Не беше вярно дори това, че Човек е достигнал звездите. Цялата му мъничка империя стигнала до орбитите на Плутон и Персефона, защото няма сили да прекоси междузвездното пространство. Цялата му цивилизация се била сгушила около Слънцето и била още твърде млада, когато… звездите го открили.
Навярно ударът бил страхотен. Въпреки неуспехите, Човек не се съмнявал, че някой ден ще покори космическите дълбини. Вярвал още, че във Вселената може да има равни нему, но не и по-велики. Сега откривал, че и двете основи на вярата му са грешни, че звездните умове са далеч по-могъщи от неговия. Много векове Човек изследвал Галактиката — отначало в корабите на други цивилизации, а по-късно в машини, построени с подарените знания. Навсякъде откривал култури, които можел да разбере, но не и да настигне, а тук-там срещал умове, които скоро щели да надхвърлят дори границите на разбирането му.
Да, ударът бил страхотен, но той закалил човечеството. Печален и безкрайно помъдрял, Човек се завърнал в Слънчевата система да размисли над насъбраните знания. Готов бил да приеме предизвикателството и бавно разработил обнадеждаващ план за бъдещето.
Някога физическите науки най-силно привличали Човека. Сега той още по-стръвно се обърнал към генетиката и науките за мисълта. Независимо от цената, той щял да се издигне до границите на своите възможности.
Великият експеримент погълнал цялата енергия на човечеството за милион години. Всички усилия, цялата саможертва и труд се побираха в шепа думи от разказа на Калитракс. Те донесли на Човека най-великите му победи. Той прогонил болестите; ако желаел, можел да живее вечно, а като овладял телепатията, покорил и най-изтънчената от всички енергии.
Вече бил готов отново да излезе навън и опрян на собствените си възможности, да тръгне из безкрайните простори на Галактиката. Щял да застане като равен с равните пред народите на световете, от които някога избягал. И щял да изиграе пълната си роля в историята на Вселената.
Той сторил това. От тази може би най-обширна ера в цялата история извираха легендите за Империята. Империята се крепяла на много народи, но това се забравило в страхотната драма, когато дошъл краят.
Империята живяла поне милион години. Сигурно е претърпяла редица кризи, може би дори войни, но всички те се губели в устрема на великите народи към зрелостта.
— Можем да се гордеем — продължаваше Калитракс — с ролята на нашите прадеди в тази история. Дори когато отминали епохите на възход, те не загубили ентусиазма си. Все още разполагаме само с догадки, но изглежда, че именно Човекът вдъхновил и ръководил експериментите, които довели едновременно до рухването на Империята и до нейното възвеличаване. По всяка вероятност тези експерименти се основавали на следните философски идеи. Контактът с други видове показал на Човека колко дълбоко се влияе мирогледът на един народ от формата на физическото тяло и сетивата, с които е надарено. Говорело се, че ако истинският образ на Вселената изобщо може да се постигне, то може да го стори само ум, освободен от подобни физически ограничения… всъщност мисъл в чист вид. Тази концепция била разпространена сред повечето от древните земни религии и изглежда странно, че една лишена от рационалност идея в края на краищата станала най-великата цел на науката. В реалната Вселена не бил срещан безплътен разум. Империята решила да го създаде. Сред толкова много неща, ние сме забравили уменията и знанията, които съпътствували този замисъл. Учените на Империята овладели всички сили на Природата, всички тайни на времето и пространството. Както нашите умове са резултат от изключително сложна комбинация на мозъчни клетки, свързани с паяжината на нервната система, така и те се мъчели да създадат мозък — не от материални съставки, а от схеми, гравирани върху самото пространство. Подобен мозък, ако можем да го наречем така, щял да действува чрез електромагнитни или още по-висши енергии и завинаги щял да се освободи от тиранията на материята. Той можел да мисли далеч по-бързо от който и да било органичен разум, можел да работи докато във Вселената остава поне един ерг свободна енергия, и нямало граници за неговата мощ. Веднъж създаден, той щял да развие неподозирани дори от създателите му възможности. Може би именно заради опита, който натрупал в собственото си възраждане, Човек предложил да се започне създаването на подобни същества. Разумът във Вселената никога не бил срещал по-голямо предизвикателство и след многовековни спорове то било прието. Всички народи на Галактиката се обединили за изпълнението на програмата. Повече от милион години