В действителност, Харолд и Кихльо в началото дори не разбрали какво става. Тревогата не е нищо повече, освен тревога. И друг път имало такива. Легнали на пода, там, където били. Затворили очи и зачакали.
Но това не била тревога от втора степен, като онази, която придружавала акостирането на кораба. Истинска, пълна, бойна тревога, каквато досега не помнели, но знаели, че трябва стриктно да спазват правилата за действие. Веднага щом утихнал предупредителният сигнал, във вътрешността на Колелото се възцарило странно спокойствие. Всички механични изпълнители се превключили в състояние на „готовност“ и преустановили онова, с което се занимавали. Светлините били намалени до аварийно сияние, колкото да можеш да се ориентираш. Вътрешните датчици, отговорни за проследяване въртеливия момент на Колелото, изпратили последни сигнали, след което се самоизключили, също и кабелите на вертикалните асансьори и всички останали неорганични и органични машини с несъществени функции последвали примера им.
Кихльо и Харолд също се изключили, в известен смисъл, разбира се. Едно от нещата, на които ги учели в училище, за да го използват при подобни случаи, била практиката по сатори — умение да се опразва от мисли умът. И двамата били доста добри в това. Свити на кълбо като ембриони, те прогонили от мислите си всичко ненужно и втренчили невиждащи очи в сивата пелена на самозабравата.
Почти.
Защото никой не може да постигне идеалното сатори. Всеки опит за това само може да докаже неговата непостижимост. Тук-там из мъглата в ума на Кихльо помръдвали вяли мисли. Въпроси. Въпроси за Онико, които той все още искал да зададе на родителите си.
Въпросът дали тази проклета тревога е истинска.
Подът на Колелото постепенно застинал под бузата на Кихльо. Утихнали дори вибрациите на въздушните нагнетателни помпи. Не се дочували гласове, нито стъпки, нито равномерният тътен на поддържащите машини.
Кихльо чакал. Докато въпросите напирали да се оформят отново в мислите му, той се отделил от тях и ги оставил да отплават навътре в съзнанието му. Накрая един-единствен въпрос започнал да изплува отново и отново.
Защо тази тревога продължава толкова дълго?
Изминал близо час преди най-близкият механичен чистач да се изправи отново. Той насочил камерите си към двете момчета и произнесъл:
— Тревогата свърши. Можете да си тръгвате.
Не било необходимо да им го повтаря. Още преди чистачът да довърши изречението, Колелото започнало да се възвръща към живот, Блеснали светлините. Дочул се равномерен тътен на машини. Харолд скочил на крака и се захилил.
— Предполагам, че татко е отишъл на дежурства — рекъл той, което можело да се разбира и като: „Няма да забележи, че съм закъснял.“
— И моят също — добавил Кихльо, но си мислел друго: Родителите на Онико сигурно също са на работа и сега тя е…
— Онази приятелка сигурно също е сама — произнесъл Харолд, сякаш прочел мислите му. Той доближил чистача и го изритал ядно: — Тъпа машина! Защо трябваше да ни задържаш тук! Хайде, до утре! — добавил и махнал с ръка на Кихльо.
— До утре — кимнал Кихльо, обърнал се и затичал към дома.
Както очаквал, никой от родителите му не бил там. Баща му бил повикан при „кушетките“, а майка му се намирала в друг сектор на Колелото по време на тревогата.
Първи се върнал баща му. Имал безкрайно изморен вид.
— Къде е майка ти? — попитал той.
— Задържаха я в съседния сектор — отговорил вместо Кихльо механичният помощник. — Да приготвя ли вечерята?
— Разбира се — отвърнал уморено Бремстранхлунг. — Ами ти, Стернутатор? Защо вече не си поръчал вечерята да бъде сготвена? Освен това, защо те е нямало тук преди два часа?
— Онико не се чувстваше добре — обяснил Кихльо.
— Нима това е нещо, заради което си заслужава да се безпокоиш? — попитал баща му, на път към аеробанята. — Или се мислиш за медицински помощник?
Кихльо му разказал за сока от кокосов орех.
— Наложи се да я отведем у дома. Исках да си тръгна, но домашният й помощник настояваше да остана с нея, а и нейните древни се съгласиха, че така ще е най-добре.
