Равнината вече не беше гладка. Огромна подутина се бе оформила точно под тях — подутина, разкъсана на върха, където се бе изскубнал корабът. През пукнатината бавно се размахваха гигантски псевдоподи, сякаш се мъчеха да сграбчат плячката, измъкнала се току-що от тяхната хватка. Вцепенен от ужас, Алвин зърна тръпнещ ален отвор, ограден с камшичести пипала, които пулсираха в унисон и придвижваха всичко, попаднало в обхвата им, надолу по тази зейнала паст.

Лишено от набелязаната жертва, съществото бавно потъна в земята… и едва тогава Алвин разбра, че равнината под тях всъщност е тънък слой пяна по повърхността на застояло море.

— Какво беше това… нещо? — прошепна той.

— Преди да ти кажа, би трябвало да сляза долу и да ги изследвам — сухо отвърна Хилвар. — Сигурно е било някаква примитивна животинска форма… може би дори роднина на нашия приятел от Шалмиран. Едва ли е разумно, иначе би си помислило, преди да опита да изяде космически кораб.

Алвин бе потресен, макар да знаеше, че не ги е заплашвала опасност. Питаше се какво ли още живее там долу, под тая невинна наглед ливада, която сякаш настойчиво го подканваше да слезе и да потича по еластичната й повърхност.

— Бих могъл да стоя сума време тук — каза Хилвар, явно очарован от видяното преди малко. — При тези условия еволюцията трябва да е постигнала някои много интересни резултати. Не само еволюцията, но и антиеволюцията, упадъкът на висшите форми на живот след изоставянето на планетата. Вече трябва да е настъпило равновесие и… потегляш ли вече? — Гласът му прозвуча жалостиво, докато пейзажът се смаляваше под тях.

— Потеглям — каза Алвин. — Видях свят без живот, после свят с прекалено много живот и не знам кой ми е по-противен.

На пет хиляди стъпки над равнината планетата им поднесе една последна изненада. Срещнаха флотилия от огромни сбръчкани балони, дрейфуващи по вятъра. Под всяка полупрозрачна обвивка провисваха гроздове от пипала като същинска преобърната гора. Изглежда, в усилие да избягат от жестокия конфликт на повърхността, някои растения бяха покорили въздуха. По някакво чудо на адаптацията те се изхитряха да изработват водород и да го натрупват в мехури, за да се издигнат в относителното спокойствие на долните атмосферни слоеве.

Ала едва ли и тук намираха безопасност. Провисналите стъбла и листа гъмжаха от богата паякообразна фауна. Навярно тези същества през целия си живот плуваха далеч от повърхността на планетата, продължавайки на самотните си острови всеобщата битка за съществуване. От време на време те сигурно имаха известен контакт със земята. Алвин видя как един от огромните балони внезапно се сви и рухна надолу, разперил разкъсаната си обвивка като примитивен парашут. Питаше се дали това е нещастна случайност, или част от жизнения цикъл на тези странни същества.

Докато чакаха приближаването на следващата планета, Хилвар подремна. Роботът така и не успя да им обясни защо, но корабът летеше бавно — поне в сравнение с вселенската си скорост — сега, когато се намираше в планетна система. Почти два часа им трябваха, за да достигнат света, който Алвин бе избрал за третата си спирка, и той дори малко се изненада, че някакво си междупланетно пътуване може да трае толкова дълго.

Алвин събуди Хилвар, когато вече се спускаха в атмосферата.

— Какво ще кажеш за това? — запита той, сочейки екрана.

Под тях се простираше мрачен и гол черно-сив пейзаж, без следа от растителност или някакво друго пряко доказателство за живот. Но имаше непряко доказателство — идеално правилни полусфери осейваха ниските хълмове и плитките долини. Някои от тях бяха подредени в сложни симетрични комплекси.

Последната планета ги бе научила на предпазливост и след като грижливо обсъдиха всички възможности, те останаха високо в атмосферата, а изпратиха робота да разузнава долу. През очите му видяха как се приближава към една от полусферите, докато увисна само на няколко стъпки от съвършено гладката безлична повърхност.

