Когато мислеше за всички тайни, скрити в упорито мълчащата машина, го изпълваше любопитство, граничещо с алчност. Струваше му се несправедливо такова знание да се разхищава и крие от света — чудесата в тия спомени трябваше да надхвърлят дори знанията на Централния компютър в Диаспар.

— Защо твоят робот не говори? — запита той полипа, когато Хилвар временно изчерпа въпросите си.

Отговорът бе такъв, какъвто подозираше.

— Не бе по волята на Учителя той да отвръща на друг глас, освен на неговия, а този глас е замлъкнал завинаги.

— А подчинява ли ти се?

— Да, Учителя го остави под наша закрила. Където и да отиде, ние можем да гледаме с неговия поглед. Той надзирава машините, които поддържат това езеро и пречистват водите му. Но би било по-точно да го наричате наш партньор, а не слуга.

Алвин се замисли. В ума му се зараждаше идея, все още неясна и полуоформена. Може би я вдъхновяваше само страстта към знания и могъщество; по-късно, когато си припомняше този миг, той не успя да определи какви мотиви са го тласкали. Вероятно в тях имаше доста егоизъм, но и частица състрадание. Ако можеше, с удоволствие би прекъснал порочния кръг, за да освободи тия създания от фантастичната им участ. Не знаеше какво може да направи за полипа, но имаше вероятност да се излекува роботът от безумието и същевременно да се освободят безценните му спомени.

— Сигурен ли си — бавно произнесе той, обърнат към полипа, но думите му целяха робота, — че като стоиш тук, наистина изпълняваш волята на Учителя. Той е искал светът да опознае учението му, но то е забравено, а вие се криете тук, в Шалмиран. Само случайността ни помогна да ви намерим, докато може мнозина други да се интересуват от религията на Великите.

Хилвар го погледна изпитателно, явно се питаше какво възнамерява да прави. Полипът като че се развълнува и дори дихателната му система прекъсна за няколко секунди равномерното си пулсиране. После той отвърна с неясен глас:

— Много години обсъждахме този проблем. Но ние не можем да напуснем Шалмиран, тъй че светът трябва да дойде при нас, независимо колко ще се наложи да чакаме.

— Аз имам по-добра идея — бързо каза Алвин. — Наистина ти трябва да останеш в езерото, но нищо не пречи на твоя спътник да ни придружи. Той винаги може да се върне, ако пожелае или ако ти потрябва. След смъртта на Учителя са се променили много неща — ти сигурно си чувал за тях, но няма да ги разбереш, ако стоиш тук.

Роботът не помръдна, но полипът, измъчван от съмнения, потъна изцяло в езерото и остана там няколко минути. Може би водеше беззвучен спор с колегата си, изплуваше, разколебаваше се и отново се скриваше под водата. Хилвар използува паузата, за да размени няколко думи с Алвин.

— Бих искал да знам какво се мъчиш да направиш — полузакачливо, полусериозно подхвърли той. — Или и сам не знаеш?

— Сигурно ти е жал за тези нещастни създания — отговори Алвин. — Не смяташ ли, че ще сторим добро дело, ако ги освободим?

— Съгласен съм, но те познавам достатъчно добре и зная, че алтруизмът не е главното ти качество. Трябва да имаш някаква друга причина.

Алвин се усмихна печално. Дори да не четеше мислите му — нямаше основание да предполага противното, — Хилвар несъмнено четеше свободно характера му.

— Твоят народ има изключителни духовни способности — помъчи се той да отклони разговора от опасната територия. — Мисля, че бихте могли да сторите нещо за робота, ако не за това същество.

Говореше тихо, за да не го чуят. Предпазливостта можеше да се окаже безполезна, но роботът не показа с нищо, че е доловил думите му.

За щастие, преди Хилвар да запита още нещо, полипът отново изплува от езерото. За последните няколко минути той се бе смалил и движенията му ставаха по-неуверени. Пред очите на Алвин се откъсна част от сложното му полупрозрачно тяло и после се разсипа на стотици дребни клетки, които бързо се разсеяха. Съществото се разпадаше пред тях.

Когато заговори, гласът му беше неясен, едва разбираем.

