Големите генератори отново гръмовно оживяха и звездите се завърнаха с почти ослепителна рязкост. Корабът изплуваше обратно в пространството, във Вселената на слънцата и планетите, в реалния свят, където нищо не може да се движи по-бързо от светлината.

Вече бяха в системата на Седемте слънца — огромният пръстен от разноцветни глобуси се бе възцарил на небето. И то какво небе! Всички познати звезди и съзвездия бяха изчезнали. Млечният път вече не бе смътна мъглива лента нейде в края на небето; сега те бяха в центъра на мирозданието и огромната звездна дъга разделяше Вселената на две.

Корабът все още се носеше стремително към Централното слънце и останалите шест звезди от системата напомняха подредени в небето пъстри фенерчета. Край най-близкото от тях искряха кръжащи планети — навярно светове с огромни размери, за да се забелязват от такова разстояние.

Сега ясно се виждаше какво поражда седефената светлина на Централното слънце. Газова пелена около огромната звезда смекчаваше лъчението и му придаваше характерен цвят. Изкривена в странни, мамещи окото форми, мъглявината можеше да се забележи само непряко. Но все пак съществуваше и колкото повече я гледаха, толкова по-безкрайна им изглеждаше.

— Е, Алвин, имаме избор сред доста светове — каза Хилвар. — Или се надяваш да ги изследваш всичките?

— За щастие не е необходимо — отвърна Алвин. — Ако успеем да се свържем с някого, ще получим нужната информация. Най-логичното ще е да се отправим към най-голямата планета на Централното слънце.

— Стига да не е прекалено голяма. Чувал съм, че някои планети били толкова големи, че човек не може да живее на тях — би бил смазан от собственото си тегло.

— Не ми се вярва и тук да е така, сигурен съм, че цялата система е изкуствена. Във всеки случай от космоса ще можем да видим дали има някакви градове и здания.

Хилвар посочи робота.

— Въпросът вече е решен. Не забравяй — водачът ни вече е бил тук. Той ни води у дома си… и се питам какво ли мисли за това.

Алвин също си задаваше този въпрос. Но беше ли прав… имаше ли изобщо смисъл да си въобразява, че роботът усеща нещо подобно на човешки емоции сега, когато се връща към древната родина на Учителя след толкова милиони години?

Нито веднъж в общуването им, откакто Централният компютър премахна блокировката, роботът не бе проявил нещо подобно на чувства или вълнения. Той отговаряше на въпросите, подчиняваше се на командите, но истинската му личност оставаше недостъпна. Алвин бе сигурен, че роботът има характер, иначе не би го мъчила оная смътна вина, когато си припомняше с каква хитрост ги измами — него и изчезналия му другар.

Роботът все още вярваше във всичко чуто от Учителя; виждал го бе да подправя чудесата и да разказва лъжи на своите последователи, ала тия досадни факти не накърняваха неговата вярност. Както и много хора преди него, той бе способен да примирява противоположностите.

Сега той се връщаше по течението на безкрайно древните си спомени към извора им. Сред блясъка на Централното слънце се криеше бледа искрица, обкръжена от неясните отблясъци на още по-дребни светове. Грандиозното им пътешествие наближаваше края си, след малко щяха да узнаят дали е било напразно.

Вече бяха само на няколко милиона мили от планетата пред тях — прекрасна сфера от многоцветна светлина. Никъде върху нея нямаше място за мрак, защото, докато обикаляше Централното слънце, другите звезди една по една пресичаха небосклона и. Сега Алвин разбираше предсмъртните думи на Учителя: „Прекрасно е да гледаш цветните сенки върху планетите на вечната светлина.“

Скоро наближиха толкова, че различаваха континенти, океани и леката мъгла на атмосферата. Но в очертанията имаше нещо озадачаващо и те скоро разбраха, че разпределението на водата и сушата е учудващо равномерно. Континентите на тази планета не бяха останали както ги е създала Природата… но колко дребна задача е било оформянето на един свят за хората, изградили слънцата му.

— Това изобщо не са океани! — внезапно възкликна Хилвар. — Гледай… виж знаците в тях!

