— Ако бяхте разузнавач, пратен на Земята, как щяхте да постъпите? — разсъждаваше на глас Алберт. — Първата ви задача ще е да узнаете колкото се може повече за нашата цивилизация, за хичиянците и всички останали — с какви технически и военни средства разполагаме и къде се намират, накратко всичко, което може да се окаже от полза при предстоящия конфликт. Точно това се съдържа и в съобщението, генерали. Няма никаво съмнение.

Споровете в реално време не отнемат милисекунди. Те изяждат минути, минутите се превръщат в часове, защото телесните генерали не могат да прекарват цялото си време с нас. Нали от тях се иска да действат. Да се погрижат за реда на Мороа и да изпратят други телесни там, които да се справят с проблема на място.

На Нанду и Оаху вече се подготвяха самолети с парашутисти, които да се спуснат на Мороа. Истински храбреци, какъвто аз не съм бил никога. Скоро след това самолетите излетяха, достигнаха острова и войниците започнаха да скачат в тъмнината, приземявайки се по склоновете на планината, в тихите води на лагуната, а няколко късметлии — върху торфените полета или на плажната ивица. Задачата им беше да арестуват всички, които срещнат, и когато приключат, да пратят сигнал с отразително огледалце до прелитащия в небето спътник, за да бъде възстановено нормалното енергозахранване на острова.

Представяте ли си колко време отне това? И колко усилия! Двеста войници с парашути над острова. Близо седемдесет от тях със счупени глави, крака и ръце след нощния скок. Истинско чудо е, че нямаше загинали в онази нощ.

Докато операцията следваше своя муден ход, двамата с Алберт не стояхме със скръстени ръце. Заради прекъсването на тока не можехме да се сдобием с никакви сведения за обстановката на острова. Наложи се да реконструираме информация, получена от други източници. Така и направихме. Ровичкахме се навсякъде, извличахме, преобръщахме наопаки и търсехме… търсехме дори най-малката следа за присъствието на Врагове…

И имената на Онико, Кихльо и Харолд изплуваха от файловете.

Веднага след като разбрахме кои са те, нещата започнаха да се подреждат. Кой друг е бил на Колелото по време на последната „фалшива тревога“?

Обяснихме всичко това на телесните глави и те се съгласиха, че е важно. Но какво от това, след като не разполагаха с никакви средства за връзка с парашутистите, за да им предадат върху какво трябва да съсредоточат усилията си. Все пак ни осигуриха записите от постоянното наблюдение на острова и ние видяхме от пристанището му да се отделя една малка маховична моторница и да се насочва към пролива. За съжаление, когато се натъкнахме на този запис, той вече не беше меродавен. Все пак разполагахме със следа. Видяхме как трите деца слизат от лодката и се отправят към една крайбрежна вила, принадлежаща на господин и госпожа Хенри Бекерел, които в момента бяха на туристическа обиколка на планетата Пегис. А когато предприехме и следващата стъпка — да държим под наблюдение всички съобщения, изпращани и приемани от къщата, успяхме без особено затруднение да идентифицираме двамата стари нехранимайковци, които бяха в лодката с децата.

След това изкарахме отново записите и се заехме да ги преглеждаме.

— А-ха — подскочи в един момент Алберт. — Я погледнете децата.

— Две от тях носят пашкули — отбеляза Хулио Касата секунда преди мен.

— Точно така — засмя се Алберт. — Какво по-добро скривалище за енергийно създание като Враговете, от пашкула?

— Но как е възможно?

— Може и да е трудно, но не е невъзможно, Робин — рече замислено Алберт, докато пуфкаше с лулата си. — Вероятно са привикнали към подобни системи за съхраняване. Нима ги мислиш за по-глупави от нас и хичиянците? Във всеки случай, поне засега не разполагаме с по-добро обяснение. Враговете са в онези пашкули.

— А пашкулите са на децата — добави Еси. — Които са заложници на двама убийци. Робин! Каквото и да предприемеш, искам да съм сигурна, че децата няма да пострадат!

— Но, разбира се, скъпа моя — отвърнах, като същевременно се чудех как да постъпя. Сведенията за Базингстоук и Хеймат не бяха никак успокояващи, дори ако забравим широко известната перверзна привързаност на генерала към малки момичета. — Първото, което трябва да поискаме от Службата, е незабавно да изолират къщата. В никакъв случай не бива да допускаме попадането на Враговете в гигабитовото пространство.

