— И все пак искам да отида — любезно, но упорито отвърна Алвин. — Моля за разрешение както Съвета, така и Компютъра.

Преди Председателят да отговори, в залата се раздаде ясен, спокоен глас. Алвин не го бе чувал никога през живота си, но разбра кой говори. Информационните машини, които не бяха нищо повече от странични фрагменти на този колосален разум, можеха да разговарят с хората, ала в гласовете им нямаше тези изключителни нотки на мъдрост и власт.

— Оставете го да дойде при мен — каза Централният компютър.

Алвин погледна Председателя. Чест му правеше, че не опита да използува победата си. Просто запита:

— Разрешавате ли да напусна?

Председателят се огледа из Дома на съвета, не срещна възражения и безпомощно отговори:

— Много добре. Разпоредителите ще те придружат и когато свършим заседанието си, ще те доведат обратно.

В знак на благодарност Алвин леко се поклони, грамадните врати се разтвориха пред него и той бавно излезе от залата. Джесерак го придружи и когато вратите отново се затвориха, той се обърна към наставника си.

— Какво мислиш, че ще прави Съветът сега? — тревожно запита Алвин.

Джесерак се усмихна.

— Нетърпелив както винаги, нали? — подхвърли той. — Не знам колко струват догадките ми, но предполагам, че ще решат да запечатат Гробницата на Ярлан Зей, та никой вече да не повтори твоето пътуване. Тогава Диаспар ще може да си живее както преди, несмущаван от външния свят.

— Точно от това се боя — горчиво каза Алвин.

— И все пак още се надяваш да го предотвратиш?

Алвин не отвърна веднага; знаеше, че Джесерак е разбрал намеренията му. Но поне плановете му не можеше да предвиди, защото нямаше планове. Бе стигнал до положението, когато можеше само да импровизира и да решава всеки нов въпрос едва след възникването му.

— Осъждаш ли ме? — запита той след малко.

Новата нотка в гласа му изненада Джесерак. В нея имаше следи от смирение, най-явният признак, че за пръв път Алвин търси одобрение от ближните си. Джесерак се трогна, но бе прекалено мъдър, за да приеме нещата твърде сериозно. Сега Алвин преживяваше голямо напрежение и би било рисковано да се предполага, че промените в характера му са трайни.

— Доста ми е трудно да отговоря — бавно каза Джесерак. — Изкушавам се да кажа, че всяко знание е ценно, а не може да се отрече, че ти прибави много към нашите знания. Ала прибави и нови опасности. Кое в крайна сметка ще се окаже по-важно! Колко пъти размисли върху това?

За миг учител и ученик се спогледаха замислено и може би всеки от тях виждаше чуждото гледище по-ясно от когато и да било през живота си. После двамата едновременно завиха по дългия коридор и се отдалечиха от Дома на съвета. Ескортът търпеливо ги последва.

Алвин разбра, че този свят не е създаден за хората. Под блясъка на яростните сини светлини — ослепителни до болка в очите — дългите широки коридори сякаш се простираха до безкрая. По тия просторни проходи бродеха насам-натам безсмъртните роботи на Диаспар, но нито веднъж през вековете тук не бе отеквал звукът на човешки стъпки.

Това бе подземният град, градът на машините, без който Диаспар не можеше да съществува. Няколкостотин метра по нататък коридорът трябваше да се разшири в кръгла зала с диаметър повече от една миля и с гигантски колони, поддържащи не само свода, но и невъобразимата тежест на Енергийния център. Според картите тук Централният компютър размишляваше вечно за съдбините на Диаспар.

Залата се появи пред тях — изглеждаше дори по-широка, отколкото смееше да си представи Алвин… но къде бе Компютърът? Кой знае защо, той очакваше да срещне една единствена огромна машина, макар че знаеше колко наивна е тази представа. Колосалната, но непонятна панорама под него го накара да спре смаян и неуверен.

