— Ако Завоевателите са още във Вселената — каза Алвин на Съвета, — сигурно щях да ги срещна в самия й център. Но на Седемте слънца няма разумен живот, знаехме го още преди Ванамонде да го потвърди. Вярвам, че Завоевателите са изчезнали преди милиони години; Ванамонде изглежда не по-млад от Диаспар, ала не знае абсолютно нищо за тях.

— Имам идея — обади се внезапно един от Съветниците. — По някакъв непонятен начин Ванамонде може да се окаже потомък на Завоевателите. Той е забравил произхода си, но това не значи, че някой ден не ще стане отново опасен.

Хилвар, който присъствуваше като обикновен зрител, не изчака разрешение да заговори. За пръв път Алвин го виждаше разярен.

— Ванамонде проникна в ума ми — каза той, — а и аз зърнах нещичко от неговия. Моят народ вече узна много за него, макар още да не сме открили какво представлява. Но едно е сигурно — той е дружелюбен и се радва, че ни откри. Няма защо да се боим от него.

След това избухване настъпи кратко мълчание и Хилвар смутено се оттегли. Оттук нататък напрежението в Залата на съвета чувствително намаля, сякаш облакът в духовете на присъствуващите бе отминал. Във всеки случай Председателят не използува правото си да порицае Хилвар за намесата.

Докато слушаше дебатите, Алвин откри, че в Съвета са застъпени три партии. Консервативното малцинство все още се надяваше, че часовникът може да бъде върнат назад и че старият ред някак ще се възстанови. Въпреки всички разумни доводи, те се вкопчваха в надеждата да убедят Диаспар и Лис отново да се забравят.

Прогресистите също бяха незначително малцинство; Алвин бе приятно изненадан, че изобщо ги има в Съвета. Те не приветствуваха нахлуването на външния свят, но бяха твърдо решени да използуват най-добрите страни на ситуацията. Някои дори се осмеляваха да подхвърлят, че може би има начин да се разкъсат психологическите бариери, които тъй дълго изолираха Диаспар по-успешно, отколкото реалните прегради.

В пълно съответствие с настроението на града болшинството Съветници бяха решили да бъдат неизменно бдителни и да изчакат, докато се избистри образът на бъдещето. Те съзнаваха, че не могат да градят генерални планове, нито да провеждат някаква определена политика, преди бурята да е отминала.

След края на сесията Джесерак се приближи към Алвин и Хилвар. Изглеждаше променен от времето на последната им среща — и последна раздяла — в Кулата Лоран над безкрайната пустиня. Промяната бе неочаквана за Алвин, но в идните дни щеше да я среща все по-често.

Джесерак изглеждаше подмладен, сякаш намерили свежо гориво, огньовете на живота пламтяха по-ярко във вените му. Въпреки от възрастта си той бе един от ония, които можеха да приемат предизвикателството на Алвин към Диаспар.

— Имам новини за теб, Алвин — каза той. — Мисля, че познаваш Сенатора Джирейн.

За миг Алвин се озадачи, после си спомни.

— Разбира се… той е един от първите, които срещнах в Лис. Не беше ли в тяхната делегация?

— Да, опознахме се много добре. Той е блестящ човек и знае за човешкия ум повече, отколкото бих повярвал, че е възможно… макар да твърди, че по стандартите на Лис е просто начинаещ. Кани се, докато е тук, да работи по един проект, който ще ти дойде присърце. Надява се да анализира принудата, която ни държи в града, и вярва, че щом открие как е била наложена, ще може да я отстрани. Вече има около двадесет сътрудници.

— И ти си един от тях?

— Да — отговори Джесерак и по лицето му се мярнаха следи от най-близкото подобие на срамежливост, което Алвин някога бе виждал или щеше да види у него. — Не е лесно и в никакъв случай не е приятно… но вдъхновява.

— Как работи Джирейн?

— Чрез сагите. Поръча да му изработят цяла поредица и изследва как реагираме на тях. Никога не съм мислил, че на тая възраст пак ще се върна към детските забави.

— Какво са сагите? — попита Хилвар.

