— Погледни — каза тя. — Всичките са зрели, а онези безделници дори не искат да ги берат.

— Завръщащите се колонисти ли имаш предвид? Но те си плащат пътя…

— О, разбира се, че го плащат — съгласи се тъжно Джени. — Ако не си плащат, няма да летят. И там долу ги чакат богатства, нали?

Уолтърс опита един от сочните, тънкокожи плодове.

— Не изпитваш голяма любов към завръщащите се.

Йе-ксинг се усмихна.

— Не го крия, нали? — Усмивката й помръкна. — На първо място, няма за какво да се връщат… ако животът им там е бил добър, нямало е да го напуснат. На второ място, положението там стана значително по-лошо отпреди. Повече терористи, повече международни конфликти… някои страни извършват мобилизация! И на трето място, те не само ще страдат, но и ще станат част от причината за нови страдания. Половината от тези отвратителни хора, които виждаш тук, след месец ще се включат в някоя терористична група… или най-малкото ще подкрепят такава група.

Те продължиха да се разхождат и Уолтърс скромно се обади:

— Вярно е, че много отдавна съм напуснал Земята, но чувам, че положението там ставало много неприятно… с бомбардировки и престрелки.

— Бомбардировки! Де да беше само това! Сега терористите имат ТПП! Човек се връща на Земята и не знае кога ще падне от стола си!

— ТПП? Какво е ТПП?

— О, Господи, Уолтърс! — възкликна изненадано Джени. — Ти наистина отдавна не си бил на Земята. Някога го наричаха нервна криза, не си ли спомняш? Това е телепатичен психокинетичен приемопредавател, едно от онези стари хичиянски неща. Съществуват около дузина и един е в ръцете на терористите!

— Нервна криза — повтори Уолтърс и се намръщи, когато паметта му се зарови някъде в подсъзнанието.

— Точно така, Нервна криза — потвърди Йе-ксинг с мрачно задоволство. — Спомням си, когато бях малка в Канчоу, баща ми се прибра с окървавена глава, защото някой скочил върху него от последния етаж на фабрика за стъкло. Право върху баща ми! Като дървеница! И причината беше ТПП.

Уолтърс кимна без да отговори, лицето му помръкна. Йе-ксинг го погледна озадачена, след това махна с ръка към охраната пред тях.

———————————————

———————————————

— Главно заради това е охраната — поясни тя. — На борда на „С.Я.“ има един ТПП. И много други по света! Малко късничко се сетиха да ги охраняват, защото банда терористи са отвлекли един петместен хичиянски кораб с монтиран ТПП и сред тях има един, който наистина е полудял. Искам да кажа, съвсем е откачил! Когато такъв се докопа до телепатичен психокинетичен приемопредавател… какво ти е?

Уолтърс спря на входа на осветения в златно коридор. Четиримата стражи любопитно го заразглеждаха.

— Нервна криза — повтори той. — Уон! Това е неговият кораб!

— Да, неговият е — съгласи се момичето и се намръщи. — Слушай, бяхме тръгнали да хапнем. Хайде да вървим. — Тя изглеждаше разтревожена. Уолтърс се бе оклюмал, мускулите на лицето му бяха изопнати. Имаше вид на човек, който очаква да го ударят в зъбите. Охраната ставаше все по-любопитна. — Хайде, Оди — подкани го умолително Джени.

Уолтърс се размърда и я погледна.

— Ти върви — каза той. — Вече не съм гладен.

Корабът на Уон! Колко странно, помисли си Уолтърс, че не се сетих по-рано. Разбира се, че е така.