Коридорът, по който дойдоха, излизаше високо в стената на залата — навярно най-просторното затворено пространство, изграждано някога от човешки ръце, — а от двете страни дълги рампи се спускаха към далечния под. Стотици грамадни бели структури покриваха цялата тази сияйно осветена площ и гледката бе тъй неочаквана, че за момент Алвин ги помисли за подземен град. Сравнението бе поразително натрапчиво и той така и не успя да се отърве докрай от него. Никъде не зърна онова, което очакваше — познатия блясък на метал, който открай време хората бяха свикнали да свързват със своите слуги.

Това бе резултат на една еволюция, дълга почти колкото човешката. Началото и се губеше в мъглите на Сумрачните ери, когато човечеството за пръв път се бе научило да използува енергията и бе пуснало шумните си машини да дрънчат из целия свят. Пара, вода, вятър — всичко било впрягано за малко и сетне изоставяно. За дълги векове в света се бе възцарила ядрената енергия, докато на свой ред била заменена, и с всяка промяна старите машини потъвали в забрава, а на мястото им идвали нови. Много бавно, в течение на хиляди години узрявал идеалът за съвършена машина — отначало мечта, после далечна перспектива и накрая реалност:

Машината не трябва да съдържа подвижни части.

В залата се намираше върховният израз на този идеал. Достигането му бе отнело на Човека може би сто милиона години и в момента на своя триумф той завинаги обърнал гръб на машината. Тя била окончателно завършена и отсега нататък можела да съществува вечно и да му служи.

Алвин вече не се питаше коя от тези мълчаливи бели форми е Централният компютър. Знаеше, че той ги обхваща всички и че се простира далеч извън тази зала, вливайки в себе се и останалите машини в Диаспар, подвижни и неподвижни. Както собственият му мозък представляваше сбор от милиарди отделни клетки, подредени в пространства с диаметър само няколко сантиметра, така и елементите на Централния компютър изпълваха Диаспар на длъж и шир. Може би в тази зала нямаше нищо друго освен разпределителната система, поддържаща връзка между разпръснатите механизми.

Загледан над огромните наклонени рампи към мълчаливата арена, Алвин се колебаеше накъде да тръгне. Несъмнено Централният компютър знаеше, че той е тук, както знаеше всичко в Диаспар. Оставаше само да чака инструкциите му.

Гласът вече му бе познат, но вдъхваше все тъй силно страхопочитание. Той прозвуча толкова спокойно и тъй близо, че Алвин се усъмни дали ескортът може да го чуе.

— Слез по лявата рампа — каза гласът. — По-нататък ще ти посочвам пътя.

Той бавно тръгна по наклона, а роботът се носеше над него. Нито Джесерак, нито разпоредителите ги последваха; Алвин се запита дали им е заповядано да останат тук, или са решили, че могат отлично да наблюдават отвисоко, без да си правят труда да слизат. А може би не им достигаше смелост да се приближат повече до върховната светиня на Диаспар.

В подножието на рампата спокойният глас отново упъти Алвин и той закрачи по прохода сред задрямалите титанични форми. Гласът се обади още три пъти, докато накрая младежът разбра, че е достигнал целта си.

Машината, пред която стоеше, бе по-малка от другите, но застанал в подножието и, той се почувствува като пигмей. Стремителността в очертанията на нейните пет етажа създаваха прилика с някакво стаено животно и като прехвърляше поглед от нея към своя робот, Алвин трудно можеше да повярва, че и двете са плод на една и съща еволюция и се наричат с една и съща дума.

На около три стъпки над пода по цялата дължина на фасадата бе вградена широка прозрачна плоча. Алвин притисна чело към гладкия, удивително топъл материал и надникна в машината. Отначало не видя нищо, после присви очи и успя да различи хиляди бледи светлинки, увиснали в пустотата. Една подир друга те се редяха в пространствена решетка — толкова чужда и безсмислена за него, колкото навярно са били звездите за древния човек. Забравил за хода на времето, той дълги минути се взира в тях, но пъстрите точици не промениха нито положението, нито яркостта си.

Разбираше, че ако може да надникне в собствения си мозък, той би му се сторил също тъй безсмислен. Машината изглеждаше бездейна и неподвижна, защото не можеше да види мислите и.