Кихльо завъртял очи. О, да, той имал милион въпроси, но мисълта, че този път може би сигналът наистина е принадлежал на зловещите Убийци, внезапно ги прогонила. Фалшива тревога? Как могат да са толкова сигурни? Или пък не са?

Но това били въпроси, които баща му очевидно не би искал да обсъжда. Накрая се съсредоточил, помислил малко и казал:

— Татко, въпросът не е само в пашкула. Онико спомена нещо и за „пари“. Откъде идва това богатство? — Той използвал английската дума, тъй като в хичиянския език не съществува подобно понятие.

— Хора — отвърнал Бремстранхлунг сякаш това обяснявало всичко и свил широките си рамене.

— Но, татко, нима всички хора притежават богатство?

— Не, разбира се, че не. Защото тези, за които говорим, са имали късмета да се натъкнат на някакви изоставени хичиянски устройства. Нещо, което някога е била наша „собственост“, както обичат да казват. Дори не са го търсели целенасочено. Открили го случайно и според човешките закони се сдобили с правото да го „притежават“, а също и да го търгуват срещу „пари“.

— Всъщност, идеята да се използват тези „пари“ не е напълно лишена от здрав смисъл — намесила се Фемтоуейв. — Изглежда функционира като един вид примитивен сервомеханизъм за разпределение на социалните блага.

— Да не искаш да кажеш, че й ние трябва да я възприемем? — попитал навъсено Бремстранхлунг.

— Не, в никакъв случай, Бреми! И все пак е интересно.

— Интересно! — изпръхтял той. — По-скоро глупаво! Каква е ползата от тези „пари“? Не притежаваме ли и без тях всичко, което ни е необходимо?

— Не и толкова, колкото може да има Онико — отбелязал завистливо Кихльо.

Бремстранхлунг погледнал отчаяно момчето. Но когато заговорил, обърнал се към жена си.

— Виждаш ли? — повишил тон той. — Виждаш ли какво става с детето ни тук? Какво ли ще поиска от нас следващия път? Да му „купим“ нещо? Защо трябва да приличаме на тях, след като сме по-стари и по-мъдри?

— Бреми, скъпи — отвърнала успокоително Фемтоуейв, — нима е редно да се ядосваш за подобни неща? Вече сме обсъждали опасността синът ни да живее в човешко обкръжение. Още преди да напуснем ядрото, не помниш ли?

— Да, за пет минути.

— С толкова разполагахме тогава. За Стернутатор и те са напълно достатъчни.

— Така е, татко — намесило се момчето. — Излишно е да се притесняваш.

— Сигурно сте прави — съгласил се Бремстранхлунг, но въпреки това вечерята приключила в неловко мълчание. Сетне, докато помощникът прибирал масата, те пообщували за малко с древните, вслушвайки се в мъдрите им съвети. Това бил типично хичиянски обичай, който също подействал успокояващо на Бремстранхлунг. Докато дойде време да си лягат, той възвърнал напълно душевното си равновесие. Най-сетне се надигнал и пожелал лека нощ на сина си.

— Благодаря, татко — отвърнал Кихльо, после го повикал: — Татко?

— Какво има?

— Трябва ли да спя увит като какавида? Не мога ли да получа истинско легло, със завивки и възглавница?

— Истинско легло? — попитал изненадано баща му и тъкмо се готвел да продължи, когато се намесила Фемтоуейв.

— Хайде, стига, Стернутатор. Лягай си и повече нито дума!

Потиснат и обиден, Кихльо се прибрал в стаята си и се пъхнал в топлата утроба на подобното на пашкул легло. Чувствал се засрамен, задето трябвало да спи в подобно нещо, след като всички деца си имали нормални легла. Завъртял се вътре десетина пъти, преди да нагласи мекотата така, както я предпочитал и накрая заспал.

— Но не разбираш ли, скъпи? — говорела през това време майка му на Бремстранхлунг. — Всичко това няма никакво значение, сравнено с величавата идея, на която сме дошли да служим. Никога не бива да забравяме защо нашите предци са напуснали ядрото — и защо се е наложило да тръгнем по техните стъпки.