Уон бил роден в този кораб много преди да го преименуват на „С.Я.Бродхед“, много преди човечеството да научи за неговото съществуване… ако не се вземат предвид далечните предци на човека, австралопитекус афарензис. Уон бил роден от една бременна жена-изследовател на Гейтуей. Мъжът й се изгубил по време на някаква мисия, докато тя участвала в друга, Първите няколко години се грижила за него, после го изоставила. Уолтърс не можеше да си представи как се е чувствал Уон… мъничко дете в огромния, почти празен кораб, в компанията само на диваци и компютърно съхранени аналози на мъртви изследователи на Космоса. Един от тях несъмнено е била неговата майка. Това беше достойно за съжаление…

Но Уолтърс не можеше да изпита съжаление. Не и към Уон, който му бе отнел жената и бе намерил машината, наречена от тъпата бюрократична система ТПП… съкращение на „телепатичен психокинетичен приемопредавател“. Глупавият млад Уон я наричал просто „кушетка на сънищата“. Тя му осигурявала контакт с някакви живи същества и причинявала в останалата част от човечеството ужасни мъгляви фикс идеи. Той не знаел, че този процес дава контакт и на тях с него, благодарение на което неговите тийнеджърски сънища и страхове, и сексуални фантазии засягат десет милиарда човешки мозъци… Може би Доли е трябвало да го разбере, но когато ставали тези нервни кризи, тя била малко дете. Уолтърс не бил. Той си спомняше и това беше още една причина да мрази Уон.

Уолтърс не си спомняше много ясно повтарящата се по целия свят лудост и почти бе забравил опустошителните последици от нея. Той дори не се опита да си представи самотното детство на Уон, прекарано в безделие на кораба, но съвсем ясно си представяше сегашният Уон, който кръстосваше между звездите в своето загадъчно търсене, в компанията само на избягалата му жена…

Всъщност Уолтърс прекара почти целия час до започването на смяната с тези мисли, докато неочаквано не разбра, че се отдава на самосъжаление и доброволно унижение и че това поведение наистина, в края на краищата, не е достойно за едно зряло човешко същество.

Уолтърс се появи точно навреме. Йе-ксинг беше вече в пилотската кабина. Тя не каза нищо, но го погледна леко изненадана. Той й се усмихна и се залови за работа.

Макар фактически пилотирането на кораба да се свеждаше само до следене на показанията на контролните уреди и кораба си летеше самостоятелно, Уолтърс се постара да бъде зает. Настроението му се бе променило. За него огромните размери на кораба, който пилотираше, представляваха истинско предизвикателство. Той наблюдаваше Джени Йе-ксинг, която с коленете, краищата на пръстите си и лактите работеше с допълнителните контролни уреди, показващи положението и състоянието на кораба, както и други данни. Те в действителност не бяха необходими на пилота, за да пилотира по най-добрия начин, но Джени имаше претенцията да се нарича истински пилот. И Уолтърс правеше същото. Включваше дисплея за курса и проверяваше положението на „С.Я.“ — малка светеща златна точка върху тънка, синя линия, дълга хиляда и деветстотин светлинни години. Установяваше, че местоположението отговаря точно на изчисленото по червените контролни звезди по маршрута. Мръщеше се над множеството предупредителни знаци „Не приближавай!“ на местата, където имаше опасност от черни дупки и газови облаци — изглеждаше, че в близост до техния маршрут няма такава опасност — и дори извикваше на дисплея голямата хичиянска небесна карта, на която бе изобразена цялата Галактика, заедно с други членове на местната група небесни тела по краищата. Няколко стотици много умни човешки същества и хиляди часа компютърно време бяха използвани за разгадаване на хичиянския код. И все пак оставаха много неясноти. Начумерен, Уолтърс разглеждаше големия брой мигащи многоцветни ореоли във всички части на звездната карта, означаващи „Опасно!“, които бяха повторени и потретени. Какво можеше да е толкова опасно, та хичиняските карти изобилстваха с тези предупредителни знаци?

Имаше още много да учи! И, мислеше си Уолтърс, какво по-добро място за обучение от този кораб? Разбира се, той беше нает за летец временно. Но ако работи добре… ако покаже желание и талант… ако спечели благоразположението на капитана… когато пристигнат на Земята и капитанът трябва да намери друг седми офицер, какъв по-добър кандидат от него?