— Да, разбира се — кимнала Онико. — С течение на времето от Гейтуей пристигнали още шест кораба и всичките били принудени да останат на станцията. Четири триместни, един едноместен и един петместен, като този на дядо ми. Общият брой на проспекторите достигнал двайсет и трима. За щастие осем от тях били жени във фертилна възраст, тъй че колонията можела да просъществува. Когато най-накрая бяхме… — Онико се поколеба за пръв път.

— Когато бяхте спасени — подсказа й Харолд.

— Не сме били спасявани. Първо на първо, въобще не сме били в опасност, просто бяхме задържани против волята ни. Така че, когато бяхме посетени отново, само преди четири години, населението на станцията наброяваше осемдесет и пет души. Аз съм била още малка, разбира се. Някои побързаха да заминат, но родителите ми предпочетоха да останат достатъчно, за да заякнат костите ми за тези места с повишена гравитация.

— Тук да е повишена гравитацията! — подсмихнал се Харолд. — Божичко, трябва да посетиш Пегис! Или Земята!

— Ще го направя — кимнала уверено Онико.

— Оставаше да не го направиш — рекъл скептично Харолд. — Ами парите?

— Разбира се, правилата от Гейтуей още са в сила. Това включва извънредни възнаграждения и хонорари както за проспекторите, така и за техните наследниди. Съгласно тези правила, цената на станцията и съдържанието й се равнява на два милиарда и осемстотин милиона долара, разделени на броя на останалите живи проспектори. Двайсет и трима.

— Уха! — възкликнал с ококорени очи Харолд, докато пресмятал бързо наум.

— Естествено — продължила невъзмутимо Онико, — тъй като родителите ми са единствените наследници на четирима от първоначалните двайсет и трима, аз ще наследя всичките четири дяла — около една шеста от глобалната гума. Това в случай че умрат, без да имат други деца. Но аз се надявам да не съм единствената.

— Брей! — рекъл отново Харолд, но очевидно нямал какво да добави. Дори Кихльо бил впечатлен, но не толкова от размера на богатството, защото всяко хичиянско дете било учено да презира парите, а заради уравновесения, аналитичен начин, по който разказвала своята история.

Стъмвало се. Светлините от тавана постепенно угасвали, заменени от бледочервеникаво сияние. Всичко това се правело, за да се спазва денонощният ритъм, към който били привикнали палмовите дръвчета. Но все пак Кихльо решил да го обясни на Онико.

— Това е, за да не се разболяват дръвчетата. А червената светлина ни помага да се ориентираме в мрака.

Харолд използвал тази възможност и добавил злорадо:

— Да знаеш, че Кихльо го е страх от тъмното.

Кихльо отместил поглед встрани. Не било съвсем вярно, макар да не можело да се каже и че е лъжа. За него мракът не бил страшен, по-скоро събуждал усещането за неудобство.

— Нали щеше да ни разказваш за мястото, откъдето идваш? — решил да смени темата той.

— О, вярно, Стернутатор. Беше толкова хубаво. Дори първите проспектори го обичаха, макар често да споменаваха колко тъгуват по семействата си. Разполагахме със страшно много хичиянски книги, както и неколкостотин съхранени древни хичиянци, с които можехме да разговаряме. Те ни научиха как да използваме пашкулите — добавила с нескрита гордост тя.

Кихльо се пресегнал и докоснал пашкула й, усещайки топлото присъствие вътре.

— Твоите древни са наистина много мили — рекъл й той.

— Благодаря ти.

— Но защо пашкулът ти е по-малък от моя?

— Ах, да. Ние не се нуждаем от микровълново излъчване. То е необходимо само на древните. Баща ми казва, че има много да учим от хичиянците. Стига, разбира се, да знаем добре езика им.

— Благодаря ти — кимнал радостно Кихльо. Не бил съвсем сигурен за какво й благодари, но му се струвало, че постъпва правилно.

Харолд обаче не бил на същото мнение.

— От хичиянците можем да научим само едно — рекъл той. — И то е как да станем по-големи страхливци. Който ще да го учи!

Кихльо почувствал как сухожилията на гърба му се свиват на възли. Хичиянските чувства не са като човешките, но дори хичиянецът може да изпитва обида.

