Алвин бавно пресече огледалната зала. В мислите му все още зареше звездната нощ, изпълваха го едновременно вдъхновение и мъка. Като че ли нямаше начин някой ден да избяга навън, в оная безгранична пустош, нито пък някаква разумна цел, за да го стори. Джесерак твърдеше, че навън, в пустинята, човек скоро би загинал, и Алвин не се съмняваше в думите му. Може би някой ден щеше да открие начин да напусне Диаспар, ала знаеше, че не след дълго ще трябва да се върне. Достигането на пустинята би била забавна игра, нищо повече. Игра, която не можеше да сподели с никого и която нямаше да му донесе нищо. Но ако му помогнеше да утоли духовната си жажда… е, тогава поне би си струвало да я играе.

Сякаш за да забави връщането в познатия свят, Алвин се задържа сред отраженията на миналото. Дълго стоя пред едно от големите огледала, загледан в сцените, които се раждаха и изчезваха в дълбините му. Присъствието, а донякъде и мислите му, влияеха върху загадъчния механизъм, контролиращ тези образи. Винаги, когато влизаше в залата, огледалата бяха пусти, но щом тръгнеше между тях, те мигом оживяваха.

Отражението му бе застанало в просторен двор, какъвто никога не бе виждал наяве, но навярно все още го имаше някъде в Диаспар. Изглежда, че се провеждаше някакво събрание, защото тълпата бе необичайно гъста. Двама мъже оживено разговаряха на висока платформа, а поддръжниците им стояха наоколо и от време на време подхвърляха забележки. Абсолютната тишина само допълваше чара на сцената — въображението незабавно се разиграваше, за да замести липсващите звуци. Какво ли обсъждаха? Как би искал да знае! Навярно това не бе реална сцена от миналото, а съвсем измислен епизод. Прецизната композиция на фигурите, леката условност на движенията, всичко изглеждаше прекалено изящно, за да бъде живо.

Алвин се взираше в лицата на тълпата, мъчеше се да открие някой познат. Не, не познаваше никого тук, но може би виждаше приятели, които щеше да срещне едва след векове. Колко възможни варианти имаше човешката физиономия? Числото бе огромно, но все пак крайно, особено ако се отхвърлят всички неестетични варианти.

Хората в огледалния свят продължаваха своя отдавна забравен спор, без да забелязват образа на Алвин, застанал неподвижно сред тях. Понякога му ставаше трудно да повярва, че не участвува в сцената, толкова безупречна бе илюзията. Когато някой от призраците в огледалото минаваше зад Алвин, той изчезваше от погледа, също както би станало с реален предмет, а когато друг заставаше отпред, изгубваше се младежът.

Готвеше се да тръгва, когато малко настрани от основната група забеляза странно облечен мъж. Движенията му, дрехите, всичко в него изглеждаше не съвсем на място в това сборище. Той нарушаваше схемата, беше анахронизъм, както и самият Алвин.

Много повече. Той беше реален и гледаше към Алвин с леко подигравателна усмивка.

През краткия си живот Алвин едва ли бе срещнал и една хилядна от жителите на Диаспар. Затова не се изненада, че човекът, застанал срещу него, е непознат. Изненадваше го друго — че изобщо среща някого в тази изоставена кула, тъй близо до границите на неизвестното.

Той обърна гръб на огледалния свят и погледна към досадника. Понечи да отвори уста, но онзи го изпревари.

— Ти си Алвин, предполагам. Когато открих, че някой идва насам, трябваше да се досетя, че си ти.

Забележката явно не целеше да го обиди, беше проста констатация и Алвин я прие като такава. Не се изненадваше, че го познават — и да му харесва и да се сърди, той беше Единствен и загадката на неразкритите му възможности го бе направила познат на целия град.

— Аз съм Хедрон — добави непознатият, сякаш това обясняваше всичко. — Наричат ме Шута.

И като видя озадачения поглед на Алвин, Хедрон вдигна рамене с подигравателно смирение.

— Ах, това е славата! Е, ти си млад и по твое време не е имало шеги. Прощавам ти невежеството.

