През целия обратен път Алвин влизаше във все по-тясна връзка с машината, която освободи от безконечното робство. Тя и преди приемаше неговите мисли, но тогава никога не знаеше дали ще изпълни заповедта му. Сега тази неувереност изчезна, можеше да разговаря с нея както с друг човек, но тъй като не бяха сами, той и заповяда да не говори на глас, а да употребява прости мислени образи. Понякога го мъчеше фактът, че роботите могат свободно да разговарят чрез телепатия, а човекът не може… ако се изключеше Лис. Това бе още един от талантите, които Диаспар бе изгубил или съзнателно отхвърлил.

Докато чакаха в преддверието на Дома на съвета, той продължи мълчаливия и почти едностранен разговор. Неволно сравняваше сегашното си положение със ситуацията в Лис, когато Серанис и нейните колеги опитаха да го подчинят на волята си. Надяваше се, че няма да има нов конфликт, но ако се наложи, сега той бе далеч по-добре подготвен.

Още щом погледна лицата на членовете на Съвета, Алвин разбра какво решение са взели. Не се изненада, нито се разочарова и докато слушаше изложението на Председателя, не прояви очакваното от съветниците вълнение.

— Алвин — започна Председателят, — ние обсъдихме много внимателно ситуацията, създадена от твоето откритие, и стигнахме до единодушно решение. Тъй като никой не желае промени в нашия начин на живот и тъй като само веднъж на няколко милиона години се ражда човек, способен да напусне Диаспар, дори и да има как, то тунелите към Лис са ненужни и дори могат да бъдат опасни. Затова входът към залата с подвижните пътища се затваря. Освен това, тъй като може да има и други начини да се напусне градът, паметта на мониторите ще бъде изследвана. Изследването вече започна. Обсъдихме също така трябва ли да се вземат мерки спрямо тебе и ако трябва, какви да бъдат. С оглед на младостта ти и изключителните обстоятелства около твоя произход, смятаме, че не можем да те осъдим за стореното. Всъщност, като разкри потенциалната опасност за нашия начин на живот, ти направи услуга на града и ние ти изразяваме благодарност за това.

Раздаде се одобрителен шепот и по лицата на съветниците се разля задоволство. Трудното положение бе овладяно своевременно, бяха заобиколили необходимостта да осъдят Алвин и сега можеха да се разотидат с убеждението, че като главни граждани на Диаспар са изпълнили своя дълг. Ако нещата вървяха добре, можеха да минат векове, преди отново да ги потърсят.

Председателят погледна въпросително Алвин, може би се надяваше младежът да се отплати с благодарност към Съвета за това, че се е отървал толкова леко. Но очакванията му бяха напразни.

— Мога ли да задам един въпрос? — любезно запита Алвин.

— Разбира се.

— Предполагам, че Централният компютър е одобрил вашите действия?

При други обстоятелства въпросът би бил неуместен. Съветът не бе задължен да оправдава решенията си или да обяснява как е стигнал до тях. Но по някакъв странен каприз на Централния компютър Алвин бе станал негов довереник. Намираше се в изгодна позиция.

Въпросът явно предизвика известно смущение и отговорът звучеше доста колебливо.

— Естествено, посъветвахме се с Централния компютър. Той ни каза да мислим с главите си.

Алвин очакваше нещо подобно. Централният компютър бе заседавал със Съвета едновременно с техния разговор… всъщност едновременно с грижите си за милиони други задачи в Диаспар. Също както Алвин, той знаеше, че каквото и да реши Съветът сега, то няма значение. Бъдещето окончателно се изплъзваше изпод контрола на съветниците в онзи миг, когато в своето щастливо невежество те бяха решили, че кризата е била благополучно преодоляна. Алвин не изпитваше нито чувство на превъзходство, нито сладко предчувствие за предстоящия триумф, докато наблюдаваше тези глупави старци, смятащи себе си за повелители на Диаспар. Той вече видя истинския повелител на града и разговаря с него сред величественото безмълвие на неговия сияен погребан свят. Тази среща изпепели почти всичката надменност в душата му, но все пак оставаше мъничко за един последен риск, който щеше да надхвърли всичко предприемано досега. Докато се сбогуваше със съветниците, той се запита дали не ги изненадва спокойното му съгласие, дали не очакват възмущение против затварянето на пътя към Лис.

