Внезапно блестящата точица се откъсна от пустинята и увисна на хиляда стъпки над земята. В същия миг от гърдите на Алвин се откъсна въздишка на задоволство и облекчение. Той бързо погледна Джесерак, сякаш искаше да каже: „Това е!“

Без да знае какво да очаква, отначало Джесерак не забеляза промяна. И сетне не повярва на очите си — над пустинята бавно се вдигаше облак прах.

Няма нищо по-страшно от движение там, където вече никога не би трябвало да го има. Но когато пясъчните дюни започнаха да се разцепват на две, Джесерак вече бе прекрачил отвъд границите на изненадата и страха. Нещо се раздвижи под пустинята като разбуден гигант и скоро до ушите на стареца долетя грохотът на падаща земя и писъкът на канари, разцепвани от неудържима сила. После огромен гейзер от пръст изригна на стотици стъпки във въздуха и забули земята.

Прахът бавно се спускаше в назъбената рана, раздрала лицето на пустинята. Но Джесерак и Алвин все така напрегнато се вглеждаха в небето, където допреди малко летеше само чакащият робот. Най-после Джесерак разбираше защо Алвин изглеждаше тъй безразличен към решението на Съвета, защо не прояви вълнение, когато узна, че метрото към Лис е затворено.

Кората от пръст и скали замазваше, ала не можеше да прикрие гордите очертания на кораба, който продължаваше да се издига над разцепената пустиня. Пред очите на Джесерак той бавно се обръщаше към тях, докато се превърна в кръг. Сетне плавно започна да се разширява. Алвин заговори бързо, сякаш нямаше време.

— Този робот е бил създаден за спътник и слуга на Учителя… и най вече за пилот на неговия кораб. Преди да отиде в Лис, той се е приземил на космодрума на Диаспар, който лежи днес под тия пясъци. Дори и по онова време сигурно е бил почти изоставен; мисля, че Учителя е достигнал до Земята с един от последните кораби. Преди да отиде в Шалмиран, той живял известно време в Диаспар, навярно по онова време пътят още е бил отворен. Но корабът вече не му потрябвал и през всички тези милиони години чакал там, под пясъците. Както самият Диаспар, както този робот, както всичко, което древните строители смятали за истински важно, той имал собствени системи за вечност. Докато в него има енергия, той не може да остарее или да бъде унищожен, образът в запаметяващите му блокове не ще избледнее никога, а този образ контролира физическата му структура. — Сега корабът бе съвсем близо и роботът пилот продължаваше да го води към кулата. Джесерак забеляза, че има вретеновидна форма и е дълъг около сто стъпки. Не различи прозорци или други отвори, но дебелият слой земя не му позволяваше да бъде съвсем сигурен в това.

Внезапно върху тях се посипаха бучки пръст. Част от корпуса рязко се отвори навън и Джесерак зърна тясна празна стаичка, завършваща с нова врата. Корабът се приближи към отвора на въздухопровода предпазливо, като чувствително същество и сега висеше само на една крачка от него.

— Сбогом, Джесерак — каза Алвин. — Не мога да се върна в Диаспар и да се сбогувам с приятелите си. Моля те, направи го вместо мен. Кажи на Еристон и Етаниа, че се надявам скоро да се върна, ако ли не — благодаря им за всичко. Благодаря и на тебе, макар че може да не одобряваш начина, по който приложих уроците ти на практика. А колкото до Съвета… кажи им, че веднъж открит път не може да се затвори само с резолюции.

Корабът се смали като черно петънце в небето и изведнъж изчезна от погледа на Джесерак. Старецът не го видя да потегля, но скоро от небето долетя най-величественият от всички звуци, създавани някога от човека — протяжният тътен на въздуха, рухващ миля след миля в тунела от вакуум, внезапно пробит в небето.

Джесерак не помръдна дори и след като сетните отгласи на ехото заглъхнаха в пустинята. Той мислеше за заминалото момче — защото за Джесерак Алвин винаги щеше да бъде дете, единственото дете на Диаспар, откакто преди толкова милиони години бе прекъснат цикълът на раждане и смърт. Алвин никога нямаше да порасне, за него цялата Вселена бе играчка, главоблъсканица и той я разгадаваше за собствено удоволствие. Сега бе открил в играта си върховната смъртоносна играчка, способна да разруши остатъците от човешката цивилизация, но както и да свършеше, за него всичко щеше да си остане игра.

