Въпреки загубата на способността за критична преценка, както е присъщо за съня, Джесерак мимолетно се учуди как може Ярлан Зей да говори толкова уверено за събития, станали милиард години след неговото време. Това го смущаваше… пречеше му да осъзнае мястото си във времето и пространството.

Краят на пътуването наближаваше, стените на тунела вече не летяха край тях с главоломна скорост. Ярлан Зей заговори с неочаквано напрежение и власт.

— Миналото свърши, за добро или за зло, ние изпълнихме дълга си и всичко отмина. Джесерак, ти си създаден заедно със страха от външния свят и стремежа да останеш в града. Споделяш тези чувства със всички други в Диаспар. Сега знаеш, че този страх е безпочвен, че ти е наложен изкуствено. Аз, Ярлан Зей, ти го дадох и пак аз те освобождавам от ярема. Разбираш ли?

При последните думи гласът на Ярлан Зей ставаше все по-силен, докато изпълни всичко наоколо. Подземният снаряд потръпна и се замъгли, сякаш сънят на Джесерак наближаваше края си. Ала и в избледняващото видение той чуваше повелителния глас да тътне в мозъка му: „Вече не се боиш, Джесерак. Вече не се боиш.“

Отчаяно се устреми към събуждането, както плувец се надига от океанските дълбини към повърхността. Ярлан Зей бе изчезнал, но в някакъв странен промеждутък му заговориха познати и все пак непознати гласове, окуражаваха го и той усети, че го подкрепят дружески ръце. После като стремителен изгрев върху него се стовари потокът на реалността.

Отвори очи. Развълнувани, край него стояха Алвин, Хилвар и Джирейн. Но той не им обърна внимание, умът му бе препълнен от чудото, разстлано пред него — гори, реки и синята стена на откритото небе.

Той беше в Лис и не се страхуваше.

Никой не попречи на безкрайния миг да се запечата завинаги в паметта му. Когато най-сетне се убеди, че всичко е истина, той обърна лице към спътниците си.

— Благодаря, Джирейн — каза той. — Не вярвах, че ще успееш.

Психологът с доволна усмивка довършваше деликатната регулировка на машината, увиснала във въздуха край него.

— На моменти доста ни разтревожи — призна той. — Един-два пъти започна да задаваш въпроси, на които не можех да отговоря логично, и се изплаших, че ще трябва да прекъсна опита.

— Ами ако Ярлан Зей не бе успял да ме убеди… какво щеше да правиш?

— Щяхме да те оставим в безсъзнание и да те върнем в Диаспар, където да се събудиш нормално, без да подозираш, че си бил в Лис.

— А този образ на Ярлан Зей, който внесе в мислите ми… каква част от думите му е вярна?

— Според мен почти всичко. Повече ме вълнуваше сагата да е убедителна, отколкото да отговаря на историческата правда, но Калитракс я видя и не намери грешки. Във всеки случай тя съвпада с онова, което знаем за Ярлан Зей и за началото на Диаспар.

— И тъй, вече наистина можем да отворим града — каза Алвин. — Навярно ще трае дълго, но рано или късно ще успеем да премахнем този страх, та всеки желаещ да може да напусне Диаспар.

— Наистина ще трае дълго — сухо отвърна Джирейн. — Не забравяй, че Лис едва ли ще побере няколко милиона допълнителни жители, ако целият ви народ реши да пристигне тук. Не ми се вярва да стане, но е възможно.

— Въпросът ще се реши сам — възрази Алвин. — Лис може и да е малък, но светът е голям. Защо да го оставяме на пустинята?

Значи пак мечтаеш, Алвин — усмихна се Джесерак. — Чудех се какво ти е останало още.

Алвин не отговори — през последните седмици този въпрос го мъчеше най-силно. Докато другите закрачиха към Еърли, той изостана и се замисли. Нима бъдните векове щяха да му донесат само дълъг упадък?

Отговорът зависеше от него. Той бе освободил съдбата си, може би сега щеше да започне да живее.

Има някаква странна печал в завършека, в мисълта, че дълго желаната цел най-сетне е постигната и сега животът трябва да се насочи към нови цели. В своите разходки из горите и полята на Лис Алвин изпита тази печал. Не го придружаваше никой, дори Хилвар, защото има часове, когато човек трябва да се усамоти дори и от най-добрите си приятели.

