След няколко опита Алвин приземи кораба си върху склона на хълма, от който за пръв път бе видял Лис. Машината се управляваше съвсем лесно — трябваше само да изрази желанието си в най-общи линии, а роботът се грижеше за подробностите. Предполагаше, че опасните или невъзможни заповеди ще бъдат игнорирани, но нямаше намерение да дава такива нареждания, освен в краен случай.

Алвин бе напълно уверен, че никой не е забелязал пристигането му. Държеше на това, защото нямаше желание да влиза в мислен двубой със Серанис. Плановете все още не бяха съвсем ясни, но не смяташе да поема рискове, докато не установи приятелски отношения. Можеше спокойно да остане в кораба и да изпрати робота за свой посланик.

По пътя към Еърли не срещна никого. Странно чувство бе това — да седи в космическия кораб, докато зрителното му поле с лекота се носеше по познатата пътека, а в ушите му звучеше шепотът на гората. Все още не можеше напълно да се слее с робота и командите изискваха значително напрежение.

Когато стигна до Еърли, бе почти тъмно и малките къщички плуваха в езерца от светлина. Алвин се придържаше към сенките и почти успя да стигне до къщата на Серанис, преди да го открият. Внезапно се раздаде гневно пискливо бръмчене и вихрушка от криле замъгли погледа му. Той неволно отскочи от атаката, после разбра какво става. Криф отново даваше израз на възмущението си пред всичко, което лети без криле.

За да не нарани красивото, но глупаво създание, Алвин спря робота и се постара достойно да изтърпи сипещите се удари. Макар че седеше удобно на цяла миля оттук, той едва удържаше тръпките си и бе доволен, когато Хилвар излезе да разбере какво става.

При вида на господаря си Криф отстъпи с яростно бръмчене. В последвалата тишина Хилвар постоя известно време пред робота. После се усмихна.

— Здравей, Алвин — каза той. — Радвам се, че се завърна. Или още си в Диаспар?

Не за пръв път Алвин завистливо се възхити от бързия и точен ум на Хилвар.

— Не — каза той и се удиви как ясно предава роботът гласа му. — Аз съм в Еърли, недалеч от тук. Но засега ще си остана на място.

Хилвар се разсмя.

— Мисля, че си прав. Серанис ти прости, но що се отнася до Асамблеята… е, това е друга работа. В момента провеждат конференция — за пръв път в Еърли.

— Искаш да кажеш, че вашите съветници наистина са дошли тук? — запита Алвин. — Мислех, че при вашите телепатични способности срещите не са необходими.

— Срещите са редки, но в някои случаи се смятат за желателни. Не знам в какво точно се състои кризата, но трима Сенатори са вече тук, а скоро очакваме и останалите.

Събитията от Диаспар тъй точно се отразяваха тук, че Алвин не удържа усмивката си. Където и да отидеше сега, сякаш оставяше зад себе си облак от ужас и тревога.

— Мисля, че ще е по-добре — каза той — да поговоря с тази ваша Асамблея… доколкото мога да го сторя без рискове.

— Ще можеш спокойно да дойдеш тук, ако Асамблеята обещае да не прави нови опити да овладее съзнанието ти. Иначе на твое място не бих мръднал от скривалището си. Ще отведа твоя робот при Сенаторите… доста ще се стреснат, като го видят.

Докато влизаше след Хилвар в къщата, Алвин усети да го изпълва приятното, но коварно чувство на радост и веселие. Сега се срещаше с владетелите на Лис като равен; макар че не изпитваше злоба към тях, драго му бе да осъзнае, че вече е господар на положението и повелява на сили, които и сам още не бе успял да оцени.

Вратата на залата за конференции беше заключена и мина доста време, докато Хилвар привлече вниманието. Изглежда, умовете на Сенаторите бяха толкова заети, че с мъка прекъсваха съвещанието си. Най-сетне стените колебливо се плъзнаха настрани и Алвин бързо насочи робота към стаята.

Докато се носеше към тях, тримата Сенатори застинаха в креслата си, ала по лицето на Серанис се мярна само лека изненада. Може би Хилвар вече я бе предупредил или пък тя очакваше Алвин да се върне рано или късно.