Слънцето се скланяше към хоризонта, откъм пустинята полъхна хладен вятър. Но овладял страховете си, Джесерак продължаваше да чака и след малко за пръв път в живота си видя звездите.

Дори и в Диаспар Алвин рядко бе виждал лукс като този, който се разкри пред него, когато вътрешната врата на шлюзовата камера се плъзна встрани. Помисли, че Учителя може да е бил всичко друго, но не и аскет. Едва след доста време се досети, че прекомерният комфорт може да не е безсмислена екстравагантност — навярно този малък свят е представлявал единственият дом на Учителя в дългите странствувания сред звездите.

Не се виждаха никакви прибори за управление, но широкият овален екран, покрил цялата стена отсреща, подсказваше, че това не е обикновена стая. Пред него в полукръг бяха подредени три ниски кушетки, две малки масички и няколко тапицирани стола — някои от тях явно не бяха предназначени за хора — заемаха останалата част от кабината.

Алвин се настани удобно пред екрана и се огледа за робота. За негова изненада машината бе изчезнала, едва след малко я откри, акуратно настанена в една ниша под сводестия таван. Роботът бе довел Учителя по космическите пътища до Земята и после покорно го бе последвал до Лис. Сега, сякаш милионите отминали години изобщо не съществуваха, той бе готов отново да изпълнява предишните си задължения.

За първа проба Алвин му подаде команда и големият екран оживя. Кулата Лоран се появи пред него в странен ракурс, като че лежеше на една страна. Нови опити му предложиха изгледи към небето, към града и към пустинните простори. Образите бяха великолепни, почти неестествено ярки, макар да не изглеждаха увеличени. Алвин продължи още малко с експериментите, докато свикна да подбира желания изглед; сега бе готов за старта.

— Откарай ме в Лис.

Командата бе проста, но как можеше да я изпълни корабът, когато самият Алвин нямаше представа за нужната посока. Не бе помислил за това, а когато се сети, машината вече се носеше с огромна скорост над пустинята. Той вдигна рамене и с благодарност прие факта, че вече притежава слуги, по-мъдри от самия него.

Не можеше да прецени мащаба на изображението, което прелиташе през екрана, но навярно с всяка минута много километри оставаха назад. Недалече от града почвата внезапно придоби мътносив цвят и Алвин се досети, че лети над дъното на някой от изчезналите океани. Навярно някога Диаспар се бе намирал много близо до морето, макар че затова не се намекваше дори и в най-старите записи. Колкото и древен да бе градът, сигурно океаните бяха изчезнали далеч преди основаването му.

Стотици мили по-нататък теренът рязко се издигаше и пустинята отново се появи. Алвин спря кораба над странна плетеница от неясно прозиращи през пясъчния слой черти. За момент те го озадачиха, после разбра, че вижда развалините на някакъв забравен град. Не се задържа дълго, сърцето му се разкъсваше при мисълта, че тия бразди в пясъка са единствената следа от съществуването на милиарди хора.

Плавната дъга на хоризонта най-сетне се разкъса, сбръчка се в планини и почти веднага след като ги зърна, те се озоваха под него. Сега машината намаляваше ход, забавяше се и падаше към земята в огромна стокилометрова дъга. И ето, под него беше Лис. Горите и безкрайните реки се сливаха в тъй несравнима гледка, че за известно време той не помисли да продължи напред. На изток полята тънеха в сянка и големите езера плуваха върху тях като локви от още по-тъмен мрак. Но към залеза водите танцуваха и искряха от светлина, отпращайки към него цветове, каквито никога не си бе представял.

Без труд намери Еърли — за щастие, защото роботът не можеше да го насочва по-нататък. Алвин очакваше това и изпита леко задоволство, че е открил някои предели на възможностите му. Роботът едва ли някога бе чувал за Еърли, така че координатите на селото не можеха да се съхраняват в запаметяващите му блокове.