Джесерак не искаше да рискува второ предупреждение, че навлиза в забранена територия, затова зачака отговора на Председателя.

Не получи отговор, защото посетителите от Лис в този миг внезапно подскочиха в креслата си, а лицата им едновременно застинаха в израз на недоверие и тревога. Те сякаш слушаха как някакъв далечен глас им нашепва съобщение.

Съветниците чакаха и докато продължаваше беззвучният разговор, тревогата им растеше минута след минута. Най-после водачът на делегацията се изтръгна от транса и смутено се обърна към Председателя.

— Току-що получихме много странни и тревожни новини от Лис — каза той.

— Да не би Алвин да се е завърнал на Земята? — запита Председателят?

— Не… Не Алвин. Нещо друго.

Докато приземяваше верния си кораб на ливадите край Еърли, Алвин се запита дали някога в историята на човечеството някой кораб е докарвал подобен товар на Земята — разбира се, ако Ванамонде се разполагаше във физическия обем на машината. През цялото пътуване той не бе подал признак на живот; Хилвар, който усещаше по-пряко тия неща, вярваше, че само онова, което привлича вниманието на Ванамонде, може да има някакво положение в пространството. Самият Ванамонде не се разполагаше никъде… а може би дори и никога.

Серанис и петима Сенатори ги чакаха да излязат от кораба. Алвин вече бе срещал единия Сенатор при последното си посещение, направи извода, че другите двама от оная среща сега са в Диаспар. Питаше се как ли се чувствува сега делегацията и как е реагирал градът на първите пришълци след толкова милиони години.

— Алвин — сухо каза Серанис, след като поздрави сина си, — ти, изглежда, имаш таланта да откриваш невероятни същества. Все пак, мисля, че едва ли скоро ще надхвърлиш сегашното си постижение.

Алвин се изненада на свой ред.

— Значи Ванамонде е пристигнал?

— Да, още преди няколко часа. Успял е някак да проследи откъде сте минали при отиването — поразително постижение, което повдига интересни философски проблеми. По някои косвени данни съдим, че е стигнал до Лис в момента, когато сте го открили, следователно може да се движи безкрайно бързо. И това не е всичко. През последните няколко часа узнахме за историята повече, отколкото сме мислили, че съществува.

Алвин я погледна смаяно. После разбра, че не бе трудно да си представи какво въздействие е оказал Ванамонде върху тези хора, с техния тънък усет и удивително сплотените им умове. Те бяха реагирали изненадващо бързо и той внезапно си представи нелепата картина — слисаният Ванамонде, обкръжен от най-големите умове на Лис.

— Открихте ли какво е той? — запита Алвин.

— Да. Оказа се просто, макар че все още не знаем произхода му. Той е чиста мисъл и знанията му изглеждат безгранични. Но е дете в буквалния смисъл на думата.

— Разбира се! — извика Хилвар. — Трябваше да се досетя!

Алвин се обърка и Серанис се смили над него.

— Имам предвид, че въпреки неограничения си, може би безкраен ум, Ванамонде е недозрял и недоразвит. Сегашният му интелект е по-нисък от човешкия — тя се подсмихна криво, — но мисловните му процеси са много по-стремителни и той учи извънредно бързо. Има и някои други, още неясни за нас способности. По някакъв необясним начин цялото минало изглежда открито за него. Може би благодарение на това е проследил пътя ви до Земята.

Алвин стоеше мълчаливо и се чувствуваше леко изтощен. Разбираше колко прав е бил Хилвар, като искаше да доведе Ванамонде в Лис. И знаеше какъв късмет е имал да надхитри Серанис — втори път не би успял да го направи.

— Искаш да кажеш — запита той, — че Ванамонде е новороден?

— По неговите мерки, да. Реалната му възраст е огромна, макар че несъмнено не е толкова стар, колкото човечеството. Необикновеното е друго — той настоява, че ние сме го създали, и няма съмнение, че произходът му е свързан с всички големи загадки на миналото.

— Какво става с Ванамонде сега? — в гласа на Хилвар прозвучаха собственически нотки.

