Хилвар се канеше да предложи да се върнат и с кораба да прелетят до най-близката от околните сгради, когато Алвин забеляза дълга тясна пукнатина в мраморния под на амфитеатъра. Двамата дълго вървяха край нея, а тя непрекъснато се разширяваше, докато стана прекалено широка, за да могат да я прекрачат.

Миг по-късно стояха край началото и. В огромна плитка вдлъбнатина, дълга повече от миля, повърхността на арената бе натрошена и раздробена. Не им трябваше нито проницателност, нито въображение, за да си представят каква е причината. Преди векове — но навярно дълго след като този свят е бил изоставен — огромно цилиндрично тяло бе полегнало тук, после отново се бе издигнало в пространството, оставяйки планетата сама със спомените.

Кои са били? Откъде са дошли? Алвин можеше само да гледа и да се пита. Никога нямаше да узнае дали с хиляда или с милион години са се разминали с тези по-ранни посетители.

Мълчаливо се върнаха към своя кораб (колко малък би изглеждал той пред чудовището, спряло някога тук!) и бавно полетяха над арената, докато стигнаха до най-внушителното от околните здания. Когато се приземиха пред украсения с орнаменти вход, Хилвар изтъкна онова, което и Алвин забеляза в същия момент.

— Тия сгради не изглеждат безопасни. Виж колко камъни са нападали там… истинско чудо е, че още стоят прави. Ако на тая планета имаше бури, биха рухнали преди хиляди години. Не мисля, че би било разумно да влизаме.

— Нямам подобни намерения, ще изпратя робота — той се движи много по-бързо от нас и няма да наруши равновесието, та покривът да се срути върху него.

Хилвар одобри тази предпазливост, но настоя и за друга, която Алвин бе пропуснал. Преди роботът да потегли на разузнаване, Алвин го накара да даде подробни инструкции на почти равния с него корабен мозък, та каквото и да се случи, поне спокойно да се върнат на Земята.

Не след дълго и двамата се убедиха, че този свят няма какво да им предложи. Заедно гледаха как през екрана прелитат миля подир миля празни, прашни коридори и проходи, докато роботът изследваше пустите лабиринти. Всички сгради, проектирани от разумни същества, независимо от формата на телата им, трябва да се подчиняват на някои основни закони и дори след известно време дори най-чуждите форми на строеж и архитектура престават да събуждат изненада. Като хипнотизиран от самото повторение, умът е неспособен да поема нови впечатления. Изглеждаше, че сградите са били само жилищни и съществата, които ги обитавали, имали приблизително човешки размери. Нищо чудно да са били и хора, наистина в изненадващо голям брой стаи можеха да влизат само летящи същества, но това не означаваше, че строителите на града са били крилати. Биха могли да използуват персоналните антигравитатори, които някога широко се употребявали, но днес в Диаспар нямаше и помен от тях.

— Алвин — каза Хилвар най-после, — можем милион години да изследваме тия сгради. Явно е, че не са просто изоставени — били са грижливо опразнени от всичко ценно. Губим си времето.

— Тогава какво предлагаш? — запита Алвин.

— Да огледаме още един-два района на тази планета и да видим дали са същите… както очаквам. После, пак тъй бързо, да огледаме другите планети и да се приземяваме само ако изглеждат много по-различни или ако забележим нещо необичайно. Това е всичко, на което можем да се надяваме, освен ако решим да стоим тук до края на живота си.

Той бе прав, опитваха се да открият разум, не да провеждат археологическа експедиция. Първата задача можеха да решат за няколко дни, ако изобщо бе изпълнима. Втората изискваше многовековен труд на армии от роботи и хора.

Два часа по-късно с радост напуснаха планетата. Дори ако гъмжеше от живот, помисли Алвин, този свят на безброй сгради пак би бил непоносимо тягостен. Не се виждаха нито паркове, нито открити пространства, където би могло да има някаква растителност. Трудно можеше да си представи психологията на съществата, обитавали този напълно стерилен свят. Ако съседната планета се окажеше същата, реши Алвин, щеше да изостави търсенето веднъж завинаги.

Не беше така — всъщност не можеше да си представи по-голям контраст.

