Само наистина зрели и уравновесени умове можеха да си позволят подобна честност, единствено любов, основана върху абсолютна всеотдайност, можеше да издържи на изпитанието. Алвин отлично разбираше, че такава обич трябва да е по-дълбока и по-богата от всичко познато на неговия живот; всъщност тя можеше да достигне такова съвършенство, че му бе трудно да повярва дали изобщо може да я има.

Но Хилвар го увери, че я има, и със светнали очи се зарея из мечтите си, когато Алвин го подкани да бъде по-ясен. Някои неща не могат да се обяснят — човек или ги знае, или не. Алвин печално реши, че никога не ще достигне взаимното разбиране, което тези щастливи хора бяха положили дълбоко в основата на живота си.

Саваната свършваше внезапно, сякаш невидима ръка бе начертала граница, отвъд която на тревата бе забранено да расте. Когато земеходът прелетя над нея, пред тях се разкри редица ниски хълмове, обрасли с гъсти гори. Хилвар обясни, че това е аванпост от главната защитна стена на Лис. Истинските планини лежаха отвъд, но за Алвин дори тия ниски хълмове представляваха внушителна и подтискаща гледка.

Колата спря пред тясна, закътана долина, все още обляна от топлите лъчи на залязващото слънце. Хилвар се обърна към Алвин с тъй добродушен и чистосърдечен поглед — човек би се заклел, че в него няма и капчица коварство.

— Оттук потегляме пеша — весело каза той и започна да изхвърля екипировката от каросерията. — Не можем да продължим с машината.

Алвин погледна оголените хълмове, после — удобната седалка, в която се бе возил.

— Няма ли обиколен път? — безнадеждно запита той.

— Разбира се, че има — отвърна Хилвар. — Но ние няма да обикаляме. Отиваме до върха, така е много по-интересно. Ще включа автопилота и като се спуснем от другата страна, колата ще ни чака.

Решен да не се предава без бой, Алвин направи последно усилие.

— Скоро ще се стъмни — възрази той. — Не можем да изминем всичкия път до залез слънце.

— Точно така — каза Хилвар, измъквайки екипировката с невероятна скорост. — Ще пренощуваме на върха и сутринта ще довършим пътуването.

Този път Алвин се призна за победен.

Багажът, който носеха, изглеждаше много голям, но макар и обемист, той почти не тежеше. Гравитационно поляризиращите контейнери неутрализираха теглото, оставаше само да се преодолее инерцията. Докато се движеше по права линия, Алвин изобщо не усещаше, че носи товар. Работата с тия контейнери изискваше известна практика, защото при опит внезапно да се промени посоката, денкът злонраво полагаше всички усилия, за да го удържи на предишния курс, чак докато преодолееше инерцията му.

Когато Хилвар притегна и последния ремък и се убеди, че всичко е наред, двамата бавно потеглиха нагоре по долината. Алвин печално погледна как земеходът се връща по дирите си и изчезва от поглед; питаше се колко часа ще минат, преди отново да има възможността да отпочине в удобното кресло.

И все пак изкачването бе много приятно. Слънцето меко огряваше гърбовете им и наоколо се разгръщаха все нови и нови гледки. От време на време тревясалата пътека се губеше, но Хилвар, изглежда, бе способен да я следва дори когато Алвин не забелязваше и следа от нея. Той запита кой е утъпкал пътеката и Хилвар обясни, че по тия хълмове имало много животинки — едни от тях самотни, други обединени в примитивни общности, копиращи ред черти на човешката цивилизация. Някои от тях дори открили или били научени да използуват инструменти и огън. На Алвин никога на му бе хрумвало, че подобни създания могат да бъдат настроени другояче освен дружелюбно; и двамата с Хилвар смятаха това за естествено, защото вече от милиони години нищо на Земята не бе въставало против върховенството на Човека.

Вече от половин час се изкачваха, когато Алвин за пръв път долови в околния въздух тих, отекващ ромон. Не можеше да открие какво го поражда — той сякаш долиташе отвсякъде. Звукът не спираше, напротив — докато пейзажът наоколо са разширяваше, той ставаше все по-силен. Алвин би запитал какво е това, но трябваше да си пази дъха за по-тежките изпитания.

