Слънцето се губеше зад западните стени на Лис. В един безкраен миг далечните планини избухнаха в златни пламъци, сетне равнината под тях бързо потъна в сянка и настъпи нощ.

— Трябваше по-рано да свършим тая работа — каза Хилвар, практичен както винаги, и започна да разтоварва багажа. — След пет минути ще стане тъмно като в рог… пък и студено.

По тревата се трупаха части от някакъв странен апарат. Над стърчащ триножник се издигаше вертикален прът, завършващ с крушовиден израстък. Хилвар удължи пръта, докато крушата се извиси малко над главите им, и без Алвин да усети, подаде мислен сигнал. Лумналата светлина прогони мрака от малкия им лагер. Крушата даваше не само осветление — Алвин почувствува как нежна, галеща топлина проникна чак до костите му.

С триножника в едната ръка и багажа си в другата, Хилвар се спусна по склона. Алвин подтичваше след него и с всички сили се мъчеше да не излезе от осветения кръг. Най-после Хилвар избра за лагера малка низина на стотина метра от билото и започна да разполага останалата си екипировка.

Голяма полусфера от някакъв твърд и почти невидим материал ги обгърна от всички страни и прегради пътя на хладния вятър, който вееше откъм равнината. Изглежда, куполът се създаваше от неголямата правоъгълна кутия, която Хилвар сложи на земята и сетне напълно я забрави, дори я затрупа под останалите атрибути. Може би тя сътвори и удобното полупрозрачно легло, на което Алвин се отпусна с неописуемо удоволствие. За пръв път виждаше да се материализира мебел тук, в Лис, където къщите му се струваха ужасно претрупани с постоянни предмети, които вместо да се пречкат между краката, биха се пазили много по-добре в Информационните хранилища.

А и храната, която Хилвар измъкна от друга кутия, бе синтетична — първата, която виждаше Алвин, откакто бе пристигнал. През някакъв отвор в купола над главите им нахлу студен въздух. Преобразователят на материя засмукваше своята суровина и извършваше ежедневното си чудо. Общо взето, Алвин предпочиташе синтетичната храна. Начините за приготовление на другата го поразяваха с ужасната си нехигиеничност, а с преобразователя човек поне точно знаеше какво яде.

Двамата седнаха да вечерят. Нощта наоколо се сгъстяваше, изгряха звездите. Когато свършиха с вечерята, извън светлия им кръг царуваше пълен мрак, по краищата на който Алвин забеляза неясни подвижни форми — горските създания изпълзяваха от леговищата си. От време на време във фосфоресциращите им очи проблясваше отразена светлина, но каквито и да бяха, тези животни го гледаха само отдалече, така че не можеше да разбере какви са.

Спокойствието на нощта изпълваше Алвин с блаженство. Известно време двамата лежаха на кушетките и разговаряха за всичко видяно, за загадката, обгръщаща и тях, и многобройните разлики между двете им култури. Хилвар се възхищаваше от чудото на Системите за вечност, спасяващи Диаспар от достъпа на времето. Алвин едва успяваше да отговори на някои от въпросите му.

— Наистина не разбирам — каза Хилвар — как създателите на Диаспар са направили така, че запаметяващите системи никога да не се повреждат. Казваш, че информацията за града и всичките му жители се натрупва под формата на схеми от електрически заряди в кристални носители. Е, кристалите ще траят вечно… но как стои въпросът с другите системи около тях? Нима не се случват никакви повреди?

— Веднъж зададох на Хедрон същия въпрос и той ми каза, че Информационните хранилища са буквално утроени. Всяко от трите може да поддържа града, а ако някое от тях се повреди, другите две автоматично го поправят. Постоянна повреда може да има само ако едновременно в две от системите се случи една и съща авария, а вероятността за това е безкрайно малка.

— А как се поддържа връзката между образа в запаметяващите устройства и истинската структура на града? Между предмета и схемата, която го определя?

Алвин усети, че е хванат натясно. Знаеше, че отговорът засяга технологии, основани върху манипулиране на пространството… но как ли би могло да се задържи атомът неподвижно в положението, което изискват натрупаните данни? Не бе способен да даде дори наченки на обяснение.

Внезапно вдъхновен, той посочи към невидимия купол между тях и нощта.

