Като блед призрак на древната си слава в пустотата бавно се въртеше колелото на Галактиката. От край до край я осейваха огромните празнини, раздрани от Лудия ум. Дрейфуващи звезди щяха да запълнят тези рани през бъдните ери, но изгубеното великолепие никога нямаше да се върне.

Човекът се готвеше да напусне своята Вселена, както много отдавна бе напуснал своя свят. И не само Човекът, но и хилядите други народи, градили Империята заедно с него. Те се събираха тук, в края на Галактиката. И цялата й шир лежеше между тях и целта, от която ги деляха хилядолетия.

Въображението тръпнеше пред събраната им флота. Флагмански кораби бяха слънца, най-малките лодки — планети. Цял кълбовиден звезден рой с всичките си слънчеви системи и неизброимите им светове се готвеше да скочи през безкрая.

Дълга огнена линия удари сърцето на Вселената, пробяга от звезда на звезда. За миг бяха загинали хиляди слънца, влели енергията си в чудовищната форма, която се устреми по оста на Галактиката и сега потъваше в бездната…

— Така Империята напуснала нашата Вселена, за да дири съдбата си другаде. Когато нейните наследници, чистите умове, израснат окончателно, тя може отново да се върне. Но този ден е все още далече в бъдещето. В най-кратки и повърхностни линии това е историята на Галактичната цивилизация. Нашата собствена история, която смятаме за толкова важна, не е нищо друго освен закъснял банален епилог, макар и толкова сложен, че не успяхме да разберем всички подробности. Изглежда, много от по-старите и улегнали народи отказали да напуснат дома си, сред тях били и нашите преки прадеди. Повечето от тези народи стигнали до упадък и вече са изчезнали… може би само някои още догарят. Нашият свят едва избегнал същата участ. През Преходните векове — които всъщност продължили милиони години — знанията от миналото се изгубили или били съзнателно унищожени. Трудно е да повярваме, ала последното изглежда по-вероятно. За цели ери Човекът потънал в суеверно и все пак научно варварство. За да прогони болката от безсилието и провала, той изопачавал историята. Легендите за Завоевателите са абсолютно измислени, макар че в тях несъмнено има частици от отчаяната борба против Лудия ум. Нищо освен болния им дух не е отблъснало нашите прадеди към Земята. Когато открихме това, особено ни развълнува един въпрос. Никога не е имало Шалмиранска битка… но Шалмиран е съществувал, съществува и до днес. Нещо повече, никога не е изграждано по-чудовищно оръжие за унищожение. Доста време ни трябваше, за да решим тази главоблъсканица, но отговорът се оказа много прост. Някога в древността Земята имала един огромен спътник, Луната. Раздиращата война между приливите и гравитацията нарушила равновесието й, Луната започнала да пада и трябвало да бъде унищожена. За тази цел изградили Шалмиран, а около предназначението на крепостта били изтъкани известните на всички ви легенди.

Калитракс се усмихна съчувствено към огромната си аудитория.

— Има много такива легенди — отчасти верни, отчасти измислени. Безброй парадокси в миналото ни остават неразгадани. Но това е по-скоро задача за психолозите, отколкото за историците. Дори на записите в паметта на Централния компютър не можем да вярваме — те явно са били подправяни в древността. На Земята само Лис и Диаспар надживели периода на упадък — Диаспар благодарение на съвършените си машини, а Лис заради частичната си изолация и необикновената интелектуална мощ на своя народ. Но дори когато се издигнали до предишното си ниво, двете общества били заслепени от наследствените страхове и легенди. Вече няма от какво да се боим. Като историк не съм длъжен да предсказвам бъдещето — аз само изучавам и тълкувам миналото. Но неговият урок е достатъчно ясен: прекалено задълго сме се откъснали от реалността и идва време да прекроим живота си.

Безмълвен и смаян, Джесерак крачеше по улиците на един Диаспар, какъвто никога не бе виждал. Никога не би познал града, в който преминаха всичките му жизнени цикли. Но той знаеше, че това е Диаспар, макар да не си задаваше въпроса откъде знае.

Улиците бяха тесни, сградите — по-ниски… и паркът бе изчезнал. Или по-скоро още не съществуваше. Това бе Диаспар преди промяната — отворен към света и Вселената. Косматите вълма на облаците в бледосиньото небе над града бавно се виеха под напора на ветровете, галещи лицето на тази по-млада Земя.

През облаците и зад тях прелитаха по-плътни небесни спътници. На много мили над Диаспар корабите, които го свързваха с други светове, пристигаха и отлитаха безшумно, а по дирите им в небето оставаше ефирна бродерия. Джесерак дълго се взира в загадката и вълшебството на откритото небе и за миг в душата му нахлу страх. Стоеше гол и беззащитен и знаеше, че мирният син купол над главата му е нищожна преграда, че отвъд него се крият всички тайни и заплахи на космоса.