Едва когато наближиха планетата, Алвин разбра какво има предвид приятелят му. Покрай границите на континентите, далеч отвъд онова, което смяташе за брегове, забеляза неясни ивици и линии. Гледката го изпълни с внезапни съмнения, защото прекалено добре познаваше смисъла на тези линии. Вече ги бе видял в пустинята край Диаспар и сега те му подсказваха, че пътешествието е било напразно.

Тази планета е суха като Земята — глухо каза той. — Всичката вода е изчезнала… тия знаци са солни наноси на мястото на изпарените морета.

— Те никога не биха позволили това да се случи — кимна Хилвар. — Мисля, че в крайна сметка сме прекалено закъснели.

Разочарованието бе толкова горчиво, че Алвин не си позволи да проговори отново и стиснал зъби, гледаше към огромния свят пред тях. Планетата се въртеше под кораба с тържествена плавност и нейната повърхност величествено се надигаше да ги посрещне. Вече навсякъде освен в коритата на океаните можеха да различат дребни бели инкрустации — зданията.

Някога този свят е бил център на Вселената. Сега над него цареше спокойствие, въздухът пустееше и нито една сновяща точица по земята не подсказваше за живот. Но корабът все така целенасочено се плъзгаше над застиналото каменно море — море, което тук-там предизвикателно се издигаше в огромни вълни срещу небето.

Скоро корабът спря, сякаш роботът най-после бе проследил спомените си до извора им. Под тях, от центъра на огромен мраморен амфитеатър, израстваше снежнобяла каменна колона. Алвин поизчака, машината остана неподвижна и той заповяда да кацне в подножието на стълба.

Дори и сега в сърцето на Алвин тлееше надеждата да открие живот на планетата. Тази надежда изчезна веднага след отварянето на шлюзовата камера. Никога през живота си, дори сред пустотата на Шалмиран, не бе попадал в пълна тишина. На Земята винаги шепнеха гласове, живи същества се суетяха, вятърът въздишаше. Тук нямаше нищо подобно и никога вече нямаше да има:

— Защо ни доведе до тази точка? — запита Алвин. Отговорът не го интересуваше много, ала инерцията на търсенето все още го влачеше напред, дори когато губеше всякаква охота да го продължава.

— Оттук потегли Учителя — отговори роботът.

— Така си и мислех — каза Хилвар. — Не виждаш ли каква ирония се крие във всичко това? Той избягал в изгнание от този свят… а погледни сега какъв мемориал са му издигнали!

Колосалната каменна колона, висока може би сто човешки боя, потъваше в леко издигнат над равнината метален кръг. Тя беше гладка, без надписи. Колко ли хиляди или милиони години, запита се Алвин, тук са се събирали поклонниците на Учителя, за да почетат паметта му? И узнали ли бяха някога, че той е умрял в изгнание на далечната Земя?

Сега беше все едно. Както Учителя, така и неговите ученици бяха погребани в забравата.

— Ела навън — подкани Хилвар с надеждата да изтръгне Алвин от депресията. — Пресякохме половината Вселена, за да видим това място. Можеш поне да си направиш труда да прекрачиш прага.

Алвин неволно се усмихна и последва Хилвар през шлюзовата камера. Щом се озова навън, настроението му малко се подобри. Дори да бе мъртъв, този свят трябваше да крие ред интересни неща, много неща, които биха му помогнали да реши някои от загадките на миналото.

Въздухът беше застоял, но годен за дишане. Въпреки многото слънца в небето, температурата беше ниска. Само белият диск на Централното слънце пращаше мъничко истинска топлина, а и тя губеше силата си, пресичайки мъглявината около звездата. Другите слънца пръскаха цветове, но не и топлина.

Само няколко минути им трябваха, за да се убедят, че обелискът не може да им каже нищо. По устойчивия материал, от който бе направен, личаха явни признаци на стареене, ръбовете му бяха закръглени, а металът около него — изтъркан от краката на безброй поколения ученици и поклонници. Странно бе да си помислят, че може би са последните от многото милиарди човешки същества, стояли някога на това място.