Той не знаеше какво търси Алвин. Тласкаха го сили, задвижени преди милиони години от гениалните хора, които са планирали Диаспар с толкова умение… или от още по-гениалните мъже, които са им се противопоставили. Както всеки човек, в известен смисъл Алвин беше машина, чиято дейност се определя от наследствеността. Това не намаляваше нуждата му от разбиране и симпатия, нито го предпазваше от самотата и отчаянието. За съгражданите си той бе толкова непонятно същество, че понякога забравяха, че може да изпитва човешки чувства. Само чужденец, дошъл от съвсем различна среда, можеше да го види като човек.
Няколко дни след пристигането си в Диаспар Хилвар вече бе срещнал повече хора, отколкото през целия си живот. Срещна ги… и всъщност не опозна никого. Теснотията принуждаваше жителите на града да се затварят в непроницаема сдържаност. Единственото усамотение, което познаваха, бе свободата на мисълта и те продължаваха да се вкопчват в нея дори когато наоколо кипяха безконечните обществени дейности на Диаспар. Хилвар знаеше, че те не се нуждаят от съчувствието му, и все пак изпитваше жал към тях. Те не съзнаваха от какво са лишени, не можеха да разберат онова топло чувство на общност, чувството да принадлежиш, което свързваше всички в Лис. Всъщност, макар че любезно се опитваха да го прикрият, повечето от хората, с които заговори, го гледаха състрадателно, сякаш водеше невероятно скучно и сиво съществуване.
Хилвар веднага окачестви Еристон и Етания, възпитателите на Алвин, като приятни, но съвсем объркани нищожества. Смущаваше се, когато Алвин ги наричаше баща и майка — думи, които в Лис все още пазеха древния си биологичен смисъл. Непрекъснато трябваше да се напряга, за да не забрави, че създателите на Диаспар са отменили законите на живота и смъртта. Въпреки цялата активност наоколо, понякога градът му изглеждаше полупразен, защото нямаше деца.
Питаше се какво ще стане с Диаспар сега, след края на дългата му изолация. Най-доброто, което можеше да стори градът, бе да унищожи Информационните хранилища, поддържали вцепенението му милиони години наред. Да, те бяха чудодейни — може би върховен триумф на сътворилата ги наука, — но бяха и рожби на една болна култура, култура, която се е бояла от много неща. Някои от тези страхове бяха породени от реалността, но сега изглеждаше, че останалите се крият само във въображението. Хилвар вече бе дочул каква картина започва да изплува от диренията из ума на Ванамонде. След няколко дни Диаспар също щеше да узнае… и да открие каква огромна част от миналото му е само мит.
Ала ако унищожеха Информационните хранилища, след хиляда години градът би загинал — неговите жителите отдавна бяха изгубили способността да се размножават. Днес тази дилема бе най-наложителна, ала Хилвар вече виждаше едно от възможните решения. Всеки технически проблем има решение, а неговият народ отлично владееше биологическите науки. Щом нещо е било унищожено, то може и да се възстанови, стига само Диаспар да пожелае.
Но, първо, градът трябваше да научи какво е изгубил. Възпитанието му щеше да трае години, може би векове. Но това бе само началото, скоро ударът на първия урок щеше да разтърси Диаспар по-силно дори и от откриването на Лис.
И Лис нямаше да остане незасегнат. Въпреки всичките разлики помежду им, двете култури бяха изникнали от един и същ корен… и споделяха еднакви илюзии. И двата народа биха се излекували, ако хвърлеха още един спокоен и твърд поглед към изгубеното минало.
XXIV
Амфитеатърът бе предвиден за цялото будно население на Диаспар и едва ли някое от десетте му милиона места остана незаето. Седнал високо горе, Алвин погледна огромния вдлъбнат склон и неволно си припомни Шалмиран. Двата кратера имаха еднаква форма и почти еднакви размери. Приблизително така би изглеждал Шалмиран, ако се натъпчеше с хора.