— Нейните древни? — повторил с нескрита ирония Бремстранхлунг.
— Не, разбира се, татко, нямах предвид нейните предци, но тя носи пашкул с древен. Името й е Офиолита. На древната, искам да кажа.
— Тази Онико изглежда притежава твърде голяма интелигентност за човек. Често съм се питал защо хората не носят пашкули като нас. Разбира се, те не се нуждаят от радиация, но все пак, пашкулите са подходящи при подобни случаи.
— Да, но тя има древен в нейния.
Макар да бил ужасно изморен, като добър баща Бремстранхлунг решил да отдели няколко минутки на сина си, виждайки объркването му.
— Стернутатор, трябва да запомниш, че онази част от древните, които са останали забравени по време на Отстраняването, живеят в особена и нетърпима самота. Нищо чудно, че са били готови да установят контакт с първите разумни същества, които се появят — пък били те и хора.
— Така е — съгласил се Кихльо. — Но аз все още нямам древен в моя пашкул.
— Децата не носят древни в пашкулите си. Дори много от възрастните нямат. Но когато порастеш…
— Тогава, защо тя има?
— По-късно, синко, моля те — изпъшкал измореният Бремстранхлунг. — Дай ми малко време.
Истината е, че не само интелектуално любопитство измъчвало Кихльо. Дори не и завист към друго дете, което има хубава играчка. За него въпросът имал морална страна, дори в известен смисъл религиозна.
Както хичиянците, така и хората отдавна познавали различни методи за увеличаване на умствените си способности с помощта на съхранени в машини личности, но за да го постигнат, изминали коренно различни пътища. Хората започнали да създават калкулатори, компютри и сервомеханизми, за да открият накрая гигантските програми, наричани изкуствени интелекти — от типа на Алберт Айнщайн — които обитават гигабитовото пространство. (Всъщност, и аз живея там.) Хичиянците така и не стигнали до идеята за изкуствен интелект. Не им било необходимо. На далеч по-ранен етап се научили да съхраняват умовете на мъртвите в машинна форма. Неколцина от първите все пак умрели невъзвратимо. Сега ги наричат Древните предци.
Всеки човешки астроном, рещил например да изчисли орбиталните взаимодействия на планети около някоя двойна звезда, без никакво колебание ще потърси помощта на някой достатъчно мощен компютър. Хичиянците ще призоват вместо това на помощ цяла армада мъртви древни. В интерес на истината всяка от двете системи има своите преимущества.
От друга страна, хората не се отнасят с благоговение към своите компютри. За разлика от тях хичиянците почитат — напълно заслужено — своите мъдри помощници.
Ето че и майката на Кихльо се завърнала, също изтощена от напрегнатия ден. Изслушала въпросите му и накрая го потупала по гърба.
— Нека говорим по-късно, Стерни, моля те. Баща ти е направо изстискан заради двойните дежурства при „кушетките“. Освен това непрестанно го измъчва безпокойство.
„Какво безпокойство?“ — зачудил се Кихльо. Че е изморен, това е ясно. Никак не е лесно да седиш в „кушетката на сънищата“ часове наред, опитвайки се да доловиш нечие чуждо присъствие със съзнанието, че някой ден и това ще се случи.
Но безпокойство?
Когато най-сетне вечерята била поднесена и изядена, Бремстранхлунг въздъхнал и произнесъл мрачно:
— Стернутатор, трябва да знаеш, че тази тревога не беше планирана. Две поредни смени наблюдатели бяха уверени, че са засекли нещо и затова я обявиха. Сигналът не беше нито достатъчно ясен, нито силен — но все пак го уловиха. Ето защо последва генерално изключване на енергията.
— Но аз не почувствах нищо. И другите също — възразил учудено Стернутатор.
— И друг път е имало фалшиви тревоги — произнесла с надежда Фемтоуейв.
— Така е — кимнал баща му. — Нали затова сме толкова много — за да не пропуснем и най-малкия сигнал. Може да изминат милион години, преди да дойдат Убийците. Кой би могъл да знае със сигурност? А сега, Стернутатор, какво искаше да попиташ за човешкото момиче Онико?
