Ядосаният бил баща му, Бремстранхлунг, който вдигнал хърбавичкия си син на коляно и просъскал:

— Това е нечувано! Ще поискам обяснение от наставника, заради поведението на онази лоена топка спрямо нашия син!

Майка му пък била развеселена.

— Бреми, когато ходех на училище, ми се случваха далеч по-лоши неща. Остави момчето да се оправя само.

— Хичиянците никога не се бият, Фемтоуейв.

— Затова пък човеците го правят. Бреми, време е детето да заимства нещо от тях. Стига да не пострада, разбира се. — Тя оставила блестящия, излъчващ светлина инструмент, донесен от работата й, изправила се — движение, което по-скоро напомняло приплъзване, отколкото вървене, заради по-ниската гравитация на Колелото — пресякла стаята и взела Кихльо от коленете на баща му. — Нахрани момчето, скъпи — добавила тя с добронамерена усмивка, — и той ще забрави всичко. Струва ми се, че възприемаш нещата далеч по-сериозно от него.

Фемтоуейв била права точно на петдесет процента. Вярно, че съпругът й бил далеч по-потиснат от сина им. (До такава степен, че на следващия ден още не можел да овладее възбудата си. Непрестанно си спомнял за онова гадно хлапе, което тормозело сина му, и по такъв начин изгубил напълно душевната си хармония. Наложило се да се въздържи от службата си край „кушетката на сънищата“, защото направо излъчвал раздразнение, а истинската цел на специалистите, обслужващи „кушетката“, била да игнорират собствените си емоции и да улавят чувствата, които им подава устройството.

Затова пък Фемтоуейв грешала в другото си предположение. Кихльо никога не забравил обидата.

Може би не си спомнял случката в подробности. Но все пак в него останало загнездено убеждението, че хората наистина обичат да се бият, макар рядко да прибягвали до грамадните си, костеливи юмруци, а вместо тях предпочитали да използват силата на камшичните си езици. Можели да ти причинят болка дори само като ти измислят ново име.

Пак ли сбърках? Не трябваше ли да започна с описание на Наблюдателното колело?

Е, по-добре късно, отколкото никога. Да се върнем назад и да дръпнем другия край на въжето.

По времето, когато първият хичиянец, който не умеел да контролира съдбата си (името му било Капитана), срещнал първото човешко същество, което можело да го прави (името му е Робинет Бродхед и това наистина съм аз), хичиянското дете Стернутатор се намирало на един от дежурещите близо до ядрото кораби заедно с родителите си. Измъчвала го носталгия. „Родината“ за него се олицетворявала от миниатюрния, елегантен град, с население не повече от десет милиона, на една планета край оранжево-жълтеникава звезда, във вътрешността на огромна черна дупка, намираща се в самата сърцевина на галактиката. Макар едва тригодишен, Кихльо вече знаел за какво става дума. Знаел и че причината да бъдат с баща му на този кораб се кореняла в потенциалната възможност да настъпи момент, когато всички ще изоставят онова, с което се занимават, и ще се гмурнат в Шварцшилдовата сфера3, за да се съберат отново край външните звезди.

Не очаквал, разбира се, това да се случи точно на тях. Никой не хранел подобни неприятни предположения. После, когато двамата с баща му били назначени на служба в Наблюдателното колело, Кихльо изведнъж открил болезнения смисъл на понятието „носталгия“.

Предназначението на Колелото е съвсем просто.

Това е мястото, където са монтирани „кушетките на сънищата“.

Тези устройства са хичиянско изобретение, на тях се натъкнахме още преди да срещнем първите живи хичиянци. Една от функциите им (между многото други) била да държат под наблюдение всички планети, на които в перспектива биха могли да се появят разумни същества. като нашата Земя например.