Той бе съвършено здрав, през целия си живот не бе боледувал дори за час. Но макар и необходимо, доброто физическо състояние не бе достатъчно за предстоящата задача. Алвин притежаваше тялото, но не и умението. Леката крачка на Хилвар, устремът, с който се издигаше по склоновете, го изпълваха със завист… и с решимост да не се предава, докато още може да се движи. Отлично разбираше, че Хилвар го подлага на изпитание, но не се обиждаше. В тази игра нямаше злоба и той постепенно се увличаше от нея, макар умората бавно да наливаше краката му с олово.

Когато изминаха две трети от изкачването, Хилвар го съжали и двамата спряха да починат за малко. Обърнати на запад, те се облегнаха с гърбовете си на склона и оставиха слънчевите лъчи да галят телата им. Пулсиращият тътен се засилваше, но въпреки въпросите на Алвин Хилвар отказваше всякакви обяснения. Щяла да се развали изненадата, каза той, ако Алвин знаел какво ги очаква в края на изкачването.

Сега пътниците се надбягваха със слънцето, но за щастие към края склонът бе оголен и полегат. Дърветата, които покриваха долната половина на хълма, започваха да се разреждат, сякаш и те бяха уморени от борбата със земното притегляне. Над последните няколкостотин метра се разстилаше килим от ниска, жилава трева и ходенето се превръщаше в истинско удоволствие. Когато върхът се появи пред погледа им, Хилвар препусна нагоре с неподозиран изблик на енергия. Алвин реши да не приема хвърлената ръкавица — всъщност нямаше избор. Достатъчно бе, че продължи упорито да се тътри нагоре, и когато се изравни с Хилвар, доволен и изтощен се строполи край него.

Едва когато дъхът му се успокои, той успя да оцени разкрилата се гледка и откри източника на непрестанния тътен, увиснал във въздуха. Пред тях гребенът на хълма се спускаше стръмно, толкова стръмно, че скоро се превръщаше в почти отвесна скала. А от скалата избликваше могъща водна струя и се извиваше в пространството, за да се разбие в канарите хиляда стъпки по-долу. Закриваше я бляскава мъгла от ситни капчици, а от дълбините се надигаше онзи непрекъснат барабанен гръм и хълмовете от двете страни глухо връщаха ехото му.

Почти целият водопад тънеше в сянка, но слънчевите лъчи все още се сипеха иззад планината, осветяваха местността зад него и добавяха вълшебна финална нотка към сцената. Защото над основата на водопада тръпнеше с мимолетна красота последната дъга на Земята.

С един замах на ръката Хилвар обгърна целия хоризонт.

— Оттук — извика той, за да надвие грохота на водопада — може да се види чак до другия край на Лис.

Алвин не се съмняваше в това. Миля след миля на север лежаха гори, прекъсвани тук-там от поляни, нивя и криволичещи нишки на стотици реки. Нейде сред тая обширна панорама се криеше селцето Еърли, но нямаше смисъл да го търси. За момент Алвин помисли, че е успял да види езерото, покрай което минаваше пътеката към входа на Лис, ала реши, че така му се е сторило. Още по на север дървета и поляни се сливаха в пъстър зелен килим, набръчкан тук-там от върволиците на хълмовете. А отвъд тях като далечни облаци на ръба на хоризонта лежаха планините, отделящи Лис от пустинята.

На изток и запад гледката бе почти същата, но на юг до планините сякаш имаше само няколко мили. Алвин ги виждаше ясно и разбираше, че те са далеч по-високи, отколкото малкият връх под краката му. Местността, която го делеше от тях, бе много по-дива от земите зад гърба му. С някаква своя недоловима черта тя изглеждаше изоставена и запустяла, сякаш Човек се бе отказал да живее тук вече от много години насам.

— Някога тая част от Лис е била обитаема — отвърна Хилвар на неизречения му въпрос. — Не знам защо са я изоставили. Някой ден може отново да се върнем в нея. Сега там обитават само животни.

Наистина никъде на се мяркаха признаци на човешки живот — нито просеки, нито укротени реки подсказваха присъствието на Човека. Само едно място издаваше, че някога той е живял тук — на много мили от върха под горския масив като счупен зъб стърчеше самотна бяла развалина.