Бе точно такава, каквато я видя за последен път — огромна абаносова чаша, поглъщаща слънчевата светлина, без да отрази дори един лъч за погледа. Той стоеше сред руините на крепостта и гледаше отвъд езерото, чиито неподвижни води подсказваха, че огромният полип вече не е организирано мислещо същество, а само разсеян облак от живи клетки. Роботът все така висеше край него, но от Хилвар нямаше и следа. Алвин не успя да се запита какво означава това или да се разтревожи о отсъствието на приятеля си, защото почти веднага се случи нещо толкова фантастично, че всички останали мисли излетяха от ума му.

Небето се пропука на две. Тънък клин от мрак пробяга от хоризонта до зенита и бавно се разшири, сякаш нощта и хаосът нахлуваха във Вселената. Клинът се разширяваше неумолимо, докато обхвана една четвърт от небето. Колкото и добре да познаваше реалните астрономически факти, Алвин не можеше да се пребори с подтискащото чувство, че той и неговият свят лежат под огромен син купол… и че сега нещо нахлува отвън през този купол.

Мрачният клин бе престанал да расте. Силите, които го бяха създали, надничаха над тая новооткрита миниатюрна вселена. Може би обсъждаха помежду си дали заслужава тяхното внимание. Под този космически взор Алвин не усещаше нито тревога, нито ужас. Знаеше, че стои пред сила и мъдрост, които могат да вдъхнат страхопочитание, но не и боязън.

И те решиха — ще пропилеят няколко прашинки от вечността заради Земята и нейните народи. Те идваха през прозореца, който бяха пробили в небето.

Като искри от някаква небесна ковачница те се спуснаха към Земята. Те идваха — все по-гъсто и по-гъсто един до друг, докато от небето рукна огнен водопад и щом достигна земята, се разля в езера от течна светлина. Алвин нямаше нужда от думите, прозвучали в ушите му като благословия:

— Великите дойдоха.

Огънят го заля и не го изгори. Той бе навсякъде, изпълваше със златното си сияние огромната чаша на Шалмиран. Изумен, Алвин разбра, че това не е безформен светлинен поток, че има форма и структура. Той започваше да се разпада в ясни очертания, да се събира на отделни огнени вихрушки. Вихрушките се въртяха все по-бързо, центровете им се надигаха и оформяха колони, в които се мяркаха неустойчиви загадъчни форми. От тези сияйни тотеми долиташе тиха музикална нота — безкрайно далечна и омайващо сладка.

— Великите дойдоха.

Този път имаше отговор. Когато дочу думите: „Слугите на Учителя ви приветствуват. Ние чакахме да дойдете“, Алвин разбра, че преградите са разкъсани. И в същия миг Шалмиран и странните посетители рухнаха. Той отново стоеше пред Централния компютър в дълбините на Диаспар.

Всичко бе илюзия, не по-реална от въображаемия свят на сагите, сред които прекарваше толкова много часове в юношеството си. Но как бе създадена, откъде идваха странните картини, които видя?

— Задачата не беше проста — произнесе спокойният глас на Централния компютър. — Аз знаех, че в ума си роботът трябва да има някаква визуална представа за Великите. Ако можех да го убедя, че чувствените възприятия, които получава от мен, съвпадат с този образ, останалото щеше да бъде просто.

— И как го постигна?

— Главно като питах робота как изглеждат Великите и после възприемах картината от съзнанието му. Тя беше много неясна и трябваше доста да импровизирам. Един-два пъти създаваният от мен образ започна сериозно да се отклонява от представите на робота, но в тия случаи усещах, че смущението му нараства, и променях картината, преди да стане подозрителна. Нали разбираш, срещу всяка негова система аз можех да използувам стотици блокове и да превключвам от образ на образ толкова бързо, че да не усети промяната. Това беше нещо като фокус — можех да претоварвам сетивните вериги на робота и по този начин да потисна критичните му способности. Ти видя само финалната, коригираната картина — онази, която най-добре подхождаше на откровенията на Учителя. Грубовата е, но свърши работа. Роботът и повярва достатъчно дълго, за да отпусне блокировката и в този миг успях да установя пълен контакт. Вече е нормален, ще отговори на всеки твой въпрос.