Не се виждаше нито вход, нито намек за каква цел служи структурата. Тя беше грамадна — издигаше се на повече от сто стъпки; някои полусфери бяха още по-големи. Ако това беше сграда, то не изглеждаше да има вход или изход.

След кратко колебание Алвин нареди на робота да мине напред и да докосне купола. За негово учудване машината отказа да се подчини. Това бе истински бунт… или поне така изглеждаше от пръв поглед.

— Защо не правиш каквото ти казвам? — запита Алвин, след като се опомни от изненадата.

— Забранено е — гласеше отговорът.

— От кого?

— Не знам.

— Тогава как… не, остави това. В тебе ли е вградена заповедта?

— Не.

Това елиминираше една вероятност. Създателите на тези куполи можеха да се окажат расата, която е създала робота и е включила това табу в основните му инструкции.

— Кога получи заповедта? — запита Алвин.

— Когато се приземих.

Алвин се обърна към Хилвар. В очите му пламтеше нова надежда.

— Тук има разум! Усещаш ли го?

— Не — отвърна Хилвар. — Това място ми изглежда също тъй мъртво, както и първият свят.

— Излизам при робота. Онова, което му е проговорило, може да проговори и на мен.

Макар че не изглеждаше особено щастлив, Хилвар не възрази. Двамата се приземиха на сто стъпки от купола, недалеч от чакащия робот, и отвориха шлюзовата камера.

Алвин знаеше, че люкът не може да бъде отворен, преди корабният мозък да се убеди, че атмосферата е годна за дишане. За миг помисли, че мозъкът е сгрешил — въздухът беше тъй рядък, че едва подхранваше дробовете му. После, вдишвайки дълбоко, той откри, че може да поеме достатъчно кислород, за да преживее някак си, макар да усещаше, че няколко минути тук са пределът, който може да издържи.

Задъхани, те тръгнаха към робота и заоблената стена на загадъчния купол. Още една крачка… и спряха едновременно, сякаш поразени от един и същ внезапен удар. Като тътен на мощен гонг в умовете им прокънтя кратко съобщение:

Това бе всичко. Не думи, а чиста мисъл. Алвин бе уверен, че независимо от своето ниво на разумност, всяко същество ще приеме същото предупреждение по същия неповторим начин — дълбоко в съзнанието си.

Това бе именно предупреждение, а не заплаха. Нещо им подсказваше, че то не е насочено против тях, а целта му бе да ги защити. Тук, сякаш казваше то, има нещо опасно по природа и ние, неговите създатели, не желаем някой да пострада, ако без да знае се сблъска с него.

Алвин и Хилвар отстъпиха няколко крачки назад и се спогледаха. Всеки от двамата очакваше другият да каже какво мисли. Хилвар пръв обобщи положението.

— Аз бях прав, Алвин — каза той. — Тук няма разум. Това предупреждение е автоматично — включваме го сами, когато се приближим прекалено.

Алвин кимна.

— Питам се какво ли са се опитвали да запазят — каза той. — Под тези куполи може да има сгради… и още какво ли не…

— Няма как да разберем, ако всички куполи ни предупреждават. Интересно… каква разлика между трите планети, които посетихме. Те са отнесли всичко от първата… небрежно изоставили втората… но тук са хвърлили доста труд. Може би са се надявали да се върнат някой ден и са искали всичко да ги очаква в пълен ред.

— Но не са се завърнали… а това е било много отдавна.

— Може да са размислили.

Странно, каза си Алвин, и двамата с Хилвар подсъзнателно бяха започнали да използуват думата „те“. Които или каквото да са били „те“, на онази първа планета спомените за тях бяха живи… и още по-живи тук. Този свят бе грижливо опакован и оставен настрани, докато потрябва отново.

— Да се връщаме на кораба — изпъшка Алвин. — Тук не мога да дишам нормално.

Веднага щом шлюзовата камера се затвори зад тях и отново се почувствуваха добре, те обсъдиха следващия си ход. За да проведат щателно изследване, трябваше да проверят много от куполите, с надеждата да открият някой лишен от предупреждение, в който може да се влезе. Ако не успееха… но Алвин не искаше да приеме тази възможност, преди фактите да го принудят.