делят мечтата от реалността. Цивилизации изгрявали и залязвали, хилядолетният труд на световете пропадал отново и отново, но целта не се забравяла. Някой ден можем да узнаем цялата истина за това най-дълго начинание в историята. Днес знаем само едно — то завършило с катастрофа, която едва не разрушила Галактиката. Умът на Ванамонде отказва да навлиза в този период. Тясна ивица от време е блокирана за него, но вярваме, че причината е само собственият му страх. В началото виждаме Империята на върха на славата си, напрегната в очакване на идващия успех. В края, само няколко хилядолетия по-късно, Империята е рухнала и дори звездите са помръкнали, сякаш нещо е изсмукало енергията им. Над Галактиката надвисва булото на страх, свързано с едно име: „Лудия ум“. Не е трудно да се досетим какво е станало през този кратък период. Чистата мисъл била създадена, но е била или безумна, или по-вероятно, както сочат други източници, била безмилостен враг на материята. Много векове опустошавала Вселената, докато я покорили енергии, каквито не можем и да си представим. Незнайното оръжие, използувано от отчаяната Империя, изтощило звездите; от спомените за този конфликт извира част от легендите за Завоевателите. За другите ще спомена след малко. Лудия ум не можел да бъде унищожен, той бил безсмъртен. Откарали го до границите на Галактиката и по непонятен за нас начин го затворили там. За затвор му служела странна изкуствена звезда, наречена Черното слънце. Той е там и досега. Когато Черното слънце се разпадне, отново ще бъде свободен. Никой не знае кога ще дойде този ден.
Зареян в мислите си, Калитракс замлъкна, сякаш бе забравил, че очите на целия свят се отправят към него. В дългото мълчание Алвин огледа множеството около себе си. Мъчеше се да разбере какво мислят за това разкритие… и за незнайната заплаха, която заменяше сега мита за Завоевателите. Лицата на повечето му съграждани бяха застинали в недоверчива гримаса, те все още се мъчеха да отхвърлят фалшивото минало, ала засега не можеха да приемат още по-странната истина, дошла на негово място.
Калитракс заговори отново. С по-мек, спокоен глас той описа последните дни на Империята. Докато картината се разгръщаше пред него, Алвин разбра — това бе епохата, в която би искал да живее. Тя бе изпълнена с приключения и великолепна, неустрашима храброст — храброст, способна да изтръгне победа от зъбите на катастрофата.
— Макар че Лудия ум оставил след себе си една опустошена Галактика, Империята все още разполагала с огромни ресурси и с несломим дух. Можем само да се възхищаваме на смелостта, с която подновили великия експеримент и започнали да дирят грешката, довела до катастрофата. Разбира се, сега мнозина възразявали и предсказвали нови катастрофи, ала те били малцинство. Проектът продължавал и този път горчиво спечеленото знание довело до успех. Новородената раса имала неизмерими интелектуални възможности. Но тя била в зората на детството си; не знаем дали създателите са предвиждали това, ала вероятно са знаели, че е неизбежно. Нужни били милиони години, за да стигне до зрелост, и нищо не можело да ускори процеса. Ванамонде бил първият от тези умове, сигурно нейде в Галактиката има и други, но предполагаме, че са били създадени броени единици, защото Ванамонде не е срещал нито един от своите събратя. Създаването на чистите умове било най-великото постижение на галактичната цивилизация, в него Човекът играел главна, а може би и ръководна роля. Не споменах за самата Земя, защото нейната история е просто нишка от огромния гоблен. Вечно лишавана от най-смелите си умове, нашата планета неизбежно изпадала в краен консерватизъм и се обявила против създателите на Ванамонде. Тя едва ли е играла роля в заключителното действие. Делото на Империята било завършено, хората от оная епоха погледнали опустошените в отчаяната борба звезди и взели решение. Щели да оставят Вселената на Ванамонде. Тук има загадка. Може би никога не ще я разрешим, защото Ванамонде не е в състояние да ни помогне. Знаем само, че Империята установила контакт с… нещо… много странно и много велико, далеч по дъгата на Космоса, чак в другия край на пространството. Какво е било? Можем само да предполагаме, но зовът му трябва да е бил безкрайно настоятелен и обещаващ. Не след дълго нашите прадеди и другите народи потеглили на пътешествие там, където не можем да ги проследим. Изглежда, мислите на Ванамонде се ограничават в рамките на Галактиката, но чрез тях видяхме началото на това велико и загадъчно приключение. Ето възстановената картина, сега ще се върнете повече от милиард години назад.