В Хедрон имаше някаква непривична свежест. Алвин напразно диреше в ума си смисъла на думата „шут“, тя разбуждаше едва доловим спомен, но той не успяваше да го изясни. Сложната социална структура на града съдържаше тъй много подобни титли, та изучаването им би отнело цял живот.

— Често ли идваш тук? — запита Алвин с лека ревност. Бе свикнал да смята Кулата Лоран за своя собственост и малко се дразнеше, че още някой познава нейните чудеса. Питаше се дали Хедрон някога е хвърлял поглед към пустинята, дали е виждал как звездите залязват на запад.

— Не — рече Хедрон, като че отвръщаше на неизречените мисли. — Никога не съм идвал тук. Но ми доставя удоволствие да узнавам за необикновените събития в града, а са минали дълги години, откакто някой е идвал в Кулата Лоран.

Алвин се запита откъде ли Хедрон знае за предишните му посещения, но сетне прогони въпроса. Диаспар бе пълен с очи, уши и други, още по-фини сетива, които долавяха всичко в града. Несъмнено всеки достатъчно заинтересуван би открил начин да се включи към тези канали.

— Добре, да се идва тук е неприлично — продължи двубоя Алвин. — Какво те интересува това?

— В Диаспар — обясни Хедрон — неприличното е моя привилегия. Отдавна съм ти хвърлил око, знаех, че ще се срещнем някой ден. И аз донякъде съм Единствен. О, не като тебе, този живот не ми е пръв. Хиляди пъти съм излизал от Дома на сътворението. Но някога, много отдавна, са ме избрали за Шут, а в Диаспар никога не се събират двама Шута наведнъж. Мнозина смятат, че и един е много.

Ироничната реч на Хедрон само засили объркването на Алвин. Знаеше, че не е особено възпитано да се задават лични въпроси, но нали Хедрон сам заговори за това.

— Съжалявам за невежеството си — каза младежът, — но що е Шут и с какво се занимава?

— Питаш „що“ — отвърна Хедрон, — а аз ще започна със „защо“. Историята е дълга, но вярвам, че ще те заинтересува.

— Всичко ме интересува — искрено каза Алвин.

— Отлично. Когато проектирали Диаспар, хората — ако са били хора, в което понякога се съмнявам — стояли пред невероятно сложна задача. Знаеш, Диаспар не е просто машина — той е жив организъм, при това безсмъртен. Толкова сме свикнали с обществото си, че не можем да преценим колко странно би изглеждало то за нашите прадеди. Ако изключим дребните подробности, този мъничък затворен свят не се променя никога и век след век остава съвършено стабилен. Вероятно е траял повече от цялата останала история на човечеството… а в тази история, както твърдят историците, безброй отделни култури и цивилизации са пламвали за миг и сетне са загивали. Как тогава Диаспар е постигнал тая невероятна стабилност?

Объркан, Алвин загуби всякаква надежда да узнае нещо ново.

— Чрез Информационните хранилища — отвърна той. — В Диаспар винаги живеят едни и същи хора, макар във всеки миг тяхната комбинация да се променя заедно със създаването или унищожаването на телата.

Хедрон поклати глава.

— Това е само частица от отговора. С едни и същи хора можеш да изградиш различни общества. Не мога да го докажа, липсват ми факти, но вярвам в друга истина. Проектантите на града не са фиксирали само неговото население; те увековечили законите, формиращи поведението му. Ние едва ли осъзнаваме, че тези закони съществуват, но им се подчиняваме. Диаспар е една замразена култура и не може да се променя извън твърдо определените граници. Освен схемите на нашите тела и личности Информационните хранилища натрупват безброй други неща. Те събират образа на самия град, строго пазят всеки негов атом от промените на времето. Погледни този под — положен е преди милиони години и безбройни стъпки са минали по него. Виждаш ли признаци на износване? Лишена от защита, и най твърдата материя отдавна би се превърнала в прах. Но докато в Информационните хранилища постъпва енергия, докато матриците в тях още могат да контролират града, физическата структура на Диаспар остава неизменна.

— Но нали тук-там стават промени — възрази Алвин. — Откакто градът съществува, много здания са били разрушени, издигнати са нови.