Трябваше да я приеме след по-малко от час, и то в далеч по-драматична форма, отколкото можеше да си представи. Вече бяха изпратили робота към половин дузина куполи — все със същия резултат, — когато се натъкнаха на съвсем неподходяща гледка за този спретнат, акуратно опакован свят.

Под тях се простираше широка долина, нарядко осеяна със съблазнителните непроницаеми куполи. В центъра й зееше типичната рана на страхотна експлозия — експлозия, която бе разхвърляла обломки в кръг от много мили и бе прогорила плитък кратер в земята.

А край кратера лежаха останките от космически кораб.

Те кацнаха близо до сцената на древната трагедия и запазвайки дъха си, бавно тръгнаха към огромния разбит корпус, надвиснал над тях. От кораба бе останала само малка част — носът или кърмата, — вероятно експлозията беше унищожила останалото. Докато наближаваха останките, в ума на Алвин бавно се зароди мисъл, тя ставаше все по-силна и по-силна, докато се превърна в увереност.

— Хилвар — каза той, откривайки, че е трудно да говори и да върви едновременно, — мисля, че това е корабът, който се е приземил на първата планета.

За да не си хаби въздуха, Хилвар само кимна. Вече му бе хрумнало същото. Добър нагледен урок за непредпазливи посетители, помисли той. Надяваше се Алвин да си вземе поука.

Те стигнаха до корпуса и погледнаха нагоре, към откритата вътрешност на кораба. Сякаш надничаха в огромна сграда, грубо разцепена на две; етажите, стените и таваните, разкъсани на мястото на взрива, оформяха разкривен чертеж на напречното сечение на звездолета. Какви ли странни същества, запита се Алвин, все още лежаха там, където са загинали при крушението на кораба си?

— Едно не разбирам — внезапно каза Хилвар. — Тази част от кораба е пострадала зле, но все още е чудесно запазена. Къде е другата част? Да не би в космоса да се е разчупил на две и това парче да е рухнало тук?

Узнаха отговора едва когато изпратиха робота на разузнаване и сами разгледаха зоната около останките. Нямаше място за съмнение, всички възможни колебания отпаднаха, когато върху малкото възвишение край кораба Алвин откри редицата ниски могилки.

— Значи те са кацнали тук — замислено произнесе Хилвар — и не са обърнали внимание на предупреждението. Били са любопитни като тебе. Опитали да отворят онзи купол.

Той посочи към другия край на кратера и към гладката, все още незасегната от времето черупка, в която покойните владетели на този свят бяха укрили своите съкровища. Но това вече не беше купол, оказваше се почти цяло кълбо, защото почвата, в която е било заровено, лежеше отхвърлена настрани.

— Те разрушили кораба си и много от тях загинали. Но въпреки това успели да направят ремонт и да си заминат, като отрязали тази секция и отнесли всичко ценно от нея. Какъв труд е било!

Алвин почти не го чуваше. Той гледаше към странния знак, който най-напред го привлече тук — стройна колона, обкръжена с хоризонтален кръг на две трети от височината си. Тъй чужд и непонятен, той все пак можеше да пренесе безмълвната си вест през хилядолетията.

Под тези камъни, ако решеше да наруши покоя им, би открил отговора поне на един въпрос. Но можеше да го остави без отговор; които и да бяха тези същества, те бяха заслужили правото си на покой.

Хилвар едва дочу какво прошепна Алвин, докато бавно се връщаха към звездолета.

— Надявам се, че са стигнали до дома — казваше той.

— А сега накъде? — запита Хилвар, когато отново се озоваха в космоса.

Преди да отговори, Алвин замислено се вгледа в екрана.

— Мислиш ли, че би трябвало да се върна? — попита той.

— Това е най-разумното. Късметът може да ни изневери, а кой знае какви други изненади ни чакат по планетите.

Това бе гласът на разума и сега Алвин беше по-склонен да се вслуша в него, отколкото преди няколко дни. Но той бе изминал дълъг път и цял живот бе чакал този момент, нямаше да се върне, когато го чакаха още толкова много открития.

— Отсега нататък ще стоим в кораба и няма да кацаме никъде — каза той. — Така сигурно ще е безопасно.