Страхът не успя да пречупи волята му. С частица от мисълта си Джесерак разбираше, че цялото преживяване е сън, а сънят не можеше да му навреди. Щеше да го преплува, да се наслади на всичко ново и накрая да се събуди пак в познатия град.

Вървеше из центъра на Диаспар към мястото, където по негово време се издигаше Гробницата на Ярлан Зей. В този древен град нямаше гробница… само ниско кръгло здание с десетки високи входове. Край една от арките го чакаше човек.

Джесерак би трябвало да се изуми, но вече нищо не можеше да го учуди. Струваше му се справедливо и естествено да се изправи пред човека, който бе изградил Диаспар.

— Познаваш ме, предполагам — каза Ярлан Зей.

— Разбира се, хиляди пъти съм виждал статуята ти. Ти си Ярлан Зей, а това е Диаспар преди милиард години. Знам, че сънувам и че всъщност нито ти, нито аз сме тук.

— Тогава не трябва да се плашиш от нищо. Последвай ме и помни, че нищо не може да ти причини зло, защото стига да поискаш и ще се събудиш в Диаспар… в своето време.

Джесерак покорно последва Ярлан Зей в сградата, умът му се превръщаше в жаден, безкритичен сюнгер. Някакъв спомен или отглас от спомен му подсказа какво ще се случи. Знаеше, че някога би побягнал ужасен, ала сега не изпитваше страх. Успокояваше го не само знанието, че събитието е нереално. Присъствието на Ярлан Зей го защитаваше като талисман от всички възможни опасности.

По подвижните пътища, слизащи към дълбините на сградата, почти нямаше хора. Когато мълчаливо застанаха пред дългия аеродинамичен цилиндър, наоколо не се виждаше никой. Джесерак знаеше, че тази машина може да го отнесе извън града в пътуване, което някога би размътило разсъдъка му. Когато водачът му кимна към отворената врата, той се поколеба само за миг, после пресече прага.

— Виждаш ли? — усмихна се Ярлан Зей. — Сега се отпусни и не забравяй, че си в безопасност… че нищо не може да те засегне.

Джесерак му вярваше. Само леки тръпки пробягваха по тялото му, когато входът на тунела полетя насреща и машината се устреми с нарастваща скорост към земните дълбини. Забравяше всичките си страхове, не искаше нищо друго освен да разговаря с почти митичната древна личност.

— Не ти ли се струва странно — започна Ярлан Зей, — че небесата са открити за нас, а ние искаме да се погребем под земята? Това е началото на болестта, чийто край виждаш във вашата епоха. Човечеството опитва да се скрие, бои се от загадките на космоса и скоро ще затвори всички врати към Вселената.

— Но в небето над Диаспар видях звездолети — възрази Джесерак.

— Скоро няма да ги виждаш. Ние загубихме връзката със звездите и не след дълго ще напуснем дори планетите. Милиони години ни трябваха, за да стигнем до целта си… и само векове, за да се върнем в къщи. Още малко и ще изоставим почти цялата Земя.

— Защо го направихте? — запита Джесерак. Знаеше отговора, но неизвестно защо се чувствуваше длъжен да пита.

— Трябваше ни черупка, за да се скрием от две неща — страх от смъртта и страх от космоса. Ние бяхме болен народ и вече не искахме Вселената… затова се престорихме, че тя не съществува. Видяхме как хаосът беснее сред звездите и възжелахме мир и спокойствие. Следователно трябваше да затворим Диаспар, та вече нищо ново да не проникне в него. Планирахме града, който познаваш, и за да скрием подлостта си, измислихме фалшиво минало. О, не сме били първите… но за пръв път го вършехме толкова старателно. Прекроихме и човешкия дух, ограбихме амбициите и най-големите му страсти, за да се задоволи със света, който притежава сега. Хиляди години строихме града и машините му. Когато някой от нас изпълнеше задачата си, изтривахме спомените в мозъка му, влагахме подправена памет и внасяхме личността му в градските системи, докато дойде време отново да бъде повикан. Най-сетне дойде денят, когато в Диаспар не остана жив човек, само Централният компютър изпълняваше заложените от нас заповеди и бдеше над съня ни в Информационните хранилища. Вече никой нямаше връзка с миналото… и оттук започна историята. Един по един, в предопределен ред, бяхме повикани от запаметяващите устройства и отново получихме плът. Като току-що построена машина, включена за пръв път, Диаспар започна да изпълнява онова, за което бе създаден. Но някои от нас се съмняваха още в началото. Вечността е дълга, разбирахме колко е рисковано да не оставим изход и окончателно да се укрием от Вселената. Не можехме да се преборим с волята на обществото, затова работехме тайно и по свое усмотрение внесохме нужните промени. Единствените са наше изобретение. Те щяха да се появяват на дълги интервали и ако обстоятелствата им позволяха, щяха да открият дали извън Диаспар има нещо, което си струва труда да потърсят. Не си представяхме, че ще трябва толкова много време, за да успее един от тях… нито, че успехът ще бъде толкова голям.