Ръбът на платото беше почти пред краката им. Хилвар го достигна пръв, след няколко секунди Алвин го догони и занемял спря край другаря си. Защото не стояха на ръба на плато, както очакваха, а в края на гигантска чаша, половин миля дълбока и три мили широка. Пред тях теренът стръмно се спускаше надолу, в дъното на долината бавно се изравняваше и отново се издигаше все по-стръмно и по-стръмно към отсрещния ръб. Кръгло езеро изпълваше най-ниската част на чашата и повърхността му непрекъснато трептеше, сякаш я люлееха неспирни вълни.
Въпреки ослепителната слънчева светлина цялата огромна низина бе абаносово черна. Алвин и Хилвар нямаха представа от какво е изграден кратерът, но чернотата му напомняше скалите на оня свят, който никога не е виждал слънце. И това не бе всичко — по целия ръб на кратера под краката им обикаляше безшевна металическа лента, широка няколкостотин стъпки. Тя бе потъмняла от неизмерната си възраст, но все още нямаше и следа от корозия.
Когато очите им привикнаха с неземната картина, Алвин и Хилвар разбраха, че чернотата на чашата не е тъй абсолютна, както им се струваше. Тук-там, тъй мигновени, че можеха да ги забележат само с крайчеца на очите си, в абаносовите стени избухваха искрици светлина. Те се появяваха безредно и изчезваха веднага след раждането си като отражения на звезди в бурно море.
— Чудесно е — въздъхна Алвин. — Но какво представлява това?
— Изглежда, нещо като рефлектор.
— Толкова черен!
— Само за нашите очи, не забравяй това. Не знам какви лъчи са използували.
— Но сигурно има и още нещо. Къде е изчезнала крепостта?
Хилвар посочи към езерото.
— Гледай внимателно — каза той.
Алвин се вгледа през трептящия покров на езерото, помъчи се да проникне до укритите в дълбините му тайни. Отначало не видя нищо, после различи в плитчините край брега смътна плетеница от светлини и сенки. Проследи очертанията и към центъра на езерото, докато дълбоката вода скри всички подробности.
Тъмното езеро бе покрило крепостта. Там долу лежаха сразените от времето руини на някогашни могъщи здания. И все пак не всичко бе залято — в другия край на кратера Алвин забеляза безредно натрупани камъни и огромни блокове, навярно обломки от прастари масивни стени. Водите се плискаха около тях, но все още не се бяха издигнали достатъчно, за да довършат победата си.
— Ще обиколим езерото — каза Хилвар тихо, сякаш величествената пустош изпълваше душата му с преклонение. — Може да намерим нещо в ония развалини.
Първите няколкостотин метра от стените на кратера бяха толкова стръмни и гладки, че двамата едва се задържаха прави, но скоро достигнаха по-полегатите склонове и закрачиха без затруднения. Край брега на езерото гладката абаносова повърхност се криеше под тънък слой почва, навярно нанесена през вековете от ветровете на Лис.
Върху четвърт миля от бреговете се трупаха един върху друг титанични каменни блокове като захвърлени играчки на млад великан. Тук все още се различаваха част от масивна стена, там — два гравирани обелиска отбелязваха останките на грамаден вход. Всичко бе обрасло в мъх, бръшлян и дребни, недоразвити дръвчета. Дори и вятърът затихваше.
Така Алвин и Хилвар стигнаха до развалините на Шалмиран. Някога срещу тия стени и приютените зад тях енергии, яростно и безсилно бяха бушували сили, способни да стрият на прах цял свят. Някога огньове, изтръгнати от сърцата на слънца, бяха озарявали тия мирни небеса, а планините на Лис навярно бяха изтръпвали като живи същества под гнева на господарите си.
Никой не бе успял да превземе Шалмиран. Но днес крепостта, непревземаемата крепост, най-после бе паднала — пленена и унищожена от търпеливите мустачки на бръшляна, от поколенията сляпо ровещи червеи и бавното надигане на езерните води.
Алвин и Хилвар мълчаливо тръгнаха към колосалната развалина. Изпълваше ги благоговеен страх пред нейното величие. Двамата минаха под сянката на разрушената стена и навлязоха в каньона сред разцепените канари. След малко тъмната вода на езерото се плискаше в краката им. По тесния плаж неуморно се разливаха вълнички, не по-високи от няколко сантиметра.