— Имали са достатъчно време, за да се прехвърлят — посочи Алберт.

— Но вероятно още не са. Може би не могат да напускат пашкулите или смятат, че не е необходимо? — Поклатих глава. — Алберт, проблемът ти е, че си програма и не знаеш как разсъждават съществата от природата. Ако бях един от Враговете, сигурно щях да си потърся скрито местенце, откъдето да наблюдавам всичко.

Алберт въздъхна и завъртя очи към тавана.

— Какво можеш да знаеш ти за природата на едно енергийно същество?

— Хубаво де, и да греша, нищо няма да загубим. Важното е първо да им отрежем пътя.

— Ох — въздъхна той. — Вече информирах Службата. От няколко хиляди милисекунди целият бряг и районът наоколо са напълно изолирани.

— Е, тогава ще им се обадя.

Но първо трябваше да се свържа със Службата и да ги убедя, че аз съм най-подходящата личност за преговори с терористите.

— Добре — склони накрая двойникът на Касата. — Съгласен съм. Все някой трябва да го направи, но защо да си точно ти, Бродхед? Ти си цивилен.

Не издържах и се развиках:

— Слушай какво, глупако…

Но Алберт ме спря с ръка.

— Генерал Касата, ситуацията в къщата лесно може да излезе от контрол. Не можем да чакаме, докато там пристигне телесен и поеме преговорите.

— Разбира се, че не можем да чакаме, но това не означава, че човекът, който ни е нужен, е Бродхед.

— Така ли? — учуди се Алберт. — Кой тогава? Все трябва да е някой запознат с обстановката. Някой от присъстващите, не смятате ли?

— Не е задължително — инатеше се Касата, но Алберт не беше от тези, които се предават лесно.

— Аз пък мисля, че е задължително. Защото сега всяка секунда е ценна. Въпросът, както разбирам, опира до конкретната кандидатура. Моята отпада, защото съм програма.

— Аз също не искам! — намеси се Еси.

— А вие, генерале — продължи невъзмутимо Алберт, — просто не сте достатъчно подготвен за подобна задача. Следователно, боя се, че остава само Робинет.

Боял се, видите ли!

Касата се предаде.

— Но да не участва лично — разпореди се той. — Нека е нещо, което можем да прежалим. И без повече възражения!

Така че не точно „аз“ се усмихвах на терористите и децата, а моят двойник, с който поддържах тесен и постоянно следен от Службата контакт. Нямахме друг избор, защото иначе не беше възможно да узнаем какво става там.

И тъй, стигнахме до мига, когато се облещих от екрана на пиезовизора на двете стари чудовища и произнесох — по-скоро, направи го моят двойник:

— Генерал Хеймат, господин Базингстоук, отново сте разкрити. Не предприемайте нищо, заради което може да съжалявате. Ще ви пуснем на свобода — стига да се съгласите да ни съдействате — при определени обстоятелства. Да започнем с това, че трябва незабавно да развържете децата.

Същевременно се оплаквах на Еси:

— Но това отнема толкова време!

— Няма друг начин, скъпи Робин — успокояваше ме тя, а Алберт както винаги добави:

— Отваряй си очите. Хеймат е известен с непреклонното си поведение и е склонен към насилие, а Базингстоук е прочут хитрец. Следи ги внимателно.

— Нима имам друг избор? — въздъхнах. Те бяха телесни, а аз бях „аз“. Докато двойникът ми произнасяше необичайно дългата си реч (шест хиляди милисекунди, представяте ли си!) — аз наблюдавах присъстващите и се запознавах с обстановката. И всичко това отнемаше цели епохи. Виждате ли, пиезовизионният канал е предназначен за телесни, никой не е смятал, че ще бъде използван от съхранени като мен. Можех да проследявам с поглед лъча, който очертава картината върху кинескопа, в очакване да я зърна в нейната цялост, преди да започне изрисуването на следващата. Със звука беше същото. Честотата на човешкия говор, да речем на звука „а“, е около 440 херца. В резултат това, което чувах беше тик… тик… тик… от звуци с интервали от по няколко милисекунди между тях. Налагаше се да запомням амплитудата на всеки звук и дължината па интервалите, да ги идентифицирам като честоти и да ги подреждам в звукови спектрограми, след това да ги превръщам в гласни и съгласни и накрая да сглобявам думите. Каква невероятно досадна задача. Бога ми!