— Защото искам да убедя и вас, и Диаспар, че грешите.

Той не добави втората причина — че в Лис е единственият приятел, на когото можеше да се надява и от чиято помощ се нуждаеше сега.

Сенаторите мълчаливо го чакаха да продължи и той се досети, че множество невидими съзнания гледат през техните очи и слушат с ушите им. Той бе посланик на Диаспар и цял Лис преценяваше думите му. Отговорността бе огромна и превръщаше гордостта му в смирение. Алвин подреди мислите си и заговори.

Разказваше за Диаспар. Описа града такъв, какъвто го видя за последен път — задрямал върху гръдта на пустинята, с блеснали кули като вкаменели игли на фона на небето. Извлече от съкровищницата на паметта си възторжените песни на древните поети за Диаспар, разказа за безбройните творци, посветили живота си на неговата хубост. Никой, каза им той, не би могъл да изчерпи съкровищата на града; колкото и дълго да живее, винаги ще открива нещо ново. Дълго описва някои от чудесата, сътворени от хората на Диаспар, опитваше се да им разкрие поне частица от красотата, създадена от древните творци за вечна възхита на човека. И малко тъжно се запита дали наистина е вярно, че музиката на Диаспар е била последният звук, който Земята някога бе излъчила към звездите.

Те го изслушаха до края, без да го прекъсват или да задават въпроси. Когато свърши, бе много късно и Алвин се чувствуваше по-уморен от когато и да било. Най-после напрежението и възбудата на дългия ден си казаха думата и той внезапно заспа.

Събуди се в непозната стая и едва след известно време си припомни, че вече не е в Диаспар. Спомените му се завръщаха и заедно с тях светлината наоколо се засилваше. Стените сега бяха прозрачни и скоро през тях го обляха меките прохладни лъчи на изгряващото слънце. Той лежеше в ленива полудрямка, спомняше си събитията от предния ден и се питаше какви ли вълнения е предизвикал.

С мек, музикален звук една от стените започна да се нагъва нагоре по толкова сложна система, че хилядите гънки танцуваха пред погледа му. През появилия се отвор прекрачи Хилвар и хвърли към Алвин полуразвеселен, полусериозен поглед.

— След като се събуди, Алвин — каза той, — може би ще благоволиш да ми кажеш какъв е следващият ти ход и как успя да се върнеш. Сенаторите току-що заминаха да огледат метрото, не могат да разберат как си успял да минеш през него. Прави ли са?

Алвин скочи от леглото и се протегна.

— Най-добре ще е да ги настигнем — каза той. — Не искам да си губят времето заради мене. Колкото до въпроса ти… след малко ще ти покажа отговора.

Настигнаха тримата Сенатори едва край езерото. Двете групи се поздравиха малко смутено. Комитетът за разследване разбираше, че Алвин знае накъде отиват, и ненадейната среща явно ги пообърка.

— Боя се, че снощи съм ви заблудил — весело каза Алвин. — Не се върнах в Лис по стария път, тъй че опитът да го затворите е бил напълно безсмислен. Впрочем и Съветът на Диаспар го затвори от другия край със същия успех.

Лицата на Сенаторите бяха самото объркване, личеше си как догадките една след друга прелитат през умовете им.

— Тогава как успя да пристигнеш? — запита водачът. В очите му внезапно проблесна разбиране и Алвин усети, че той започва да прозира истината. Запита се дали не е доловил командата, която мозъкът му току-що изпрати отвъд планините. Но не каза нищо, само безмълвно посочи небето на север.

С недоловима за човешкото око скорост над планините прелетя сребриста сияйна игла, оставаща на цяла миля зад себе си огнена диря. На двадесет хиляди стъпки над Лис тя спря. Не забави, не намали постепенно колосалната си скорост. Спря мигновено, тъй че следящият я поглед измина още четвърт от небосвода, преди мозъкът да прекрати движението му. От небето се стовари мощен гръм — стонът на въздуха, смазан и разкъсан от жестокия напор на кораба. Малко по-късно, грейнал величествено под слънчевите лъчи, звездолетът се спусна върху хълма на стотина ярда от тях.