Не бродеше безцелно, макар че никога не знаеше в кое село ще хвърли котва този път. Не търсеше определено място, а настроение, впечатление… или просто начин на живот. Сега вече Диаспар не се нуждаеше от него — маята, която бе внесъл в града, узряваше бързо и той с нищо не можеше да ускори или забави настъпващите промени.

И тази спокойна страна щеше да се промени. Често се питаше дали не е сгрешил в безмилостния устрем да задоволи любопитството си, когато отвори древния проход между двете общества. И все пак за Лис бе по-добре да узнае истината — че основите му, както и основите на Диаспар, са замесени от страхове и измами.

Понякога си задаваше и друг въпрос — каква форма ще приеме новото общество. Вярваше, че Диаспар трябва да се откъсне от игото на Информационните хранилища и да поднови цикъла на живота и смъртта. Знаеше, че Хилвар е уверен, че това е възможно, макар че прекалено техническите му обяснения оставаха непонятни за Алвин. Може би някой ден любовта в Диаспар щеше да отхвърли безплодието.

Дали това, питаше се Алвин, му бе липсвало винаги в Диаспар, дали именно него търсеше? Сега знаеше, че когато човек утоли амбиции, жажда за власт и любопитство, пак му остават сърдечните копнежи. Никой не е живял истински, докато не изпита онази сплав от любов и желание, която той не бе и сънувал, че съществува, докато не дойде в Лис.

Той бе стъпил върху планетите на Седемте слънца — пръв сред хората от милиард години насам. Но това сега почти не го вълнуваше, понякога мислеше, че би дал всичките си успехи, само за да чуе плача на новородено дете и да знае, че то е негово.

Може би някой ден мечтата му щеше да се сбъдне в Лис; сега разбираше, че този народ е надарен с неприсъща на Диаспар топлина и съчувствие. Но преди да спре, преди да намери покой, трябваше да вземе едно последно решение.

В ръцете му бе попаднала власт, все още я притежаваше. Някога бе търсил тази отговорност, бе я поел с нетърпение, ала днес знаеше, че не ще намери покой, докато я владее. Не можеше просто да я захвърли — така би измамил чуждото доверие.

В едно селце, изпъстрено с тесни канали, на брега на широкото езеро, той реши. Пъстрите къщички, сякаш закотвени над тихите вълни, оформяха почти нереално красива гледка. Тук имаше любов, топлина и покой… всичко, което му бе липсвало сред величавата пустиня на Седемте слънца.

Някой ден човечеството пак щеше да узрее за космоса. Каква нова глава щеше да изпише Човекът сред звездите? Алвин не знаеше. И не го интересуваше, неговото бъдеще лежеше тук, на Земята.

Но преди да обърне гръб на звездите, щеше да полети още веднъж.

Когато Алвин прекрати стремителното издигане на кораба, градът бе прекалено далече, за да личи, че е сътворен от човешка ръка. Оттук ясно виждаха извивката на планетата. На хиляди мили от тях границата на нощта неуморно пресичаше пустинята. Над тях, край тях се рояха звездите, все още ярки, въпреки изгубената слава.

Хилвар и Джесерак мълчаха. Досещаха се, но все още не бяха уверени защо Алвин предприема този полет и защо ги помоли да дойдат с него. На никой не му се приказваше, докато пустинната панорама се разгръщаше под тях. Тази пустош ги потискаше и Джесерак внезапно се изпълни с презрение и гняв към древните хора, които по недомислие бяха оставили земната красота да загине.

Надяваше се, че мечтите на Алвин да преобрази всичко това, ще се сбъднат. Все още имаха сили и знания… нужна бе само воля, за да върнат вековете обратно и да възродят океанските вълни. Водата не бе изчезнала, тя само се криеше дълбоко в земната утроба, а ако трябваше, можеха да изградят трансмутатори, за да я произведат.

Бъдните години носеха много задачи. Джесерак разбираше, че е застанал между две епохи; около себе си усещаше как отново се ускорява пулсът на човечеството. Велики проблеми чакаха решението си… но Диаспар щеше да ги реши. Възстановяването на миналото щеше да им отнеме векове, ала когато завършеше, Човекът щеше да си възвърне почти всичко изгубено.