговорих нито единия, нито другия. Дори не направих опит. Просто създадох подобие на самия себе си — по едно за всеки от тях — и го пуснах да се оправя. След това си „тръгнах“. Чакаха ме и други неща. Не беше необходимо да вися тук, поне докато моите двойници не доближат Франки и Сам и си отворят устата, за да ги заговорят. Тогава щях да се върна и да им кажа онова, което възнамерявах.

Така е с телесните. Добре, че има толкова много съхранени личности, инак сигурно щях да умра от скука.

Някои от тях са стари приятели, други ги познавам, просто защото всички ги знаят. Детуайлър например, човекът, открил вуду-прасетата, Лайо Сичън, прочут терорист до появата на хичиянците, но след това преминал на другата страна. Той бе човекът, предал на властите цялата група от терористи и диверсанти, проникнали в редовете на Американската космическа програма. Зърнах дори Хариман, известен с това, че пръв присъствал лично на избухването на свръхнова и успял да се задържи достатъчно дълго на последвалата разширяваща се вълна, за да спечели наградата от пет милиона долара, която се давала в онези далечни дни. Наблизо беше Мангроув, откривателят на хичиянска станция в околностите на неутронна звезда, установил, че причудливите, синкави сфери, прикачени от външната страна на станцията, били подвижни сонди, които можели да се спускат до повърхността на звездата и да вземат със себе си приблизително единайсет тона — инак парченце с размер на човешки нокът — от неутроний. По-късно Мангроув загинал от радиационно облъчване, но това не му пречеше сега да е тук, сред нас.

И така, аз се носех сред светилата на Гейтуей, срещах стотици приятели, разпитвах за други. Понякога към мен се присъединяваше и Сгъваемата Еси. После се разделяхме. Алберт също се навърташе наблизо, макар да не вземаше участие в прегръдките и поздравителните реплики. Стараеше се да се показва само пред мен и пред никой друг. В края на краищата, това беше не само купон, но и официална среща и появата на една обикновена информационна програма можеше да се възприеме като нарушение на общоприетата етикеция. Излишно щеше да е да обяснявам, че Алберт е може би единственият ми най-добър приятел.

Едва когато със Сергей отново се върнахме във „Вретеното“ и пак се захванахме да обръщаме чашите, си позволих да прошепна полугласно:

— Алберт?

Еси ме изгледа навъсено. Знаеше какво съм намислил. (В края на краищата, тя бе написала неговата програма, да не говорим, че и моята.) Оказа се, за щастие, че няма нищо против, защото просто продължи да си бъбри на руски със Сергей. Нищо лошо, защото аз също разбирах руски — говоря го перфектно, както и дузина други езици. Разполагах с предостатъчно време за лингвистични занимания. Неприятното беше обаче, че разговаряха за хора, които нито познавах, нито исках да зная.

— Повика ли ме, о, господарю? — прошепна Алберт в ухото ми.

— Недей да оригиналничиш — сопнах се аз. — Откри ли нещо за Касата?

— Не съвсем, Робин. В противен случай отдавна да съм се явил на доклад. Все пак събрах някои интересни сведения.

— Да ги чуя — кимнах усмихнато, докато Сергей ми наливаше поредната доза ледена водка, без дори да ме поглежда.

— Разработвах три дискретни направления — произнесе Алберт с глас на училищен наставник. — Въпросът за връзката между семинарите на Института и Обединената служба за наблюдение на Убийците, за маневрите и за присъствието на генерал Касата тук. Последният може да бъде разделен още на…

— Чакай — прошепнах. — Сега не му е времето. Кратко и ясно.

— Много добре. Семинарите, разбира се, са пряко свързани с основния въпрос за Враговете — как могат да бъдат разпознати чрез техните сигнали и защо искат да променят еволюцията на вселената? Единствената истинска загадка е защо точно сега Обединената служба за наблюдение на Убийците проявява загриженост за семинарите в Института, след като е оставала пасивна при многобройните предишни научни конференции с подобна тематика. Струва ми се, че по някакъв начин това е свързано с въпроса за маневрите. Още повече, че след началото на споменатите маневри върху всички комуникации от спътника на Обединената служба и от Наблюдателното колело е било наложено ембарго.

— Ем… какво?