Хилвар вдигна рамене, сякаш отхвърляше каквато и да било отговорност за всичко, което може да се случи занапред. Сега, когато Алвин започваше да става малко по-предпазлив, той смяташе за неразумно да признае, че и него го измъчва копнежът да продължат експедицията, макар че отдавна бе изоставил надеждите да срещнат разумен живот върху някоя от планетите.

Пред тях се появи двоен свят — огромна планета с по-малък спътник край нея. Планетата бе двойник на втория свят, който бяха посетили, обвиваше я същото мъртвешко зелено одеяло. Нямаше смисъл да кацат тук, вече познаваха тази история.

Алвин насочи кораба ниско над повърхността на спътника; нямаше нужда от предупреждението на сложния предпазен механизъм, за да разбере, че тук няма атмосфера. Сенките бяха гладки, като отрязани с нож, и нямаше преходи между деня и нощта. На този свят за пръв път виждаше нещо подобно на нощ. Мътна червена светлина обливаше с кръв целия пейзаж.

Много мили летяха над планини — все още тъй назъбени и остри, както са били в далечните епохи на своето раждане. Този свят не познаваше промените и разрухата, никога не го бяха почиствали дъждове и ветрове. Тук нямаше нужда от системи за вечност, които да пазят предметите в отколешната им свежест.

Но щом нямаше въздух, тогава не би могло да има живот… или би могло?

— Разбира се — каза Хилвар, когато Алвин го запита. — В идеята няма нищо абсурдно от гледна точка на биологията. Животът не може да се зароди в безвъздушно пространство… но може да развие форми, които да оцелеят в него. Това сигурно се е случвало милиони пъти, когато обитаеми планети губят атмосферите си.

— Но можеш ли да очакваш, че разумни форми на живот ще съществуват във вакуум? Не биха ли се защитили от изчезването на въздуха?

— Навярно да, ако това стане след като са достигнали достатъчно ниво за да предотвратят заплахата. Но ако атмосферата изчезне, докато още са в първобитно състояние, те ще трябва да се адаптират или да загинат. След адаптацията могат да развият изключителен разум. Всъщност почти сигурно биха го развили — ще имат толкова много причини.

Разговорът бе чисто теоретичен, реши Алвин, поне що се отнася до тази планета. Никъде не се виждаше признак на някогашен живот, разумен или не. Но в такъв случай какво предназначение имаше този свят? Сега той бе сигурен, че цялата многочислена система на Седемте слънца е изкуствена и този свят трябваше да е част от грандиозния замисъл.

Можеше да предположи, че планетата е предвидена просто като украшение — за да има луна в небето на гигантския й другар. Ала дори и в такъв случай изглеждаше вероятно да са я използували за нещо.

— Виж — посочи Хилвар към екрана. — Там, вдясно.

Алвин промени курса и пейзажът под тях се наклони. Скоростта размаза образа на пурпурно огнените скали, после картината се нормализира и под тях прелетя несъмненият признак на живот.

Несъмнен, но и поразителен. Това бе редица от колони, високи по двеста стъпки и раздалечени на сто стъпки една от друга. Върволицата им се простираше в далечината, смаляваше се в хипнотична перспектива, докато я погълнеше далечният хоризонт.

Алвин зави надясно и се устреми покрай колоните, питайки се за какво може да са служили. Те бяха абсолютно еднакви и равномерно се нижеха през хълмове и долини. Не личеше някога да са поддържали нещо, бяха гладки, без орнаменти и леко се стесняваха към върха. Внезапно линията рязко зави под прав ъгъл. Алвин прелетя още няколко мили, преди да реагира и да промени посоката на кораба.

Колоните пресичаха местността със същия равномерен ритъм. На петдесет мили от последната промяна на курса те внезапно отново завиваха под прав ъгъл. Ако продължаваха така, помисли Алвин, скоро ще се върнем откъдето започнахме.

Безконечният ред от колони го бе хипнотизирал така, че когато се разкъса, прелетяха много мили отвъд пробива, преди Хилвар да извика и да накара Алвин — той не бе забелязал нищо — да върне кораба. Бавно се спуснаха надолу и докато кръжаха над откритието на Хилвар, в умовете им се зароди фантастично подозрение… макар че отначало никой от двамата не смееше да го изкаже.