Но имаше един риск, който трябваше да поеме, без възможност да се защити. Ако Серанис нарушеше обещанието си и проникнеше в мислите му, всички грижливи приготовления можеха да се окажат напразни.

Той протегна ръка. Хилвар я стисна здраво, но не намери сили да проговори.

— Да слезем при Серанис — каза Алвин, — Преди да си замина, бих искал да видя някои хора от селото.

Хилвар мълчаливо го последва в мирната прохлада на дома, после навън, към пръстена от разноцветно стъкло около сградата. Серанис ги чакаше — спокойна и решителна на вид. Тя знаеше, че Алвин се опитва да скрие нещо и отново обмисляше взетите предпазни мерки. Както човек напряга мускулите си преди голямо натоварване, така и тя преглеждаше средствата за принуда, към които можеше да се наложи да прибегне.

— Готов ли си, Алвин? — запита тя.

— Напълно — отговори Алвин и тонът му я накара да го погледне по-остро.

— Тогава се постарай да изпразниш ума си както миналия път. След това няма да разбираш и усещаш нищо, докато не се озовеш обратно в Диаспар.

Алвин се обърна към Хилвар и бързо прошепна, за да не го чуе Серанис:

— Довиждане, Хилвар. Не се тревожи, ще се върна.

После отново погледна Серанис.

— Не ти се сърдя за това, което се опитваш да направиш — каза той. — Сигурно вярваш, че е за добро, но аз мисля, че грешиш. Диаспар и Лис не бива да се разделят завинаги, някой ден може отчаяно да се нуждаят един от друг. Затова си отивам в къщи с всичко, което научих… и не мисля, че можеш да ме спреш.

Той не се бави повече и стори добре. Серанис не помръдна, но Алвин мигновено усети как тялото се изплъзна от контрола му. Силата, която помете волята му, бе по-могъща, отколкото очакваше, и той разбра, че навярно стотици скрити умове помагат на Серанис. Безпомощно закрачи обратно към къщата и в един ужасен миг помисли, че планът му се е провалил.

После проблесна мълния от стомана и кристал и около гърдите му бързо се стегнаха метални ръце. Както бе очаквал, тялото му се бореше с тях, ала борбата бе безполезна. Земята пропадна под него и той зърна Хилвар — вкаменен от изненада, с идиотска усмивка на лицето.

Роботът го носеше на десетина стъпки над земята, много по-бързо от човешките възможности. Само миг бе нужен на Серанис, за да разбере хитростта, после Алвин престана да се мята — тя бе отпуснала контрола. Но още не се признаваше за победена и скоро се случи онова, от което се боеше Алвин, макар че бе сторил всичко, за да го предотврати.

Сега в мозъка му се бореха две отделни личности и едната от тях умоляваше робота да я свали долу. Истинският Алвин бе затаил дъх и едва се съпротивляваше на силите, които знаеше, че не е в състояние да победи. Бе рискувал, нямаше начин да определи предварително дали несигурният му съюзник ще изпълни толкова сложна заповед. При никакви обстоятелства, бе наредил той, роботът не трябва да се подчинява на новите му команди, докато не го достави в Диаспар. Това бяха заповедите. Ако се изпълнеха, съдбата на Алвин оставаше извън обсега на човешката намеса.

Машината без колебание се носеше по начертания от него маршрут. Част от съзнанието му все още гневно молеше за свобода, но сега той знаеше, че е в безопасност. А скоро и Серанис го разбра, защото силите в ума му престанаха да се сражават. Той отново се успокояваше, както преди милиони години се бе успокоил един древен странник, когато, вързан за мачтата на кораба си, чул песента на сирените да заглъхва над мрачното море.

Алвин се отпусна чак когато попадна в залата с подвижните пътища. Досега все още имаше опасност хората от Лис да се окажат способни да спрат или дори да обърнат хода на вагона и да го върнат безпомощен до началната точка. Но завръщането се оказа безобидно повторение на заминаването — четиридесет минути след като напусна Лис, той се озова в Гробницата на Ярлан Зей.