Разпоредителите не го придружиха, вече не се намираше под наблюдение — поне не толкова открито. Само Джесерак го последва, докато излизаше от Дома на съвета и крачеше по пъстрите оживени улици.

— Добре, Алвин — каза той. — Държа се безупречно, но мене не можеш да измамиш. Какво си замислил?

Алвин се усмихна.

— Знаех, че ще усетиш нещо; ако ме придружиш, ще ти покажа защо метрото към Лис вече няма значение. А искам да опитам и един друг експеримент; няма да ти навреди, но може да не ти се понрави.

— Отлично. Все още ме смятат за твой наставник, но ролите, изглежда, се разменят. Къде ме водиш?

— Отиваме в Кулата Лоран. Ще ти покажа света извън Диаспар.

Джесерак пребледня, но не отстъпи. После, сякаш не се доверяваше на думите, вдървено кимна и прекрачи след Алвин върху плавно течащото платно на подвижния път.

Докато вървяха по ветровитият тунел, Джесерак не прояви признаци на страх. Сега тунелът беше променен — изчезнала бе каменната решетка, преграждаща пътя към външния свят. Тя нямаше никакво конкретно предназначение и Централният компютър не възразяваше против молбата на Алвин да я премахне. Може би по-късно щеше да инструктира мониторите отново да си припомнят решетката и да я материализират. Но засега коридорът зееше свободно към отвесната външна стена на града.

Едва на няколко крачки от края на въздухопровода Джесерак осъзна, че външният свят е досами него. Той гледаше към все по-широкия кръг синева и стъпките му ставаха все по-неуверени, докато накрая спря. Алвин си припомни как Алистра се обърна и избяга от същото място. Запита се дали би успял да принуди Джесерак да продължи.

— Искам само да погледнеш — помоли той, — не и да напуснеш града. Сигурно можеш да го направиш!

През краткия си престой в Еърли Алвин бе видял как една майка учеше детето си да ходи. Неволно си спомни за това, докато с окуражаващи думи подмамваше Джесерак по коридора. Настойникът колебливо напредваше крачка по крачка. За разлика от Хедрон, Джесерак не беше страхливец. Той бе готов да се бори със себе си — отчаяна, почти безнадеждна борба. Алвин се чувствуваше изтощен почти колкото стареца, докато успя да го доведе до място, откъдето се разкриваше цялата панорама на пустинята.

Щом веднъж стигна дотук, страховете като че отстъпиха пред любопитството и своеобразната красота на пейзажа, толкова далечна от всичко, което Джесерак бе видял в този или в който и да било предишен живот. Безкрайната шир на вълнистите пясъчни дюни и далечните древни хълмове явно го очароваше. Денят преваляше и над този край скоро щеше да се спусне нощта, която никога не настъпваше в Диаспар.

— Помолих те да дойдеш тук — заговори Алвин бързо, сякаш едва сдържаше нетърпението си, — защото разбирам, че повече от всеки друг имаш правото да видиш докъде ме доведоха моите пътешествия. Исках да видиш пустинята и да ми бъдеш свидетел, за да предадеш на Съвета какво съм направил. Както казах пред Съвета, аз доведох този робот от Лис с надеждата, че Централният компютър ще успее да премахне блокировката, наложена върху паметта му от човек, известен под името Учителя. И досега не разбирам как точно стана, но Компютърът постигна това. Сега имам достъп до всички спомени на тази машина и до специфичните таланти, заложени в нея. След малко ще използувам един от тези таланти. Гледай.

Джесерак можеше само да се досеща, че е подадена беззвучна команда. Роботът изплува от тунела, набра скорост и се превърна в далечна метална искрица сред слънчевите лъчи. Той летеше ниско над пустинята, над пясъчните дюни, разхвърляни като замръзнали вълни. Джесерак не се съмняваше, че той търси нещо… макар че не можеше да си представи какво е то.