Трудно можеше да се каже кой е най-изненадан, но Алвин се опомни пръв. Докато вървяха, почти тичаха към кораба, той се запита дали този метеорен ход е обичайната му скорост. Макар че по време на пътуването си не бе усетил движението, мисълта го смущаваше. Но значително повече го озадачаваше фактът, че само преди един ден това блестящо творение се криеше под дебел слой стоманено твърда скала — слоят, който остана по обшивката след измъкването му от пустинята. Едва когато стигна до кораба и непредпазливо опари пръсти в корпуса, той разбра какво е станало. Край кърмата все още имаше следи от земя, но тя бе разтопена като лава. Всичко останало беше изчистено, откривайки нетленната черупка, неподвластна нито на времето, нито на природните стихии.

Придружен от Хилвар, Алвин застана пред отворената врата и се обърна към безмълвните Сенатори. Питаше се какво ли мислят… какво всъщност мисли целият Лис. Ако съдеше по лицата им, едва ли бяха в състояние да мислят.

— Отивам в Шалмиран и ще се върна в Еърли след около час — каза Алвин. — Но това е само началото и докато ме няма, искам да ви подхвърля една мисъл. Това не е обикновен летателен апарат, с каквито хората са пътували над земята. Това е един от най-бързите космически кораби, изграждан някога. Ако искате да знаете къде го намерих, ще откриете отговора в Диаспар. Но ще трябва да отидете там, защото Диаспар никога няма да дойде при вас.

Той се обърна към Хилвар и посочи вратата. Хилвар се поколеба само за миг, са един последен поглед към познатия пейзаж зад себе си. После прекрачи в шлюзовата камера.

Сенаторите видяха как съвсем бавно — защото му предстоеше само кратък път — корабът изчезна на юг. После водачът на групата, младият мъж с побеляла коса, философски вдигна рамене и се обърна към единия си колега.

— Ти винаги спореше с нас, искаше промени и ето че спечели — каза той. — Но не мисля, че бъдещето принадлежи на когото и да било от нас. И Лис, и Диаспар достигнаха края на една ера и ние трябва да се примирим.

— Боя се, че си прав — мрачно отвърна другият. — Настъпва криза и Алвин си знаеше работата, като ни препоръча да идем в Диаспар. Сега те са научили за нас, тъй че няма защо да продължаваме криеницата. Мисля, че ще е най-добре да се свържем с нашите братовчеди… може да ги заварим по-склонни към сътрудничество.

— Но метрото е затворено от двата края!

— Можем да отворим нашия; не след дълго и Диаспар ще направи същото.

Умовете на Сенаторите — тия в Еърли и другите, пръснати надлъж и нашир из Лис — обсъдиха предложението и изразиха горещо неодобрение. Но не виждаха друг изход.

Семето, посято от Алвин, разцъфваше много по-скоро, отколкото бе очаквал.

Когато достигнаха Шалмиран, планините все още тънеха в сянка. От тази височина огромната чаша на крепостта изглеждаше съвсем малка, струваше им се невъзможно съдбата на Земята някога да е зависела от това дребно абаносово кръгче.

Алвин приземи кораба сред развалините край езерото. Опустошението от някогашната битка се стовари върху него, смрази душата му. Той отвори шлюзовата камера и тишината на местността нахлу в кораба. Хилвар, който през целия полет почти не бе проговорил, спокойно запита:

— Защо се върна тук?

Алвин отговори едва когато наближиха ръба на езерото.

— Исках да ти покажа какво представлява този кораб. Пък и се надявах, че полипът може отново да се е появил, чувствувам, че съм му задължен, и исках да му разкажа какво открих.

— В такъв случай — отвърна Хилвар — ще трябва да почакаш. Връщаш се прекалено рано.

Алвин бе очаквал това, вероятността бе нищожна и той не се разочарова от неуспеха. Водите на езерото бяха съвършено спокойни, нямаше го онзи равномерен пулс, който така ги озадачи при първото посещение. Той коленичи край водата и се вгледа в студените, мрачни дълбини.

Напред-назад под повърхността се носеха дребни прозрачни камбанки, повлекли почти невидими пипала. Алвин потопи ръка и загреба една от тях. И веднага я изтърва с тих вик. Беше го опарила.