Има архитектурни форми, които не се променят никога, защото са достигнали до съвършенството. Храмостроителите на древните цивилизации спокойно биха могли да планират Гробницата на Ярлан Зей, макар че трудно биха си представили от какъв материал е изградена. Нямаше покрив, а единствената зала беше павирана с големи плочки, които само от пръв поглед напомняха естествен камък. През периоди, равни на цели геологически ери, човешките крака бяха кръстосвали този под, без да оставят следа по невъобразимо якия материал.

Създателят на големия парк — строителят, както твърдяха някои, на самия Диаспар — седеше, свел поглед, сякаш разглеждаше разгънатите на коленете му чертежи. Върху лицето му бе застинало загадъчно изражение, разпалвало любопитството на безбройни поколения. За едни това бе само празен каприз на твореца, но на други им се струваше, че Ярлан Зей се усмихва на някаква само нему известна шега.

Цялото здание беше загадка, в историческите анали на града не се срещаше и дума за него. Алвин даже не знаеше какво означава думата „гробница“; вероятно Джесерак можеше да му обясни, защото обичаше да събира забравени думи и да изпъстря с тях речта си за почуда на събеседниците.

От това централно възвишение Алвин ясно виждаше целия парк и града отвъд горската завеса. До ниския пръстен от здания около парка имаше повече от две мили. По-нататък, етаж след етаж, се издигаха кулите и терасите на главната част на града. Те покриваха миля подир миля, бавно завоюваха небето, все по-сложни и монументални. Диаспар бе планиран като едно цяло, като една могъща машина. И макар че външния му вид главозамайваше със своята сложност, всичко това едва-едва намекваше за скритите технологични чудеса, без които огромните здания биха се превърнали в безжизнено мъртвило.

Алвин гледаше границите на своя свят. Десет-двадесет мили по-нататък, забулени от разстоянието, се издигаха външните стени на града, подпрели сякаш небесния купол. Отвъд тях нямаше нищо — съвсем нищо освен болезнената самота на пустинята, където човек би полудял за броени часове.

Защо тогава пустотата го влечеше тъй силно, както никой друг негов познат? Алвин не знаеше. Той гледаше отвъд пъстрите кули и стени, опасали днес цялото владение на човечеството, като че търсеше отговор на въпроса си.

Не намираше отговор. Но в този миг, докато сърцето му се пълнеше с копнеж по недостижимото, той реши.

Сега знаеше на какво да посвети живота си.

Джесерак не му помогна много, ала и не отказа да сътрудничи, както се опасяваше Алвин. През дългата си кариера на наставник той бе чувал подобни въпроси и не вярваше, че дори Единствен като Алвин може да го изненада с нещо или да предложи неразрешими проблеми.

Вярно, младежът започваше да проявява известна ексцентричност, може би щеше да се наложи намеса. Алвин не се приспособяваше докрай в невероятно сложния обществен живот на града, нито в измислените светове на своите другари. Не проявяваше достатъчен интерес към възвишените духовни сфери, макар че на неговата възраст това не беше чак дотам изненадващо. Повече внимание заслужаваше хаотичният му интимен живот — поне още век от него не можеше да се очаква да създаде относително стабилна връзка, но дори и така погледнато, краткостта на увлеченията му беше пословична. Докато продължаваха, те бяха пламенни, но нито едно не траеше повече от няколко седмици. Алвин като че можеше да се интересува само от едно нещо наведнъж. Понякога от все сърце се включваше в еротичните игри на приятелите си или изчезваше с избраната партньорка за няколко дни. Ала изгубеше ли настроение, за дълги периоди ставаше напълно безразличен към онова, което на тази възраст би трябвало да е главното му занимание. Това навярно го потискаше и със сигурност вредеше на изоставените му любовници, които бродеха угрижени из града и се нуждаеха от необичайно дълго време, докато намерят утеха другаде. Според наблюденията на Джесерак сега Алистра преживяваше тъкмо този нещастен период.