Но имаше и една основна разлика. Колосалната чаша на Шалмиран съществуваше реално, този амфитеатър — не. И никога не бе съществувал, той беше просто фантом, схема от електронни заряди, дремещи в паметта на Централния компютър, докато станеше нужно да я повикат. Алвин знаеше, че в действителност седи в стаята си и целият човешки безброй, който привидно го обкръжаваше, също е пръснат по домовете. Ако не правеше опит да се премести, илюзията оставаше съвършена. Готов бе да повярва, че Диаспар е изчезнал и всичките му жители са се събрали тук, в тази огромна низина.
Много рядко, едва ли веднъж на хиляда години, животът в града замираше и всичките му жители се срещаха на Велика асамблея. Алвин знаеше, че и в Лис провеждаха нещо подобно на това събрание. Там щяха да се срещнат умове, но може би щеше да има и също такава привидно реална среща, както в Диаспар.
Познаваше повечето от лицата наоколо, чак докъдето му стигаше погледът. На повече от миля разстояние и хиляда фута по-ниско се разполагаше малкият кръгъл подиум, към който се насочваше всеобщото внимание. Трудно бе да повярва, че от такова разстояние ще види всичко, но Алвин знаеше, че когато речта започне, ще чува и наблюдава не по-зле от всеки друг в Диаспар.
Подиумът се изпълни с мъгла, от нея изплува Калитракс, ръководител на групата, натоварена да възстанови миналото според информацията на Ванамонде. Начинанието бе изумително, почти невъзможно, и то не само заради огромните отрязъци от време, които обхващаше. Само веднъж, с духовната помощ на Ванамонде, Алвин успя да надзърне в ума на странното същество, което откриха… или което ги откри. За Алвин мислите на Ванамонде бяха безсмислени като хиляди гласове, крещящи едновременно в просторна, кънтяща пещера. Ала хората от Лис можеха да ги разплетат, да ги запишат и да ги анализират на спокойствие. Вече се носеше слух — нито отречен, нито потвърден от Хилвар, — че откритието е поразително, че няма почти нищо общо с официалната история на човечеството от милиард години насам.
Калитракс заговори. За Алвин, както и за всички в Диаспар, ясният, звънлив глас сякаш долиташе от няколко сантиметра. После по някакъв необясним начин, също както геометрията на съня руши всяка логика, ала не поражда изненада у сънуващия, Алвин се оказа край Калитракс и в същото време си оставаше високо в амфитеатъра. Парадоксът не го смущаваше, той просто го приемаше както всички други победи на науката над времето и пространството.
Калитракс накратко описа общоприетата история на човечеството. Спомена за незнайните народи на Ранните цивилизации, които не оставили след себе си нищо освен шепа велики имена и повяхналите легенди за Империята. Още от самото начало, разказваше историята, Човек пожелал звездите… и накрая ги достигнал. Милиони години той разширявал царството си из Галактиката, събирал в своя власт система подир система. После от мрака отвъд ръба на Вселената налетели Завоевателите и изтръгнали от ръцете му всичко спечелено.
Отстъплението към Слънчевата система било горчиво и навярно траяло дълги хилядолетия. Самата Земя едва била спасена, благодарение на легендарните сражения около Шалмиран. Когато всичко отминало, Човек останал сам със спомените и родния си свят.
От този момент нататък имало само дълъг упадък. Като върховна ирония на съдбата, расата, която се надявала да владее Вселената, изоставила почти целия си мъничък свят и се разцепила като две изолирани същества — Лис и Диаспар, — живи оазиси в пустинята, която ги разделяла по-жестоко от бездните между звездите.
Калитракс помълча; както всички други в огромната асамблея, Алвин виждаше как историкът го гледа с очи, видели толкова чудни неща, че и досега не можеше да им повярва докрай.
— Толкова за приказките, в които сме вярвали, откакто започват записите ни — каза Калитракс. — Сега трябва да ви съобщя, че те са фалшиви… фалшиви в най-малката подробност… толкова фалшиви, че още не можем да ги съгласуваме с истината.
Той изчака да осъзнаят истинския смисъл на думите му. После с бавни и подбрани думи изложи пред Лис и Диаспар знанието, извлечено от ума на Ванамонде.