Алвин още не можеше да дойде на себе си, в ума му продължаваха да пламтят отблясъците на онзи лъжовен апокалипсис и той не желаеше да разбере докрай обясненията на Централния компютър. Имаше ли значение как е станало? Чудодейното лечение разтваряше пред него вратите на знанията.

После той си припомни предупреждението на Централния компютър и тревожно запита:

— Ами моралните ти възражения срещу потъпкването на заповедите на Учителя?

— Открих защо са били наложени. Когато изучиш подробно историята на неговия живот — вече е възможно, — ще видиш, че той си е приписвал редица чудеса. Неговите ученици му вярвали и тяхното доверие му давало нови сили. Но, разбира се, всички тия чудеса се обяснявали много просто — когато изобщо се случвали. Чудно ми е, че интелигентни във всички други отношения хора са се оставили да ги мамят по такъв начин.

— Значи Учителя е бил мошеник?

— Не, не е толкова просто. Обикновен самозванец не би постигнал такъв успех и учението му не би издържало толкова векове. Той е бил добър човек и много неща в проповедите му са били верни и мъдри. В края на краищата той повярвал в собствените си чудеса, но знаел, че един свидетел можел да ги опровергае. Роботът познавал всичките му тайни, той бил негов глашатай и колега, но при един по-сериозен разпит можел да унищожи основите на могъществото му. Затова Учителя му заповядал да затвори паметта си до сетния ден на Вселената, когато ще дойдат Великите. Невероятно е, че един и същи човек може да приюти подобна смес от искреност и притворство, ала това е истината.

Алвин се запита как ли приема роботът това освобождение от стария ярем. Като машина той несъмнено бе достатъчно сложен, за да изпитва чувство на обида. Можеше да се сърди на Учителя за това, че го е заробил… и също тъй да се сърди на Алвин и Централния компютър, че са го подмамили.

Безмълвната зона изчезна, вече нямаше нужда да пазят тайна. Най-сетне идваше очакваният миг. Алвин се обърна към робота и му зададе онзи въпрос, който го мъчеше, откакто чу историята за одисеята на Учителя.

И роботът отговори.

Джесерак и разпоредителите продължаваха търпеливо да го чакат. Преди да влезе в коридора, Алвин се обърна и от върха на рампата погледна към залата. Илюзията бе още по-силна. Под него лежеше мъртъв град от странни бели здания, град, избелял от ослепителната светлина, непредвидена за човешки очи. Да, можеше да се нарече мъртъв — в него никога не бе имало живот. Но тук пулсираха много по-могъщи енергии, отколкото която и да било сила, раздвижвала някога органичната материя. Тия мълчаливи машини щяха да съществуват чак до края на света и нищо не бе в състояние да ги отклони от мислите, които гениални хора им бяха подарили в древността.

По обратния път към Дома на съвета Джесерак се опита да разпита Алвин, но не узна нищо за неговия разговор с Централния компютър. Това не бе дискретност от страна на Алвин, просто той все още тънеше в изумление от видяното и бе прекалено опиянен от успеха, за да може да води смислен разговор. Джесерак трябваше да събере търпение и да се надява, че Алвин скоро ще изплува от унеса.

Светлината, заливаща улиците на Диаспар, изглеждаше бледа и мътна след сиянието на машинния град. Но Алвин не забелязваше нищо, не обръщаше внимание нито на познатата красота на огромните кули, край които минаваха, нито на любопитните погледи на съгражданите си. Странно, помисли той, всичко, което му се случи, водеше към този момент. Откакто срещна Хедрон, събитията сякаш автоматично се носеха към предопределена цел. Мониторите… Лис… Шалмиран… на всеки от тези етапи той би могъл да затвори очи, да се обърне настрани, но нещо го подтикваше напред. Дали сам твореше своята участ, или съдбата специално го закриляше? Може би всичко зависеше само от законите на вероятностите и случайностите. Всеки би могъл да открие пътеката, по която бе минал, и навярно през отминалите ери безброй други са стигали почти толкова далече. Предишните Единствени например… какво бе станало с тях? Може би на него пръв му бе провървяло.