Тази планета се намираше по-близо до слънцето и дори от космоса изглеждаше гореща. Отчасти я забулваха ниски облаци, показващи, че водата е в изобилие, ала нямаше и следа от океани. Не се виждаха и признаци на разумна дейност: два пъти обиколиха планетата, без да зърнат каквото и да било съоръжение. От полюсите до екватора отровнозелено одеяло покриваше кълбото.

— Мисля, че тук трябва да сме много предпазливи — каза Хилвар. — Този свят е жив… и цветът на растителността не ми се нрави. Най-добре да стоим в кораба и изобщо да не отваряме люка.

— Дори за да изпратим робота навън?

— Не, дори това не. Вие сте забравили що е болест. Моят народ знае как да се справя с болестите, но сега сме далеч от дома и тук могат да ни дебнат невидими опасности. Мисля, че този свят е подивял. Някога целият трябва да е бил голяма градина или парк, но когато са го изоставили, Природата отново взела надмощие. Не може да е изглеждал така, докато системата е била обитаема.

Алвин не се съмняваше в правотата на Хилвар. В биологичната анархия под тях имаше нещо зло, нещо враждебно на всеки ред и система, върху които се градяха Лис и Диаспар. От милиард години тук бушуваше непрестанна битка, добре би било да се пазят от победителите.

Предпазливо се снишиха над огромна равнина — толкова еднообразно плоска, че от пръв поглед изглеждаше съмнителна. Обкръжаваха я възвишения, отрупани с дървета, за чиято височина можеха само да се досещат — те бяха тъй плътно наблъскани и така преплетени с храсти, че стъблата им бяха буквално погребани. Между високите им клони летяха рояци същества и макар да не се движеха бързо, в гъмжилото бе невъзможно да се каже дали са птици, насекоми… или нещо съвсем друго.

Тук-там някой горски исполин успяваше да се изкатери няколко десетки стъпки над своите войнствени съседи, които сключваха временен съюз, за да го съборят и да унищожат спечеленото предимство. Тази безшумна война се водеше прекалено бавно за човешкия поглед, но въпреки това създаваше поразително впечатление за безмилостен, неумолим конфликт.

В сравнение с нея равнината изглеждаше кротка и мирна. От хоризонт до хоризонт тя бе равна до сантиметър и изглеждаше покрита с тънка жилава трева. Спуснаха се на петдесет стъпки над нея, но за изненада на Хилвар не забелязаха никакви животни. Може би, реши той, зверчетата са се изпокрили под земята, изплашени от тяхното приближаване.

Висяха почти над самата равнина. Алвин се мъчеше да убеди Хилвар, че е безопасно да отворят шлюзовата камера, а Хилвар търпеливо обясняваше понятия като бактерии, гъбички, вируси и микроби — все идеи, които Алвин трудно можеше да си представи и още по-трудно — да ги приложи спрямо себе си. Разговаряха няколко минути, преди да забележат странния факт. Екранът, който преди миг показваше отсрещната гора, сега бе опустял.

— Ти ли го изключи? — попита Хилвар. Както винаги мислите му изпреварваха тези на Алвин.

— Не — отвърна Алвин и по гърба му пробяга студена тръпка, когато помисли за единственото друго обяснение. — Ти ли го изключи? — обърна се той към робота.

— Не — долетя повторение на отговора му.

С облекчена въздишка Алвин отпъди мисълта, че роботът е започнал да действува по свое собствено желание, че го е сполетял и бунт на машините.

— Тогава защо екранът е празен? — запита той.

— Образните рецептори са закрити.

— Не разбирам — промърмори Алвин, забравил за момент, че роботът реагира само на определени заповеди или въпроси. Бързо се опомни и попита: — Какво е покрило рецепторите?

— Не знам.

Понякога буквоядството на роботите можеше да бъде толкова отчайващо, колкото и човешкото непостоянство. Преди Алвин да продължи разпита, Хилвар го прекъсна.

— Кажи му да вдигне кораба… бавно! — напрегнато произнесе той.

Алвин повтори командата. Не усети движение, то никога не се усещаше. После образът бавно възникна върху екрана, макар и мъгляв и разкривен за момент. Въпреки всичко показваше достатъчно, за да сложи край на спора за приземяването.