— Историците от Греварн го разпитват. Мъчат се да нахвърлят основните очертания на миналото, но за това ще им трябват години. Ванамонде може да описва миналото в най-малки подробности, но тъй като не разбира какво вижда, с него се работи много трудно.

Алвин се запита откъде Серанис знае всичко това, после разбра, че навярно всеки буден ум в Лис следи хода на голямото проучване. Усети гордост, че вече е оставил върху Лис не по-малък отпечатък, отколкото върху Диаспар, но гордостта се примесваше с горест. Присъствуваше на събитие, което никога нямаше да сподели или разбере докрай — прекият контакт на човешките умове бе за него загадка, каквато навярно е музиката за глухия или цветът за слепеца. И все пак хората в Лис обменяха сега мисли с невъобразимо странното същество, което бе довел на Земята, без да е в състояние да го усети с някое от сетивата си.

Тук нямаше място за него; когато изследването завършеше, щяха да му съобщят резултатите. Той бе открехнал вратата на безкрая и сега чувствуваше преклонение — дори страх — пред всичко, което бе извършил. За свое собствено успокоение трябваше да се върне в познатия дребен свят на Диаспар, да потърси неговата закрила, докато се пребори с мечтите и амбициите си. Ирония на съдбата — онзи, който бе подритнал града, за да се устреми към звездите, сега си идваше в къщи като изплашено дете, което бяга обратно към майка си.

Диаспар не бе кой знае колко доволен от връщането на Алвин. Градът все още бръмчеше като гигантски кошер, жестоко разбъркан с пръчка. Той продължаваше да се колебае дали да обърне лице към реалността, но ония, които отказваха да признаят съществуването на Лис и външния свят, вече нямаха къде да се крият. Информационните хранилища престанаха да ги приемат, хората, които опитваха да се вкопчват в мечтите и да търсят убежище в бъдещето, напразно влизаха в Дома на сътворението. Вече не ги посрещаше унищожителният хладен пламък, не се събуждаха с прочистени умове сто хиляди години по-надолу по реката на времето. Не помагаха никакви жалби към Централния компютър, а и той не обясняваше причините за постъпките си. Кандидат-бегълците трябваше печално да се върнат в града и да се изправят пред проблемите на своята епоха.

Алвин и Хилвар се приземиха в покрайнините на парка, недалеч от Дома на съвета. До последния момент Алвин не знаеше дали ще може да вкара кораба в града през незнайните прегради, отразяващи небето му от външния свят. Както всичко друго в Диаспар, и небосводът беше изкуствен — изцяло или поне отчасти. Нощта със своите звездни спомени за всичко загубено от Човека не се допускаше да нахлуе над града, тук нямаха достъп и бурите, които понякога бушуваха из пустинята и изпълваха небето с подвижни пясъчни стени.

Невидимите стражи пропуснаха Алвин и когато Диаспар се разстла под него, той разбра, че си е в къщи. Колкото и да го зовеше Вселената с нейните загадки, тук бе роден и тук трябваше да бъде. Градът никога нямаше да го задоволи, но той винаги щеше да се връща. Пресякъл бе половината Галактика, за да научи тази проста истина.

Тълпите се струпаха още преди приземяването на кораба и Алвин се запита как ще го приемат съгражданите сега, когато се завръщаше. Без труд разчете лицата им, докато ги наблюдаваше на видеоекрана, преди да отвори люка. Изглеждаше, че преобладава любопитството — само по себе си ново чувство в Диаспар. Към него се примесваше боязън и тук-там явни признаци на страх. Никой, печално помисли Алвин, не изглеждаше доволен, че го вижда отново.

От друга страна, Съветът го приветствува безрезервно… макар и не от приятелски чувства. Въпреки че бе предизвикал тази криза, само той можеше да изложи фактите, върху които да основат бъдещата си политика. Изслушаха с дълбоко внимание описанието на полета до Седемте слънца и срещата с Ванамонде. После трябваше да отговори на безброй въпроси и търпението му навярно изненада събеседниците. Бързо откри, че на първо място в умовете им стои страхът от Завоевателите, макар че никога не ги назоваваха по име и бяха откровено нещастни, когато той пряко засегна въпроса.