— Има някои неща, които са от значение — отвърнал навъсено Бремстахлунг. — И едно от тях е справедливостта!

— Добре, Бреми, така е. Справедливостта винаги ще има значение. Освен когато я сравняваш с опасността от Убийците.

Поне засега няма какво повече да се разкаже за децата. Известно време живели мирно и щастливо на Колелото. Тъй като били почти на една възраст, тримата прекарвали заедно по-голямата част от времето си. Скитосвали по всички краища на Колелото, ходели на пикник в горичките, посещавали ремонтните цехове, където се поправяло всичко — от детска играчка до звездолет, и където работела Фемтоуейв. Надничали и в космическите кораби, закачени с безброй тръби към доковете, сякаш били малки кутренца, които бозаят от майка си. Често наминавали към библиотеката, с нейните десетки милиони молитвени ветрила и касетки със записи. Ходели в зоологическата градина, където имало котки, крави, маймуни и различни хичиянски животинки — висящи, прозяващи се, лениво облещени в децата, които ги зяпали.

На няколко пъти дори се отбили при „кушетките на сънищата“. Там рядко допускали деца, но бащата на Кихльо гарантирал, че ще се държат като възрастни. И така един ден им разрешили да погледат от разстояние. Преживяването било наистина вълнуващо. „Кушетките“ били разположени в групи по четири, на всеки триста метра по външния периметър на Колелото. Всяка четворка била затворена в малък, прозрачен, кристален мехур, синтезиран от вещество, пропускливо само за светлината, но не и за всички останали форми на електромагнитно излъчване. Както обикновено, когато нямало тревога, само една от четирите „кушетки“ била заета.

— Хванете се за ръце — инструктирал ги Бремстранхлунг — и ще ви позволя да се приближите.

Децата пристъпили боязливо само на метър от дежурния наблюдател — непозната жена от друг сектор, която лежала със затворени очи. Изглеждала почти заспала зад обгръщащата я паяжина от тънки жички. През прозрачните стени на кристала виждали ясно под тях — „под“, съобразно ориентацията на бавно въртящото се Колело — открития космос отвън, а в далечината — слабото сияние на кугелблица. Кихльо неволно стиснал малко по-силно ръката на Онико. Вече не изпитвал отвращение от човешката плът, която доскоро му се струвала толкова мазна, тлъста и податлива. Дори му било приятно да държи ръката й. За негова изненада Онико изглежда чувствала нещо подобно. От Харолд вече знаел, че хората хранят подобна неприязън към оскъдната плът на хичиянците. Дали Онико не била като другите или просто сдържала отвращението си?

Бремстранхлунг ги изпратил до изхода на залата. Докато вървели към къщи, тримата обсъждали развълнувано видяното и тъкмо когато преминавали покрай залата на аквариума, пред която се била струпала развълнувана групичка от деца, светлините започнали да премигват по познатия обезпокоителен начин.

— Тревога! Тревога! — отеквало по коридорите.

След като всички моментално се проснали на пода, Харолд попитал най-близкия училищен наставник:

— Защо точно сега имаме тревога?

— Лежи неподвижно! Опразни ума си! — наредил наставникът, но след миг добавил с поомекнал глас: — Тревогата е от втора степен. Съобщиха, че са засекли приближаването на кораб по извънреден полет. Останете засега по местата си.

Това вече обяснявало защо е обявена тревогата. Да, разбира се, винаги когато се приближавал кораб, на станцията обявявали тревога втора степен. Но никога преди това не бил акостирал кораб по извънреден полет.

А този кораб принадлежал на Обединената служба за наблюдение на Убийците.

По времето, когато обявили отбой и Кихльо се завърнал в дома при родителите си, корабът вече бил на док и макар всичко да изглеждало тихо и спокойно, из станцията плъзнали най-различни слухове. Бремстранхлунг ги потвърдил.

— Да, Стернутатор — произнесъл загрижено той, — ще трябва да се разделим. Всички деца напускат станцията. На Колелото е обявена евакуация. Не можем да ви изложим на риска от радиационно облъчване в неподходящ момент.

— Но, татко, аз съм втори в заниманията по сатори!