За втори път през живота си Алвин усети страх. Чувството не бе толкова ярко и непосредствено, както в залата с подвижните пътища, когато взе решението да дойде в Лис. То по-скоро напомняше страхопочитание — младежът се взираше в лицето на неизвестността и сякаш вече усещаше, че ще трябва да се срещне с нещото там, отвъд планините.

— Какво беше това? — прошепна той най-после.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че той повтори въпроса.

— Мъча се да узная — каза Хилвар и отново замълча.

Алвин се досети какво прави и повече не наруши мълчаливото дирене на приятеля си.

Най-сетне Хилвар въздъхна разочаровано.

— Всички спят — каза той. — Няма кой да ми каже. Ще чакаме до сутринта, иначе трябва да събудя някой от приятелите си. А не бих искал да го правя, ако не е наложително.

Алвин се запита какво разбира Хилвар под „наложително“. Вече се канеше саркастично да подхвърли, че това напълно може да оправдае прекъсването на нечий сън, но преди да проговори, Хилвар продължи.

— Тъкмо си спомних — смутено добави той. — Отдавна не съм идвал насам и не съм съвсем сигурен в посоките. Но това трябва да е Шалмиран.

— Шалмиран! Още ли съществува?

— Да, почти бях забравил. Веднъж Серанис ми каза, че крепостта е сред тия планини. Разбира се, тя е разрушена от векове, но може би някой още живее там.

Шалмиран! За децата на две тъй различни по култура и история раси това наистина бе вълшебно име. В цялата дълга история на Земята нямаше по-велик епизод от защитата на Шалмиран срещу атаката на агресора, покорил цялата Вселена. Истинските факти завинаги се губеха в мъглите, натрупани тъй плътно около Сумрачните ери, ала легендите не бяха забравени и щяха да се разказват, докато имаше хора на този свят.

След малко гласът на Хилвар отново долетя от мрака.

— Южняците може да знаят повече. Имам приятели сред тях, ще им се обадя утре.

Алвин почти не го чу, потънал дълбоко в мислите си, той опитваше да си припомни всичко, което бе чувал за Шалмиран. Не беше много — след такъв огромен период никой не можеше да отдели истината от легендата. Само едно бе сигурно — Шалмиранската битка бележеше края на възхода на Човека и началото на дългия му упадък.

Сред тия планини, мислеше Алвин, можеха да се крият отговорите на всички въпроси, които го мъчеха от години насам.

— За колко време можем да стигнем до крепостта? — обърна се той към Хилвар.

— Никога не съм ходил там. Във всеки случай, много по-далеч е, отколкото смятах да пътуваме. Не вярвам да успеем за един ден.

— Не можем ли да използуваме земехода?

— Не, пътят е през планините, а там коли не могат да се движат.

Алвин преценяваше. Беше уморен, краката го боляха, а мускулите на бедрата му все още тръпнеха от непривичното напрежение. Изкушаваше се да остави всичко за друг път. Но друг път можеше и да няма.

Под бледата светлина на гаснещите звезди — колко ли от тях бяха догорели за милионите години, откакто съществуваше Шалмиран? — Алвин се бореше със съмненията и накрая реши. Нищо не се промени, планините все така бдяха над заспалата равнина. Но повратната точка в историята на човечеството бе дошла и отминала — човечеството се носеше към ново и необикновени бъдеще.

През тази нощ Алвин и Хилвар не успяха да заспят повторно. С първите лъчи на изгрева те напуснаха лагера. Целият хълма бе покрит с роса и Алвин се прехласна пред искрящите скъпоценности, натегнали по всяка тревичка и листо. Очароваше го шепотът на мократа трева покрай краката му, а когато се обръщаше назад, виждаше следата си, разтеглена по хълма като черна панделка сред блесналата земя.

