Имаше времена, когато милиони хора ежедневно сновяха с подобни машини между домовете си и скучните си работни места. От ония далечни дни насетне Човек бе изследвал Вселената и отново се бе върнал на Земята… бе завоювал империя и бе позволил да я изтръгнат от ръцете му. Сега отново започваше подобно пътуване — с машина, в която милиони отдавна потънали в забрава домошари биха се чувствували като у дома си.

И това щеше да бъде най-голямото пътешествие, което човешко същество предприемаше от милиард години насам.

Алистра претърси Гробницата десетина пъти, макар че и един бе напълно достатъчен — тук нямаше къде да се скрие човек. След шока на първата изненада тя се запита дали изобщо в парка е следила Алвин и Хедрон, или само техните проекции. Но това беше безсмислица — проекциите се материализираха във всяка точка, която човек желаеше да посети, без да си дава труда да отиде лично. Никой нормален човек нямаше да „ходи“ с проекцията си две мили и да изгуби половин час, докато стигне до целта си, когато можеше веднага да се озове там.Не, тя бе проследила до Гробницата истинския Алвин и истинския Хедрон.

Следователно някъде трябваше да има таен вход. Докато чакаше да се върнат, можеше и да го потърси.

Сякаш напук, тя изпусна появата на Хедрон — изследваше една колона зад статуята, когато той излезе от другата и страна. Алистра чу стъпките му, обърна се и веднага видя, че е сам.

— Къде е Алвин? — извика тя.

Преди да отговори, Шута дълго мълча. Изглеждаше потресен и колеблив. Алистра трябваше да повтори въпроса си, едва тогава той я забеляза. Не прояви ни най-малък признак на изненада, че я открива тук.

— Не знам къде е — отвърна той най-сетне. — Мога само да ти кажа, че е на път за Лис. Сега знаеш точно толкова, колкото и аз.

Неразумно бе да се приемат буквално думите на Хедрон. Но Алистра вече нямаше нужда от доказателства, че днес Шута не играе ролята си. Той казваше истината — каквото и да означаваше тя.

Когато вратата се затвори зад него, Алвин рухна в най-близкото кресло. Сякаш краката му внезапно изгубиха силата си. Сега както никога преди най-после усещаше онзи страх пред неизвестното, който тегнеше над събратята му. Ръцете и краката му трепереха, очите му играеха, изпълнени с мъгла. Ако можеше, охотно би избягал от тази стремглаво летяща машина, та дори и с цената на всичките си мечти.

Изпълваше го не само страх, но и чувство на непоносима самота. Всичко, което познаваше и обичаше, бе останало в Диаспар; дори и да не го чакаше опасност, може би никога вече нямаше да види своя свят. Както никой друг от безбройни векове насам, той осъзнаваше какво значи да напуснеш завинаги дома си. В тези отчаяни мигове му се струваше, че няма значение дали пътят напред води към угроза, или към безопасност, сега го вълнуваше само това, че се отдалечава от къщи.

Вълнението бавно отмина, мрачните сенки се оттеглиха от съзнанието му. Той започна да оглежда обкръжението си — търсеше да научи нещо ново от невероятно древното превозно средство. Не му изглеждаше странно, че след безбройни векове тази погребана транспортна система все още функционира безупречно. Тя не беше включена в системите за вечност на градските монитори, но тук някъде навярно имаше подобни устройства, които да я предпазват от промяна или разруха.

Едва сега забеляза индикаторното табло, вградено в предната стена. То съобщаваше лаконично, но утешително:

Докато гледаше, числото се смени с „34“. Това поне бе полезна информация, макар че след като нямаше представа за скоростта на пътуването, то не подсказваше и дължината на маршрута. Стените на тунела се виждаха като непрекъснато сиво петно и единственото чувство за движение бе едва доловимата вибрация, която никога не би забелязал, ако не я търсеше съзнателно.

Навярно сега се намираше на много мили от Диаспар, а над него бяха подвижните пясъчни дюни на пустинята. Може би точно в този миг се носеше под разкъсаните хълмове, които тъй често бе гледал от Кулата Лоран.

Въображението му летеше напред, към Лис, сякаш нямаше търпение да пристигне там с тялото. Но колкото и да се мъчеше, той можеше да си представи само умалено копие на Диаспар. Запита се дали градът още съществува, сетне се успокои — иначе тази машина не би го понесла под земята.

Внезапно усети рязка промяна във вибрацията под краката си. Нямаше съмнение — превозното средство намаляваше ход. Изглежда, времето бе минало по-бързо, отколкото предполагаше; леко изненадан Алвин погледна индикатора.

Озадачен и малко изплашен, той притисна лице към прозрачната преграда. Скоростта все още размазваше безформено сивите стени на тунела, ала от време на време се мяркаха знаци и изчезваха почти тъй бързо, както се появяваха. Но преди всяко изчезване, те сякаш оставаха пред погледа му за малко по-дълго.

Сетне, без никакво предупреждение, стените на тунела отлетяха настрани. Все още стремително машината минаваше през огромно празно пространство, далеч по-широко дори от залата с подвижните пътища.

Надничайки учудено през прозрачните стени, Алвин зърна под себе си сложна мрежа от водещи релси, които се кръстосваха и преплитаха, за да изчезнат в лабиринта от тунели отляво и отдясно. От купола се изсипа порой от синкава светлина и като силуети на фона на блясъка той едва различи скелетите на огромни машини. Светлината беше ярка до болка и Алвин разбра, че това място никога не е било предназначено за хора. Миг по-късно превозното му средство профуча край дълги редици от цилиндри, легнали неподвижно над водещите релси. Те бяха много по-едри от неговия и Алвин се досети, че трябва да са били предназначени за товарни превози. Около тях бяха струпани непонятни многошарнирни механизми, всички до един безмълвни и спокойни.

Просторната и самотна зала изчезна зад гърба му също тъй бързо, както се бе появила. Видението изпълваше мислите на Алвин със страхопочитание, едва сега разбираше наистина смисъла на онази голяма помръкнала карта под Диаспар. Светът бе пълен с повече чудеса, отколкото можеше и да сънува.

Алвин погледна към индикатора. Цифрата оставаше същата — за по-малко от минута бе профучал през огромната зала. Машината отново ускоряваше ход, макар че движението почти не се усещаше, стените на тунела от двете страни летяха назад със скорост, за която не можеше и да гадае.

Изглеждаше, че мина цяла вечност, преди онази едва доловима промяна във вибрациите да настъпи отново. Сега индикаторът съобщаваше:

Това бе най-дългата минута в целия живот на Алвин. Машината се движеше все по-бавно и по-бавно, това не бе просто намаляване на хода. Тя най-сетне започваше да спира.

Меко и безшумно дългият цилиндър се изплъзна от тунела в нова подземна зала, напълно идентична с онази под Диаспар. За момент Алвин бе прекалено развълнуван, за да различи каквото и да било, вратата дълго стоя отворена, преди той да осъзнае, че може да напусне превозното средство. Когато се втурна навън, той зърна за последен път индикатора. Сега думите се бяха променили и съобщаваха безкрайно успокояващо:

Докато търсеше изхода от залата, Алвин откри първия признак, че може да е попаднал в съвсем различно общество. От единия край на помещението към повърхността и водеше нисък, широк тунел… и нагоре по тунела се издигаха стъпала. Подобно нещо се срещаше извънредно рядко в Диаспар — архитектите на града изграждаха рампи или наклонени коридори навсякъде, където се минаваше от едно на друго ниво. Тази традиция датираше от времето, когато повечето роботи се движели на колела и стълбите били непреодолима преграда за тях.