— Започвам нов цикъл — дрезгаво изхриптя то. — Не очаквахме толкова скоро… остават само няколко минути… не можем повече да се сдържаме.

Ужасени и замаяни, Алвин и Хилвар се вглеждаха в съществото. Макар и естествен, процесът не бе приятна гледка — разумно създание, изпаднало в предсмъртна агония. Мъчеше ги и неясно чувство за вина; глупаво бе да се тревожат след като нямаше значение кога започва новият цикъл, но двамата съзнаваха, че непривичното усилие и възбудата от тяхното присъствие са виновни за преждевременната метаморфоза.

Алвин разбираше, че ако не действуват бързо, шансът ще изчезне — може би само за няколко години, а може би за векове.

— Какво реши? — извика той. — Ще дойде ли роботът с нас?

Настъпи мъчителна пауза. Полипът се мъчеше да наложи волята си на разпадащото се тяло. Речевата диафрагма затрепери, но не издаде звук. Сетна, сякаш в отчаян прощален жест, той слабо размаха фините си пипала и отново ги отпусна във водата. Там те бързо се разпаднаха и течението ги отнесе навътре в езерото. За броени минути преобразуването свърши. От съществото останаха само частици, не по-големи от два-три сантиметра. Водата се изпълни със ситни зеленикави петънца — надарени със собствен живот и движение, те бързо се изгубиха в езерните простори.

Сега вълничките по повърхността бяха изчезнали напълно и Алвин знаеше, че равномерните пулсиращи удари в дълбините са притихнали. Езерото отново бе мъртво… или поне така изглеждаше. Но това бе илюзия, досега незнайните сили не бяха пропускали да изпълнят дълга си. Някой ден те отново щяха да се напрегнат и полипът щеше да се възроди. Явлението изглеждаше странно и удивително, но нима бе по-малко странна организацията на човешкото тяло — също огромна колония от отделни живи клетки.

Алвин отпъди тези мисли. Потискаше го чувството за провал, макар да не знаеше точно каква цел бе преследвал. Блестящата възможност бе отминала и можеше никога да не се повтори. Той мрачно гледаше към езерото и мина доста време, преди съзнанието му да осмисли какво говори спокойният глас на Хилвар край ухото му.

— Алвин — тихо каза приятелят му, — мисля, че спечели.

Той бързо се завъртя. Роботът, който неизменно бе спазвал почтителната дистанция от двадесетина стъпки, сега безшумно се приближи и увисна на метър от главата му. Неподвижните очи с широко зрително поле не подсказваха накъде насочва интереса си. Вероятно виждаше еднакво ясно цялата полусфера пред себе си, но Алвин не се съмняваше, че вниманието на робота се фокусира върху него.

Роботът очакваше следващия му ход. Сега поне до известна степен щеше да му се подчинява. Можеше да го последва в Лис или дори в Диаспар… ако не променеше решението си. Дотогава Алвин беше негов временен господар.

Завръщането към Еърли трая почти три дни — отчасти защото Алвин имаше причини да не бърза. Географското изследване на Лис отстъпваше на по-важен и вълнуващ проект — той бавно установяваше връзка със странния самовглъбен разум, който го съпровождаше сега.

Подозираше, че роботът опитва да го използува за някакви свои цели и това изглеждаше напълно справедливо. Не знаеше какви са мотивите му, след като упорито отказваше да говори. По неизвестни съображения — може би от страх, че роботът ще разкрие прекалено много от тайните му — Учителя, изглежда, бе блокирал много ефикасно речевите му системи и опитите на Алвин да ги освободи завършваха с провал. Проваляше се дори непрякото разпитване от типа: „Ако не кажеш нищо, ще смятам, че си съгласен“ — роботът бе прекалено интелигентен, за да се хване на толкова прости уловки.

Но във всички други отношения той проявяваше склонност към сътрудничество. Изпълняваше всяка заповед, която не изискваше да говори или да дава информация. След известно време Алвин откри, че може да го командува както роботите в Диаспар — само с мисъл. Това бе голяма крачка напред, а малко по-късно съществото — не можеше да мисли за него като за проста машина — стана още по-доверчиво и му позволи да гледа през неговия поглед. Изглежда, то не възразяваше против подобни пасивни форми на общуване, но пресичаше всеки опит за сближаване.