— Измислени светове на сънищата — обясни Алвин. — Поне повечето от тях са измислени, макар че някои вероятно се основават на историческите факти. Милиони от тях са записани в запаметяващите системи на града, можеш да избереш каквото преживяване или приключение пожелаеш и докато импулсите се подават в мозъка ти, то ще ти изглежда абсолютно реално. — Той се обърна към Джесерак. — В какви саги се включва Джирейн?

Както можеш да предположиш, повечето от тях са за излизане от Диаспар. Някои ни връщат към най-ранния ни живот, колкото е възможно по-близо до основаването на града. Джирейн вярва, че близостта до извора на тази принуда ще му помогне да я подкопае.

Новините окуражиха Алвин. Делото му би било свършено само наполовина, ако отвореше вратите на Диаспар… за да открие, че никой не желае да ги прекрачи.

— Наистина ли искаш да напуснеш Диаспар? — коварно запита Алвин.

— Не — решително отвърна Джесерак. — Мисълта ме ужасява. Но разбирам колко сме грешили, като смятахме Диаспар за единствено важен в целия свят, и логиката ми подсказва, че трябва някак да поправим грешката. Емоционално все още не съм в състояние да напусна града, може би никога няма да бъда. Джирейн мисли, че може да застави някои от нас да отидат в Лис, и аз искам да подкрепя експеримента, макар че едновременно с това се надявам той да се провали.

Алвин изпита ново уважение към стария наставник. Вече не подценяваше властта на внушението, нито пренебрегваше силите, способни да заставят човек да постъпи в разрез с логиката. Неволно сравни спокойната смелост на Джесерак с паническото бягство на Хедрон в бъдещето. Ала новото разбиране на човешката природа вече не му позволяваше да осъди поведението на Шута.

Уверен бе, че Джирейн ще доведе начинанието си докрай. Колкото и силно да желаеше, Джесерак можеше да се окаже прекалено стар, за да срути схемите на цял един живот и да започне отначало. Това нямаше значение, щяха да дойдат други, изкусно ръководени от психолозите на Лис. И щом неколцина се изтръгнеха от милиардолетния калъп, ставаше само въпрос на време останалите да ги последват.

Запита се какво ще стане с Диаспар — и с Лис, — когато бариерите окончателно рухнат. Трябваше някак да се спасят най-добрите елементи от двете култури и да се слеят в ново, по-здраво общество. Само всеобщият принос на мъдрост и търпение би помогнал да се изпълни тази непосилна задача.

Вече се сблъскваха с някои от трудностите на предстоящите промени. Посетителите от Лис любезно, но твърдо отказваха да се настанят в предвидените градски квартири. Изградиха си временни жилища в парка, където гледката им напомняше за Лис. Единственото изключение беше Хилвар — макар че не му се нравеше да живее в къща с неопределени стени и призрачна мебелировка, той решително прие гостоприемството на Алвин, окуражаваше го обещанието, че няма да останат задълго.

Никога през живота си Хилвар не се бе чувствувал самотен, но в Диаспар срещна самотата. Градът му бе по-чужд, отколкото Лис за Алвин. Безконечната сложност на Диаспар и тълпите непознати хора, изпълващи сякаш всеки кубически сантиметър наоколо, потискаха и замайваха Хилвар. Макар и повърхностно, той познаваше всички в Лис, независимо дали ги бе срещнал, или не. Населението на Диаспар не би могъл да опознае дори за хиляда живота и въпреки че разбираше колко е нелепо, в душата му се надигаше смътно отчаяние. Само дружбата с Алвин го задържаше в този неразбираем свят.

Често опитваше да анализира чувствата си към Алвин. Знаеше, че приятелството му изниква от същия извор, който подхранваше симпатията му към всички малки, безпомощни създания. Това би изненадало ония, които смятаха, че Алвин е своенравен, упорит егоист, не се нуждае от ничия обич и е неспособен да отвърне на нежността, дори да му се предложи.

Хилвар разбираше нещо друго, бе го усетил инстинктивно още от първия ден. Алвин беше изследовател, а всички изследователи търсят нещо, което са изгубили. Рядко го намират и още по-рядко откритието им носи по-голяма радост от диренето.