— Добър вечер — любезно каза той, сякаш това непряко посещение бе най-нормалното нещо на света. — Реших да се върна.

Те явно бяха по-изненадани, отколкото очакваше. Един от Сенаторите, млад мъж с прошарена коса, се опомни пръв.

— Как стигна дотук? — задавено произнесе той.

Поводът за смайването му беше ясен. Несъмнено в Лис, също както и в Диаспар, бяха извадили метрото от строя.

— Е, пристигнах точно както предния път — каза Алвин. Не можеше да си откаже това удоволствие.

Двама от Сенаторите се втренчиха в третия, който объркано и безпомощно размаха ръце. После младият мъж заговори отново.

— Нямаше ли някаква… пречка? — запита той.

— Абсолютно никаква — отговори Алвин, твърдо решен да засили смущението им. Това му се удаде. — Върнах се по собствено желание и защото имам важни новини за вас — продължи той. — Но имайки предвид неотдавнашните неприятности, засега оставам на разстояние. Ако се появя лично, обещавате ли да не повтаряте опитите да ограничите свободата ми?

За малко се възцари тишина и Алвин се запита какви ли мисли си обменят безгласно. Сетне Серанис заговори от името на всички.

— Няма да правим опит да те поемем под контрол… впрочем, мисля, че предния път нямахме кой знае какъв успех.

— Отлично — отвърна Алвин. — Ще дойда в Еърли незабавно.

Той изчака роботът да се върне, после много внимателно инструктира машината и я накара да повтори нарежданията. Уверен бе, че Серанис няма да наруши дадената дума, въпреки това предпочиташе да си запази път за отстъпление.

Излезе от кораба и шлюзовата камера безшумно се затвори зад него. Миг по-късно като протяжна изненадана въздишка се раздаде шепнещо „хисс…“ — въздухът правеше път на излитащия звездолет. За секунда тъмната сянка закри звездите, сетне корабът изчезна.

Едва след отлитането му Алвин осъзна, че е допуснал малка, но досадна грешка — от ония, които могат да провалят и най-добрите планове. Бе забравил, че сетивата на робота са по чувствителни от неговите, а нощта се оказа далеч по-тъмна, отколкото очакваше. Неведнъж объркваше пътеката и на няколко пъти едва не се блъсна в дървета. В гората тегнеше катранен мрак и по някое време през храстите към него се приближи нещо едро. Раздаде се едва доловим пукот на съчки и на височината на кръста му две изумрудени очи се вгледаха в него. Алвин заговори меко и по ръката му се плъзна невероятно дълъг грапав език. Нечие мощно тяло ласкаво се потърка в него и безшумно изчезна. Така и не разбра какво може да е било.

Скоро пред дърветата просветнаха прозорците на селото, но той вече не се нуждаеше от техния ориентир, защото пътеката пред него се превръщаше в поточе от бледосинкаво сияние. Мъхът под краката му фосфоресцираше и назад оставаха тъмни стъпки, които бавно избледняваха. Гледката бе прекрасна, изумителна. Алвин се наведе, отскубна малко от странния мъх и растението блещука няколко минути в шепите му, докато сиянието изгасна.

Хилвар отново го посрещна край къщата и повторно го представи на Серанис и Сенаторите. Те го поздравиха с някакво боязливо и несигурно уважение; може би се питаха къде ли е изчезнал роботът, но не зададоха въпроси.

— Много съжалявам — започна Алвин, — че трябваше да напусна вашата страна по такъв недостоен начин. Може би ще ви заинтересува, че имах почти същите трудности и в Диаспар. — Той ги остави да осмислят забележката, после бързо добави: — Разказах на своя народ за Лис и направих всичко възможно, за да създам благоприятно впечатление. Но Диаспар не иска да има нищо общо с вас. Въпреки всичките ми доводи, той предпочита да избегне контакта с една недоразвита култура.

С удоволствие забеляза реакцията на Сенаторите. Дори изисканата Серанис леко почервеня при тези думи. Ако можеше достатъчно да ядоса Лис и Диаспар, помисли Алвин, повече от половината задача би била решена. Амбициите на двата града да докажат превъзходството на своя начин на живот бързо биха срутили преградите помежду им.

— Защо се върна в Лис? — запита Серанис.