Хилвар заговори пръв и нотките на неувереност в гласа му накараха Алвин да го погледне изненадано.
— Тук нещо не е наред — бавно произнесе Хилвар. — Няма вятър, тогава какво вълнува водата? Тя би трябвало да е съвършено спокойна.
Преди Алвин да измисли отговор, Хилвар се просна по корем, изви глава настрани и потопи дясното си ухо във водата. Алвин се запита какво ли се надява да открие в тази нелепа поза, сетне разбра, че приятелят му се вслушва. С известно колебание — защото непрогледните води не изглеждаха особено привлекателни — той последва примера на Хилвар. Първата тръпка на студа трая само секунда, когато тя отмина, Алвин дочу тихо, но отчетливо равномерно туптене. Сякаш чуваше как далече долу, в дълбините на езерото, бие гигантско сърце.
Двамата изтърсиха водата от косите си и се спогледаха с мълчалива догадка. Никой не искаше да каже пръв какво мисли — че езерото е живо.
— Ако се ровим из тия развалини — каза Хилвар след малко, — по-добре ще е да стоим настрана от езерото.
— Мислиш ли, че долу има нещо? — запита Алвин, сочейки загадъчните вълнички, които все така се разбиваха в краката му. — Може ли да се окаже опасно?
— Никое разумно същество не е опасно — отвърна Хилвар. (Така ли? — помисли Алвин. — Ами Завоевателите?) — Не долавям тук никакви мисли, но не вярвам да сме сами. Много странно…
Понесли в мислите си звука на онова равномерно, глухо туптене, те бавно се върнаха към развалините на крепостта. На Алвин му се струваше, че наоколо се трупат загадка след загадка и че въпреки всичките си усилия, все повече се отдалечаваха от истините, които дири.
Едва ли можеха да научат нещо от развалините, но те внимателно претърсиха всички кътчета сред купищата камъни и скали. Може би тук лежаха погребани машини — машини, привършили работата си толкова отдавна… Сега те ще бъдат безполезни, помисли Алвин, ако Завоевателите се върнат. Защо не се бяха върнали? Но това вече бе отделна загадка; достатъчно загадки ги мъчеха — нямаше смисъл да търси нови.
На няколко метра от езерото откриха разчистено местенце сред камънака. Навярно някога са го покривали бурени, но сега те бяха почернели, овъглени от чудовищна температура. Когато Алвин и Хилвар се приближиха, тревите се разсипаха на пепел и изцапаха краката им с въгленочерни ивици. В земята насред площадката бе здраво закотвен метален триножник. На върха му имаше наклонен кръгъл пръстен, сочещ някъде между зенита и хоризонта. На пръв поглед пръстенът изглеждаше празен, после, като се вгледа по-внимателно, Алвин вида, че го изпълва едва различима мъгла, спотаена в края на видимия спектър. Така сияеше енергията и той не се съмняваше, че от този апарат е излетялата ярката експлозия, която ги примами към Шалмиран.
Те не рискуваха да се приближат, стояха и гледаха машината от безопасно разстояние. На вярна следа бяха, мислеше Алвин, сега оставаше само да открият кой или какво е поставило този апарат тук и каква цел може да има. Този наклонен пръстен… той явно сочеше към космоса. Дали избухването, което видяха, не беше някакъв сигнал? Подобна мисъл водеше към главозамайващи изводи.
— Алвин — произнесе внезапно Хилвар със спокоен, но настоятелен глас, — имаме си посетители.
Алвин се завъртя и погледът му срещна триъгълник от немигащи очи. Поне такова бе първото впечатление — после видя зад втренчените очи очертанията на малка, но сложна машина. Увиснала на няколко стъпки над земята, тя не приличаше на нито един от роботите, които бе виждал досега.
Когато първоначалната изненада отмина, Алвин се почувствува пълен господар на положението. Цял живот бе давал заповеди на машини. Нямаше значение, че не познава тази. Още повече, че не бе виждал и пет процента от роботите, които задоволяваха ежедневните му нужди в Диаспар.
— Можеш ли да говориш? — запита той.
