За пръв път Алвин започваше смътно да осъзнава какви енергии и сили поддържат града. През целия си живот бе приемал без учудване вълшебството на синтезаторите, които век след век като безкраен поток задоволяваха нуждите на Диаспар. Хиляди пъти бе наблюдавал този акт на сътворение, ала рядко си припомняше, че някъде трябва да съществува прототипът на всичко това, което виждаше да се появява на бял свят.
Както човешкият мозък може за малко да задържи една отделна мисъл, така и безкрайно по-големите мозъци — частици от Централния компютър — можеха да обхванат и задържат завинаги най-сложните идеи. В тия вечни умове бяха замразени схемите на всички създадени предмети и трябваше само докосване на човешка воля, за да се превърнат в реалност.
Светът наистина бе изминал дълъг път от онова време, когато първите пещерни хора търпеливо, час след час, бяха изчуквали остриетата на стрели и ножове от неподатливия камък.
Алвин чакаше — не му се искаше да проговори, докато не получи нов знак. Питаше се как Централният компютър усеща неговото присъствие, как го вижда и чува гласа му. Никъде не се забелязваха сетива — никаква следа от решетки, екрани или безстрастни кристални очи, с които обикновено роботите опознаваха външния свят.
— Изложи проблема си — спокойно произнесе гласът край ухото му.
Странно бе, че това поразително машинно стълпотворение може да изразява мислите си толкова меко. Но Алвин веднага осъзна, че преувеличава значението си — може би с него не се занимаваше и една милионна част от мозъка на Централния компютър. Той бе просто един от безбройните случаи, които едновременно привличаха вниманието на машината, наблюдаваща Диаспар.
Трудно му бе да говори с нещо, изпълващо цялото пространство около него. Думите сякаш замираха в пустотата веднага щом излитаха от устните на Алвин.
— Какво съм аз? — запита той.
Знаеше точно какъв би бил отговорът, ако зададеше този въпрос на някоя от информационните машини. Всъщност често го бе задавал и те неизменно отговаряха: „Ти си човек.“ Но сега имаше работа с разум от далеч по-висок порядък и нямаше нужда от педантична точност на семантиката. Централният компютър щеше да разбере какво има предвид, ала това не означаваше, че ще му отговори.
Наистина отговорът бе точно такъв, от какъвто се боеше.
— На този въпрос не мога да отговоря. Да го направя, би означавало да разкрия целта на моите създатели, а следователно и да я унищожа.
— Значи моята роля е била планирана още при създаването на града?
— Същото може да се каже за всички хора.
Този отговор накара Алвин да замълчи. В него имаше истина — жителите на Диаспар бяха планирани с не по-малко внимание, отколкото машините. Фактът, че е Единствен, го правеше рядка фигура, но не бе задължително в това да се крият достойнства.
Разбра, че тук няма да узнае нищо повече от загадъчния си произход. Безполезно бе да се мъчи да измами този колосален ум или да се надява, че той ще разкрие информация, която му е заповядано да укрива. Алвин не се разочарова много, усещаше, че вече започва да прозира истината. И във всеки случай това не бе главната цел на посещението му.
Той погледна към робота от Лис и се запита как да предприеме следващата стъпка. Ако разбереше какво замисляше, машината можеше да реагира буйно и затова тя не трябваше да чуе онова, което възнамеряваше да каже на Централния компютър.
— Можеш ли да създадеш безмълвна зона? — запита Алвин.
Мигновено усети характерното „мъртво“ чувство, пълното приглушаване на всички звуци, настъпващо, когато човек попадне в подобна зона. Странно плосък и зловещ сега, гласът на Компютъра проговори:
— Вече никой не може да ни чуе. Кажи какво искаш.
Алвин погледна към робота — той не помръдваше. Може би машината не подозираше нищо и той грешеше, като си въобразяваше, че тя може да има собствени планове. Нищо чудно да го бе последвала в Диаспар като верен, надежден служител и в такъв случай сегашните му замисли изглеждаха особено нечестни.
