И все пак можеше ли да си възвърне всичко? Джесерак не знаеше. Трудно му бе да повярва, че могат отново да покорят Галактиката, а дори и да успееха — какво би им донесло това?

Алвин прекъсна мислите му и Джесерак откъсна поглед от екрана.

— Исках да видиш това — спокойно каза Алвин. — Може би никога няма да имаш втора възможност.

— Да не би да напускаш Земята?

— Не, вече се наситих на космоса. Дори и да има още оцелели цивилизации в тая Галактика, не вярвам, че си струва труда да ги търсим. Тук имаме достатъчно работа, сега знам, че тук е моят дом, и не смятам да го напускам отново.

Той гледаше към безкрайните пустини, но вместо тях очите му виждаха водите, които щяха да се разлеят над тях след хиляда години. Човекът отново откриваше своя свят и щеше да го направи прекрасен — за всички бъдни дни, докато остава тук. А сетне…

— Още не сме готови да тръгнем към звездите и ще ни трябва много време, преди отново да се изправим пред гордостта им. Питах се какво да правя с този кораб; ако остане на Земята, непрекъснато ще се подмамвам да го употребя и няма да имам покой. Но не мога да го захвърля, знам, че ми е поверен и трябва да го използувам за доброто на света. Затова реших: ще изпратя робота с него извън Галактиката, за да открие какво е станало с нашите прадеди… и ако е възможно — заради какво са напуснали Вселената. Навярно е било нещо вълшебно, за да изоставят толкова много и да се впуснат подир него. Колкото и да е дълго пътуването, роботът не ще се умори. Някой ден нашите братовчеди ще получат моята вест и ще узнаят, че ги чакаме на Земята. Те ще се завърнат и се надявам, че тогава ще бъдем достойни за тях, независимо какво величие са постигнали.

Алвин замлъкна, загледан в бъдещето, чиито основи бе положил, но навярно никога нямаше да го види. Докато Човекът възражда своя дом, този кораб щеше да прекоси мрака между галактиките и нейде в бъдните хилядолетия щеше да се завърне. Може би Алвин щеше да е още жив и да го посрещне, но и да не успееше… все едно, той бе доволен.

— Мисля, че постъпваш мъдро — каза Джесерак. После в него се надигна последното мъчително ехо на древния страх. — Но да предположим — добави той, — че корабът срещне нещо, с което не желаем да се сблъскаме?

Внезапно той откри извора на тревогата си и гласът му затихна. С крива самокритична усмивка Джесерак отхвърли последния призрак на Завоевателите.

Алвин го прие по-сериозно, отколкото бе очаквал.

— Забравяш, че скоро и Ванамонде ще ни помага. Не знаем какви са възможностите му, но, изглежда, всички в Лис ги смятат за безгранични. Нали, Хилвар?

Хилвар не отговори веднага. Наистина Ванамонде беше другата велика загадка, въпросителният знак, който вечно щеше да лежи над бъдещето на човечеството, докато то остава на Земята. Несъмнено развитието на Ванамонде към пълно самосъзнание вече бе ускорено от общуването с философите на Лис. Те възлагаха големи надежди на бъдещото сътрудничество с детинския свръхум и вярваха, че ще успеят да съкратят безконечно дългото му естествено развитие.

— Не съм сигурен — призна Хилвар. — Кой знае защо, не мисля, че трябва да очакваме прекалено много от Ванамонде. Сега можем да му помогнем, но ние сме само кратък епизод от целия му живот. Не вярвам крайната му съдба да има нещо общо с нашата.

Алвин го изгледа изненадано.

— Защо смяташ така?

— Не знам — каза Хилвар. — Просто интуиция.

Можеше да кажи повече, но премълча. Тия неща не могат да се изразят и макар че Алвин не би се надсмивал над съня му, той не желаеше да го обсъжда дори с приятеля си.

Сигурен бе, че това е нещо повече от сън и ще го преследва до края на живота му. То бе изплувало някак в ума му през онзи неописуем и неповторим контакт с Ванамонде. Знаеше ли Ванамонде каква ще е самотната му съдба?

Някой ден енергиите на Черното слънце щяха да изгаснат и то щеше да изпусне затворника си. Тогава в края на Вселената, когато дори времето ще се препъне и спре, Ванамонде и Лудия ум трябваше да се срещнат сред труповете на звездите.

Може би схватката щеше да дръпне сетната завеса над Всемира. Ала Човекът нямаше нищо общо с тази схватка и никога нямаше да узнае нейния изход…

— Виж — внезапно каза Алвин. — Това исках да ти покажа. Разбираш ли смисъла му?

Корабът бе увиснал над полюса и планетата под него изглеждаше идеално полукълбо. Загледани към границите на нощта, Джесерак и Хилвар виждаха едновременно изгрева и залеза от двете страни на света. Символът бе тъй съвършен, тъй поразителен, че щяха да помнят този миг цял живот.

Над тази вселена се спускаше нощ, сенките се проточваха към изтока, който вече нямаше да види нов изгрев. Но нейде другаде звездите бяха още млади и грееше утринна зора, и един ден Човекът отново щеше да тръгне по пътеката, която някога бе утъпкал.

© 1956 Артър Кларк

© 1987 Любомир Николов, превод от английски

Arthur Clarke

The City and The Stars, 1956

Източник: http://sfbg.us

Публикация:

ГРАДЪТ И ЗВЕЗДИТЕ. 1987. Изд. Отечество. Биб. Фантастика No.48. Научнофантастичен роман. Превод: Любомир НИКОЛОВ [The City And The Stars / Arthur C. CLARKE (1956)]. Предговор: Кларк — космическият и земният — Любомир НИКОЛОВ — с.5–8. Художник: Роберто АНДРЕЕВ. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 32/84×108. Печтни коли: 15. Страници: 240. Цена: 2.14 лв.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/69]

Последна редакция: 2006-08-10 20:34:05