Когато стигнаха покрайнините на гората, слънцето едва се надигаше над източната стена на Лис. Тук Природата отново бе пълновластен господар. Дори и Хилвар изглеждаше пообъркан сред исполинските дървета, които поглъщаха слънчевата светлина и хвърляха гъсти сенки върху преплетените храсти. За щастие коритото на реката от водопада — прекалено право, за да бъде естествено — течеше на юг и като се придържаха към него, те можеха да избегнат гъсталаците. Хилвар почти непрекъснато бе зает да следи Криф, който от време на време изчезваше в джунглата или стремглаво се плъзгаше над водата. Дори Алвин, комуто всичко изглеждаше тъй ново, усещаше, че по своя чар тази гора е далеч над малките култивирани горички на Северен Лис. Дърветата рядко си приличаха, повечето се намираха в различни стадии на регрес и с течение на вековете някои почти се бяха върнали до своите първични, естествени форми. Много от тях явно не произхождаха от Земята — вероятно не бяха и от Слънчевата система. Над по-малките дървета бдяха като стражи гигантски секвои, високи по триста-четиристотин стъпки. Някога ги наричаха най-стари на Земята — те и до днес бяха много по-стари от Човека.

Реката се разширяваше, от време на време тя се разливаше в езерца, сред които стърчаха малки островчета. Блестящи пъстри насекоми се стрелкаха напред-назад над водната повърхност. Въпреки командите на Хилвар, веднъж Криф се стрелна настрани, за да се присъедини към далечните си братовчеди. Мигновено го обви облак от лъскави криле и до брега долетя гневно бръмчене. Миг по-късно облакът сякаш избухна и Криф се завърна. Летеше почти над самата вода, толкова бързо, че почти се губеше от поглед. От този миг той се стараеше да бъде колкото може по-близо до Хилвар и никога не се отдалечаваше.

Привечер иззад дърветата почнаха да се мяркат върховете на планините. Реката, техният верен водач, сега течеше лениво, сякаш и тя усещаше края на пътуването. Но беше ясно, че не ще могат да стигнат до планините преди да се мръкне — до залеза имаше още време, ала в гората ставаше толкова мрачно, че бе невъзможно да продължават. Грамадните дървета тънеха в сянка и през листата нахлуваше студен вятър. Алвин и Хилвар спряха за нощувка край огромна секвоя. Върхът на короната и все още пламтеше под слънчевите лъчи.

Когато най-сетне невидимото слънце залезе, светлината продължаваше да искри по тръпнещата вода. Двамата изследователи — защото сега с право се смятаха за такива — лежаха в падащия мрак, гледаха към реката и мислеха за всичко видяно. Скоро Алвин усети как отново го обгръща познатото от снощи чувство на приятна дрямка и с удоволствие се отпусна в сън. За пасивния живот в Диаспар това състояние можеше и да е ненужно, но тук бе добре дошло. В последния миг преди да го обори дрямка, той се запита кой ли е вървял последен по този път и преди колко време.

Слънцето бе вече високо, когато двамата излязоха от гората и най-сетне се изправиха пред планинската стена на Лис. Срещу тях към небето стръмно се издигаше вълнообразна безплодна скала. Реката свършваше също тъй поразителна, както се бе появила — пред нея се разтваряше бездна и тя с рев изчезваше в дълбините. Какво ли ставаше с нея, запита се Алвин, през какви ли подземни пещери пътуваше, преди отново да излезе на бял свят? Може би далече долу, във вечния мрак, все още съществуваха изчезналите океани на Земята и тази река още се покоряваше на зова на морето.

За миг Хилвар постоя, загледан във водовъртежа и скалистата местност отвъд него. Сетне посочи прохода сред хълмовете.

— Шалмиран е нататък — уверено каза той.

Алвин не го запита откъде знае, предполагаше, че мислено се е свързал с някой приятел на много мили от тях и безшумно е получил нужната информация.

Не след дълго двамата стигнаха до прохода и като минаха през него, се озоваха пред странно плато с полегати склонове. Сега Алвин не усещаше нито умора, нито страх — само напрегнато очакване и чувство за близко приключение. Не можеше и да си представи какво ще открие. Но ни най-малко не се съмняваше, че ще открие нещо.

Към върха характерът на почвата рязко се променяше. В основата склонът се състоеше от пореста вулканична скала и струпани тук-там грамадни купища шлак. По-нататък повърхността изведнъж се превръщаше в твърди стъкловидни пластове — гладки и коварни, като че някога разтопени потоци скала са текли надолу.