Служителите на Съвета го чакаха, облечени в официалните си черни роби, които не бяха надявали от векове. Алвин не изпита изненада, а само лека тревога от присъствието на тия посрещачи. Вече бе преодолял толкова много препятствия, че още едно нямаше да промени нищо. Откакто напусна Диаспар, той бе узнал много, а знанието доведе и до самоувереност, граничеща с надменност. Още повече сега имаше могъщ, макар и непонятен съюзник. Най-добрите умове на Лис не успяха да провалят плановете му, подозираше, че и Диаспар няма да се справи по-добре.

Тази вяра имаше реална основа, но отчасти я подкрепяше нещо извън разума — в мислите на Алвин бавно растеше безрезервна вяра в съдбата. Загадката на произхода му, успехите в онова, което никой досега не бе дръзвал да опита, внезапното разкриване на нови хоризонти и преодоляването на различни препятствия — всичко това укрепваше вярата му в себе си. Вярата в съдбата е един от най-ценните дарове, които боговете могат да поднесат на човека, но Алвин не знаеше колко много хора е довела до катастрофа тя.

— Алвин — каза водачът на градските разпоредители, — наредиха ни да те придружаваме, където и да отидеш, докато Съветът изслуша твоето дело и произнесе присъдата си.

— В какво престъпление ме обвиняват? — запита Алвин.

Все още развеселен от възбудата и вълненията на бягството от Лис, той не можеше да приеме сериозно този нов обрат на събитията. Вероятно Хедрон бе проговорил; обхвана го леко раздразнение към Шута за това, че е издал тайната му.

— Не е предявено обвинение — гласеше отговорът. — Ако се наложи, то ще бъде формулирано след като те изслушат.

— И кога ще стане това?

— Много скоро, предполагам.

Разпоредителят явно се смущаваше и не знаеше как да се справи с нежеланото задължение. Понякога се отнасяше към Алвин като към съгражданин, после се сещаше, че е пазител на реда, и започваше да се държи прекалено хладно.

— Откъде дойде този робот? — рязко запита той, сочейки спътника на Алвин. — От нашите ли е?

— Не — отговори Алвин. — Намерих го в Лис, в страната, където бях. Доведох го, за да се срещне с Централния компютър.

Тези спокойни думи предизвикаха значително вълнение. Достатъчно трудно бе да възприемат, че извън Диаспар има още нещо, а това, че Алвин е довел един от външните обитатели и се кани да го въведе в мозъка на града, изглеждаше още по-страшно. Разпоредителите се спогледаха с толкова безпомощна тревога, че Алвин едва удържа смеха си.

Докато крачеха през парка, ескортът дискретно изостана назад и разговаряше с развълнуван шепот. Алвин обмисляше следващия си ход. Преди всичко трябваше да открие точно какво е станало по време на отсъствието му. Серанис бе казала, че Хедрон е изчезнал. Диаспар предлагаше безбройни скривалища, а познанията на Шута за града изглеждаха ненадминати и едва ли някой щеше да го открие, преди сам да реши да се появи. Може би, мислеше Алвин, имаше начин да остави съобщение там, където Хедрон не би пропуснал да го види, и така да определи среща. Ала присъствието на стражата щеше да му попречи.

Трябваше да признае, че надзорът бе много деликатен. Когато стигна до апартамента си, той почти бе забравил за присъствието на разпоредителите. Предполагаше, че те няма да му пречат, освен ако реши да напусне Диаспар, а засега нямаше подобни намерения. Всъщност уверен бе, че е невъзможно да се върне в Лис по предишния път. Серанис и нейните колеги сигурно вече бяха изключили подземната транспортна система.

Разпоредителите на го последваха в стаята му, знаеха, че има само един изход, и застанаха пред него. Относно робота нямаха инструкции, затова го оставиха при Алвин. Не искаха да имат нищо общо с тази очевидно древна машина. От нейното поведение не можеха да определят дали е пасивен слуга на Алвин, или притежава собствена воля. За да избегнат тази неувереност, те с удоволствие се отдръпнаха от нея.

Щом стената се затвори зад него, Алвин материализира любимия си диван и с удоволствие се просна на него. Наслаждавайки се на познатата обстановка, той изтегли от запаметяващите устройства последните си усилия в живописта и скулптурата и критично ги огледа. Те и преди не успяваха да го задоволят, а сега му бяха двойно по-неприятни. Не можеше повече да се гордее с тях. Личността, която ги бе създала, вече не съществуваше, струваше му се, че за неколкодневното отсъствие от Диаспар е натрупал опита на цял един живот.