— Харолд, не желая друг път да ме наричаш страхливец — заявил той.

— Но аз не говорех за теб, Сънливко. Знаеш кого имах предвид. Повечето хичиянци си плюят на петите при първия сигнал за опасност.

— И, моля те повече не ме наричай Сънливко.

Харолд станал на крака.

— Че какво ще направиш, ако продължа? — захилил се зловещо той.

Кихльо също се надигнал, но по-бавно, изненадан от собствената си постъпка.

— Ще ти кажа, че не ми е приятно да ме наричаш така. Никой друг не го прави.

— Защото никой не те познава толкова добре, колкото те познавам аз — възразил Харолд. Кихльо вече осъзнавал, че по някакъв начин е наранил чувствата на приятеля си, но по онова време все още не бил наясно със значението на думата „ревност“. Харолд стоял със свити юмруци и ги размахвал пред себе си, сякаш се готвел да се бие.

По всяка вероятност стълкновението било неизбежно. Може би Кихльо също щял да отвърне на ударите. Хичиянците избягват да прилагат насилие един спрямо друг, но Кихльо бил твърде млад и все още нямал толкова задръжки, колкото щял да придобие след едно десетилетие при подходящо възпитание.

Това, което ги спряло обаче, нямало нищо общо с възпитанието. Онико внезапно издала серия от сподавени звуци, хванала се за гърлото и се превила. Сетне започнала да повръща.

Веднага щом се върнали в училище, наставникът ги извикал и им се скарал, задето позволили на нещастното дете да опита непознат за него продукт. Като наказание двамата трябвало да я изпроводят до дома й и да останат при нея до завръщането на родителите й.

В резултат на което Харолд и Кихльо, естествено, закъснели за вечеря.

— Хайде, размърдай се, какво се мотаеш? — подканял Харолд Кихльо надолу из шахтата. — Не разбираш ли, че ще ме шамаросват?

Кихльо и без това се спускал с максималната бързина, на каквато бил способен. Той не се боял, че вкъщи може да яде пердах, но нямал търпение да се прибере. Имал цял куп въпроси, които възнамерявал да зададе на родителите си, и вече ги преговарял и сортирал по групи.

Но изведнъж двамата замръзнали на местата си. Кихльо изсъскал от изненада. Харолд изстенал: „О, по дяволите!“

И двамата дочули пронизителния електронен сигнал, който ги разтърсил чак до мозъците. В същото време светлините от тавана премигнали три пъти.

— Тревога! — отекнало в коридорите. — Незабавно заемете безопасно положение. Легнете и останете неподвижно. Тревога! Това е тревога!

Ще ми се да не съм толкова строг, когато говоря за телесните.

Иска ми се да ви разкажа за Кихльо, Онико и Колелото сякаш и аз съм бил там. Но не съм бил.

И все пак зная го, сякаш съм бил свидетел, защото всичко, което се е случило както на Колелото, така и в цялата позната галактика, е записано някъде в гигабитовото пространство и съответно би трябвало да е достъпно за всеки един от обитателите му. Като мен.

Така че в известен смисъл аз съм бил там. Като същевременно, както вече ви обясних, съм присъствал и на други места или съм вършил още цял куп разнообразни по характер занимания. Не зная дали ще го разберете.

Не искам да кажа, че не съм обърнал достатъчно внимание на историята с онези хлапета. Напротив. Тя ме потресе до дъното на душата. Има нещо невероятно сърцераздирателно в храбростта на тези деца.

Не говоря за момента, когато Кихльо и Харолд се изправили един срещу друг, готови да си разменят юмруци, макар че, що се отнася до хичиянското дете, това си е наистина смела постъпка. Говоря за начина, по който едно дете е готово да се изложи на истинска, реална опасност, дори когато прилича на двуседмично котенце, изправено пред разярен бик. Ето това кара нещо в мен да се топи.

Алберт невинаги одобрява отношението ми към децата. Вярно, от време на време повтаря, че двамата с Еси трябвало да помислим за потомство, след което съм щял да престана да идеализирам образа на малките немирници. Може и да е прав. Независимо от това, винаги ме завладява истинско възхищение, когато науча, че някое дете се е изправило само срещу превъзхождаща го сила.