— Тъкмо си седнал върху кутията — отвърна той. — Кажи ми как тя създава покрива над главите ни и тогава ще ти обясня как работи Системата за вечност.

Хилвар се разсмя.

— Мисля, че сравнението е добро. Ако искаш да разбереш, ще трябва да питаш някой от нашите специалисти по теория на полето. Аз поне не мога да ти кажа.

Този отговор накара Алвин да се замисли. Значи в Лис все още имаше хора, които разбираха как работят машините им; не можеше да каже същото за Диаспар.

Двамата дълго разговаряха и разсъждаваха, докато накрая Хилвар подхвърли:

— Капнал съм. А ти… ще спиш ли?

Алвин разтърка уморените си крака.

— Бих искал, но не съм сигурен дали ще мога — призна той. — Тоя обичай все още ми изглежда странен.

Това е много повече от обичай — усмихна се Хилвар. — Чувал съм, че някога всички хора се нуждаели от него. Ние и сега обичаме да спим поне веднъж дневно, макар и само за няколко часа. През това време тялото и умът се освежават. Нима в Диаспар никога не спите?

— Само в много редки случаи — каза Алвин. — Джесерак, моят настойник, го е правил един-два пъти след изключителни умствени напрежения. Добре планираното тяло не би трябвало да се нуждае от подобни периоди на отдих; вече от милиони години сме ги изоставили.

Постъпките му го опровергаха още докато изричаше тези самонадеяни думи. Той усети непозната до днес умора, тя сякаш пълзеше нагоре по прасците, по бедрата, докато изпъни цялото му тяло. В това чувство нямаше нищо неприятно — по-скоро обратното. Хилвар го гледаше с дяволита усмивка и преди да се унесе, Алвин се запита дали неговият приятел не му влияе с телепатичната си дарба. Впрочем той не възразяваше.

Сиянието на металната круша над тях вече едва се долавяше, но топлината продължаваше да се лее с пълна сила. В последните проблясъци на светлината заспиващото съзнание на Алвин отбеляза странен факт, който трябваше да провери сутринта.

Хилвар се бе съблякъл и Алвин за пръв път вида колко много са се отдалечили двата клона на човешкия род. Някои от промените засягаха само формите и пропорциите на тялото, но други, като външните полови органи, наличието на зъби, нокти и постоянно окосмяване, бяха по-съществени. Ала най-много го озадачаваше малката странна дупка сред корема на Хилвар.

Няколко дни по-късно когато внезапно си припомни затова, той настоя за подробни обяснения. Докато напълно разясни функциите на пъпа, Хилвар трябваше да произнесе няколко хиляди думи и да начертае пет-шест диаграми.

И в същото време двамата направиха голяма крачка напред към разбиране основата на техните две култури.

Алвин се събуди в най-тъмния час на нощта. Нещо го бе смутило, някакъв шепнещ звук, проникнал в мозъка му, въпреки безконечния рев на водопада. Той седна в тъмнината, напрегна поглед към невидимото обкръжение и затаил дъх, се вслуша в барабанния гръм на водата и в по-меките, откъслечни звуци на нощните създания.

Не се виждаше нищо. Звездната светлина бе прекалено бледа, за да освети широките равнини, лежащи стотици стъпки по-долу; само назъбената ивица от по-гъст мрак, закриваща звездите, издаваше планините на южния хоризонт. В мрака Алвин чу как спътникът му се завъртя и седна до него.

— Какво има? — дочу се шепот.

— Мисля че чух шум.

— Какъв шум?

— Не знам, може да ми се е сторило.

Настъпи мълчание, докато два чифта очи се взираха в загадката на нощта. Внезапно Хилвар стисна ръката на Алвин.

— Виж! — прошепна той.

Далеч на юг, прекалено ниско в небето, за да бъде звезда, сияеше самотна светла точка. Тя бе ярко бяла, с лек виолетов оттенък. Пред очите им точката започна да се разгаря, докато стана непоносима за очите. После избухна и сякаш мълния удари отвъд края на света. За кратък миг огънят изгравира върху нощния мрак планините и равнината между тях. Сякаш след векове долетя и въздишката на далечния взрив, а по-долу, в горите, сред дърветата пробяга внезапен порив на вятъра. Той бързо утихна и изчезналите звезди една по една изплуваха на небето.