Сигналите от „кушетките на сънищата“ не са точно това, за което си мислите. По-скоро са концентрирани емоционални излъчвания. Хичиянецът (или човекът), обвит в металическата мрежа на „кушетката на сънищата“, е в състояние да улавя чувствата на другите, дори когато се намират на значително разстояние от него. „Значително“ в планетарния смисъл на думата. Изглежда носител на сигналите са определени електромагнитни вълни, ограничени от скоростта на светлината и подчиняващи се на закона за реципрочните квадрати4, което пък от своя страна очертавало действието на „кушетките на сънищата“ в пределите на няколко милиарда километра — крайно недостатъчно, сравнено с трилионите и трилиони километри, отделящи една звезда от друга.

Задачата на Бремстранхлунг и на останалите оператори на „кушетката“, както хичиянци, така и хора, била да бъдат очите и ушите на Колелото. От тях се изисквало да изучат най-важния обект от хичиянската и човешката космология — висящия извън пределите на галактическия светлинен ореол кугелблиц5. Едва ли съществува друга точка от познатата галактика, която да се намира на по-подходящо място за подобна цел. Тъкмо затова било построено Колелото, след което било изтеглено на позиция, отстояща само на шест АЕ6, в едно доста усамотено и безлюдно кътче на галактиката.

Всички ще се съгласят, че няма друг начин за постигане на тази цел. Да предположим, че в края на краищата нещо премине покрай кугелблица и наблюдателите уловят сигналите, пораждащи всички досегашни опасения — това би означавало преднина от четирийсет минути преди действителното събитие, защото точно толкова ще отнеме на носещите се със скоростта на светлината сигнали да пресекат точно шест пъти разстоянието между Земята и Слънцето (което е една астрономическа единица, тъпанари такива).

Съществува, разбира се, известно съмнение дали „кушетките“ ще са в състояние да доловят въобще нещо в подобен случай. В края на краищата, някои наблюдатели отбелязват, че моделът на „кушетките на сънищата“, прилаган по онова време от хичиянците, не е притежавал чувствителност към програмно-съхранени личности като моята или тази на Алберт Айнщайн и това станало възможно едва след като в тях се поровичкали специалисти като Еси. Каква е причината тогава да вярваме, че биха били в състояние да засекат напълно непознатите сигнали на теоретично съществуващите Убийци? Така или иначе, не разполагали със средства, за да се справят с втория проблем.

Що се отнася до първия, тъй като нищо не се случвало в района около кугелблица в продължение на няколко милиона години, трудно било да се предположи, че четвърт час повече или по-малко ще се окаже от каквото и да било значение.

На следващата сутрин Кихльо бил събуден от гласа на домашния наставник, който произнесъл на хичиянски: „Ден за учебна тревога! Ден за учебна тревога! Учебна тревога втора степен!“

Продължил да го повтаря, докато Кихльо не се изнизал от топлия, пухкав юрган, наподобяващ чувал, след което сменил плочата на: „Учебна тревога, Стернутатор. Тревога втора степен. Днес няма училищни занимания.“

Типичен случай на лошо начало с чудесен завършек за Кихльо. Той разлюлял пашкула между кльощавите си бедра и позвънил на Харолд — с когото вече не враждували — докато си смазвал зъбите. „Искаш ли да гледаме пристигащия кораб?“ — предложил Кихльо, а Харолд разтъркал сънено очи, прозял се и отвърнал: „И още как, Сънливко. Чакай ме след десет минути на ъгъла на училището.“

И тъй като била обявена учебна тревога, макар и втора степен, родителите на Кихльо вече били по местата си и сега в къщата ги замествал домашният наставник. Той помолил Кихльо да си изяде чинно закуската (— Не и в такъв ден! — отказало момчето, но все пак склонило на един сандвич за из път) и му припомнил, че трябва да вземе въздушна баня (каквато вече бил взел предната вечер, а дори бащата на Кихльо не бил толкова стриктен по отношение на личната хигиена). Накрая момчето затворило вратата на апартамента, прекъсвайки потока от заплахи, които сипел домашният наставник, и се затичало през опустелите заради учебната тревога коридори на Колелото към мястото на уговорената среща.