— Ти чу как срещнах този робот — започна Алвин. — Той навярно притежава безценни знания за миналото, още от дните, преди да е съществувал градът такъв, какъвто го познаваме. Може би ще ни разкаже дори и за други светове, щом е съпровождал Учителя в неговите странствания. За нещастие разговорните му системи са блокирани. Не знам колко надеждна е блокировката, но те моля да я премахнеш.
Гласът му звучеше безжизнено и сухо — безмълвната зона поглъщаше всяка дума, преди да успее да породи ехо. Сред тази невидима и глуха пустота Алвин очакваше молбата му да бъде изпълнена или отхвърлена.
— Твоята поръка засяга два проблема — отвърна Компютърът. — Единият е морален, другият — технически. Този робот е бил създаден, за да изпълнява заповедите на определен човек. Какво право имам да ги потъпквам, дори ако мога?
Алвин бе предвидил този въпрос и имаше няколко готови отговора.
— Не знаем точно, как е била оформена забраната на Учителя — отвърна той. — Ако успееш да поговориш с робота, може би ще го убедиш, че вече не съществуват обстоятелствата, при които е наложена блокировката.
Разбира се, това бе най-явният път. Самият Алвин безуспешно бе изпробвал този метод, но се надяваше Централният компютър с безконечно по-мощния си ум да постигне победа там, където той се проваляше.
— Това зависи изцяло от характера на блокировката — долетя отговорът. — Може да се блокира така, че всяка намеса да доведе до изтриването на информацията в запаметяващите блокове. Обаче не вярвам Учителя да е бил достатъчно опитен, за да го постигне, това изисква доста специализирана техника. Ще запитам твоята машина дали в паметните и блокове е вградена изтриваща команда.
— Не предполагаш ли — тревожно запита Алвин, — че самият въпрос за изтриващата команда може да доведе до унищожаване на паметта?
— За такива случаи има стандартна процедура и аз ще я следвам. Ще подам на машината вторични инструкции: да игнорира въпроса ми, ако има нещо подобно. После лесно ще я въведа в логически парадокс и независимо дали ще ми отговори, или ще мълчи, тя ще бъде принудена да наруши инструкцията. В подобна ситуация, за да се самозащитят, всички роботи постъпват еднакво. Те изчистват входящите си блокове и се правят, че изобщо не е задаван въпрос.
Алвин вече съжаляваше, че е заговорил за това, и след кратка душевна борба реши да възприеме същата тактика — да смята, че не му е задаван въпрос. Поне в едно отношение можеше да бъде спокоен — Централният компютър беше достатъчно способен да се справи с всички коварни уловки в паметта на робота. Алвин нямаше желание да види машината превърната в куп железария, би предпочел доброволно да я върне в Шалмиран заедно с всичките и неразгадани тайни.
Той чакаше с цялото търпение, на което бе способен, докато двата интелекта разговаряха безшумно и недоловимо. Това бе среща между два разума, създадени от човешкия гений в отдавна забравения златен век на най-великите му постижения. А сега и двамата бяха далеч над разбирането на който и да било жив човек.
Изминаха дълги минути преди кухият, приглушен глас на Централния компютър да прозвучи отново.
— Установих частичен контакт — каза той. — Най-после познавам същността на блокировката и мисля, че знам защо е била наложена. Има само един начин да я разруша. Този робот няма да проговори, преди Великите да дойдат на Земята.
— Но това е безумие! — възрази Алвин. — Другият ученик на Учителя също вярваше в тях и се опита да ни обясни как изглеждат. През повечето време говореше безсмислици. Великите никога не са съществували и няма да съществуват.
Положението изглеждаше безизходно и Алвин усети как го обхваща горчиво, безпомощно разочарование. От истината го деляха желанията на един безумец, умрял преди милиард години.
— Може да си прав, като твърдиш, че Великите никога не са съществували — каза Централният компютър. — Но това не значи, че никога няма да съществуват.
Отново настъпи продължително мълчание. Алвин се мъчеше да осмисли тази забележка, а умовете на двата робота подновяваха краткия си контакт. После, без никакъв преход, той се озова в Шалмиран.