Не че Алвин беше безсърдечен или неблагоразумен. В любовта, както и във всичко друго, той сякаш търсеше целта, която Диаспар не можеше да му предложи.

Нито един от тия капризи на плашеше Джесерак. От Единствения можеше да се очаква подобно поведение. След време Алвин щеше да се пригоди към порядките на града. Никой самотник, колкото и ексцентричен или гениален да бе той, не можеше да преодолее огромната инерция на едно общество, останало непроменено от милиарди години насам. Джесерак не само вярваше в тази стабилност, той просто не можеше да си представи нещо друго.

— Въпросът, който те измъчва, е много стар — обърна се той към Алвин, — но ти би се смаял, ако узнаеше колко хора са привикнали със света дотам, че даже не им хрумва да се съмняват. Вярно е, някога човечеството е заемало безкрайно по-голямо пространство, отколкото този град. Виждал си отчасти какво е представлявала Земята преди настъплението на пустините и изчезването на океаните. Записите, които толкова обичаш да прожектираш, са най-ранните в града, само те показват Земята такава, каквато е била преди да дойдат Завоевателите. Не вярвам да са често гледани — тия безгранични простори са нещо, на което не можем да издържим. Има легенда — и само легенда, — че сме сключили договор със Завоевателите. Щом Вселената чак толкова им трябвала, можели да я владеят, а за нас оставал светът, където сме родени. Ние спазваме договора. Забравили сме нашите мечти на нашето детство, както ще ги забравиш и ти, Алвин. Хората, които са издигнали този град и проектирали обществото му, са били господари както на материята, така и на духа.Те затворили сред тия стени всичко, от което би могло някога да се нуждае човечеството, а после направили каквото трябва, за да не ги напуснем никога. О, физическите граници са най-дребното. Може би градът има изходи, но дори да ги откриеш, не вярвам, че ще ги прекрачиш. Пък и да успееш… каква полза? Тялото ти не ще издържи дълго, щом градът престане да го храни и закриля.

— Ако градът има изход — бавно изрече Алвин, — какво ще ми попречи да го напусна?

— Глупав въпрос — отвърна Джесерак. — Мисля, че вече знаеш отговора.

Джесерак беше прав, но не в това, в което предполагаше. Алвин знаеше… или по-скоро, досещаше се. Неговите връстници му поднасяха отговора и в живота, и в призрачните приключения, които споделяха. Те не биха смогнали да напуснат Диаспар, ала Джесерак не знаеше, че надвисналата над целия им живот принуда е безсилна пред Алвин. Независимо дали неговата уникалност се дължеше на случайността, или на някакъв прастар план, това бе част от резултата. Интересно, колко ли още му предстоеше да открие?

В Диаспар никой не бързаше и дори Алвин рядко нарушаваше това правило. Няколко седмици той спокойно размишлява върху задачата и дълго се рови из най-ранните исторически записи на града. Подкрепян от безплътните ръце на антигравитационното поле, той лежеше часове наред, докато хипнопроекторът разкриваше миналото пред съзнанието му. След края на записа машината избледняваше и изчезваше, но Алвин продължаваше да лежи, зареял поглед в пустотата, докато през вековете се завърнеше към реалността. Отново виждаше безкрайните мили синя вода, по-обширна дори от сушата, да тласка вълните си към златни брегове. Застинал за милиард години, грохотът на талазите отново бучеше в ушите му. Припомняше си горите, степите и странните животни, споделяли някога света на Човека.

Старите записи бяха съвсем оскъдни, макар никой да не знаеше защо, смяташе се, че някъде между нашествието на Завоевателите и изграждането на Диаспар са изчезнали всички записи за ранните епохи. Трудно можеше да се повярва, че тъй дълбоката забрава е само плод на случайността. Освен няколко хроники, които можеха да се окажат чиста легенда, човечеството бе изгубило своята памет. Преди Диаспар лежаха просто Сумрачните ери. В това забвение безнадеждно се сливаха първите хора, укротили огъня, и първите — освободили атомната енергия… и първите — достигнали звездите. Отвъд пустинята на времето те всички бяха съседи.