Подобна философия толкова много се различаваше от възгледите в Диаспар, че изцяло оставаше извън разбирането на Алвин. Защо човек да приема смъртта, когато е тъй ненужна, когато има избора да живее хиляди години и сетне да прескочи през вековете, за да започне отначало в един нов свят, изграден и с негова помощ. Тази загадка го измъчваше и той твърдо реши да я разясни при първата възможност за открито обсъждане на въпроса. Не можеше да повярва, че Лис е направил този избор доброволно, особено ако алтернативата е била известна.
Част от отговора откри сред децата, тия малки създания, които му изглеждаха тъй странни, както и животните на Лис. Прекарваше голяма част от времето си сред тях, гледаше ги как играят и те постепенно го приеха за другар. Понякога му се струваше, че те изобщо не са хора — толкова чужди бяха мотивите, логиката и дори езикът им. Алвин гледаше възрастните недоверчиво и се питаше как е възможно да са произлезли от тия необикновени същества, които сякаш прекарваха по-голямата част от живота си в съвсем друг свят.
И все пак дори когато го озадачаваха, те събуждаха в сърцето му непознато досега чувство. Когато — това бе рядко, но все пак се случваше — те избухваха в плач от дълбоко отчаяние или огорчение, дребните детски разочарования му се струваха по-трагични, отколкото дългото отстъпление на Човека след падането на Галактичната империя. Това бе прекалено огромно и далечно, за да го разбере, а детските ридания разкъсваха сърцето му.
В Диаспар Алвин бе срещнал любовта, но сега откриваше нова скъпоценност, без която самата любов не достига висшата си цел и остава завинаги осакатена. Той се възпитаваше на нежност.
Алвин изучаваше Лис. Лис също го изучаваше и не остана разочарован от резултатите. Три дни след неговото пристигане Серанис подхвърли, че няма да е зле, ако обиколи по-надалече из равнината и опознае нейната страна. Той прие веднага — при условие да не язди никое от селските състезателни животни.
— Мога да те уверя — отвърна Серанис с един от редките си проблясъци на хумор, — че тук никой не би и помислил да рискува скъпоценното си животно. Тъй като случаят е изключителен, ще уредят транспорт, в който да се чувствуваш по-привично. Хилвар ще ти бъде водач, но, разбира се, можеш да отидеш където пожелаеш.
Алвин се запита дали това напълно отговаря на истината. Ако речеше да се върне към малкия хълм, откъдето за пръв път бе излязъл в Лис, навярно щяха да възникнат възражения. Но засега това не го вълнуваше, тъй като не бързаше да се върне в Диаспар и всъщност след първата си среща със Серанис почти не бе мислил по въпроса. Животът тук все още бе тъй интересен и нов, че засега той не си кроеше планове за бъдещето.
Оценяваше жеста на Серанис да предложи сина си за водач, макар че Хилвар несъмнено бе подробно инструктиран как да избягва неприятностите. На Алвин му трябваше доста време, докато привикна с Хилвар. Не би могъл да обясни причината за това, без да го обиди. Всеобщото физическо съвършенство напълно обезценяваше човешката красота на Диаспар, хората не я забелязваха, както не обръщаха внимание на въздуха, който дишат. В Лис не бе така, а външността на Хилвар бе, меко казано, невзрачна. По мерилото на Алвин той изглеждаше направо грозен и за известно време гостенинът съзнателно избягваше да го среща. Може би Хилвар съзнаваше това, ала не го показваше и не след дълго вроденото му дружелюбие разкъса преградата помежду им. След време Алвин толкова щеше да свикне с широката крива усмивка на Хилвар, с неговата сила и добрина, че трудно би повярвал как някога го е смятал за непривлекателен, и вече не би го заменил за нищо на света.
Призори потеглиха от Еърли с малка машина, която Хилвар наричаше земеход. Тя явно работеше по принципа на машината, която доведе Алвин от Диаспар. Носеше се във въздуха на няколко пръста над земята и макар че нямаше насочваща релса, Хилвар каза, че колите могат да се движат само по определени пътища. Този транспорт свързваше всички населени центрове, но през целия си престой в Лис Алвин не видя друг земеход в движение.
Хилвар бе вложил доста усилия в организирането на експедицията и явно я очакваше с не по-малко нетърпение, отколкото Алвин. Той бе планирал пътя според собствените си интереси, защото се увличаше от природознанието и се надяваше да открие нови видове насекоми в почти необитаемите покрайнини на Лис, откъдето щяха да минат. Възнамеряваше да пътуват на юг, докъдето може да ги докара машината, а останалата част от пътя да изминат пеша. Алвин почти не разбираше какво означава това и не възрази.
За похода имаха и спътник — Криф, най-ефектният от многобройните питомци на Хилвар. Когато Криф почиваше, шестте му полупрозрачни криле лежаха нагънати покрай тялото му и то проблясваше през тях като обсипан със скъпоценни камъни скиптър. Ако нещо го подплашеше, той излиташе във въздуха сред дъгоцветни сияния и леко бръмчене на невидими криле. Макар че огромното насекомо се отзоваваше на повикване и — поне от времена време — изпълняваше прости заповеди, то бе почти лишено от разум. Но това не му пречеше да притежава характер. По някаква причина то проявяваше подозрения спрямо спътника на господаря си и редките опити на Алвин да спечели доверието му неизменно завършваха с провал.
За Алвин пътуването през Лис бе нереално като сън. Безшумна като призрак, машината се носеше над хълмисти равнини, провираше се през дъбрави, без да изоставя невидимата си пътека. Движеше се около десет пъти по-бързо от нормалния човешки ход; едва ли някой от жителите на Лис би имал нужда от по-голяма скорост.
Пресякоха много села — някои бяха по-големи от Еърли, но повечето бяха изградени почти в същия стил. Докато се движеха от община към община, Алвин с интерес следеше тънките, но многозначителни разлики в облеклото и даже във външността на хората. Цивилизацията на Лис се състоеше от стотици самостоятелни култури и всяка от тях добавяше към цялото своята специфична дарба. Земеходът бе натъпкан с най-прочутото производство на Еърли — малка жълта праскова. Приемаха я с благодарност навсякъде, където Хилвар раздаваше образци. Той често спираше да побъбри с приятели и да им представи Алвин, който всеки път се изненадваше от вродения им такт да преминават към устен говор веднага, щом узнаеха кой е той. Това навярно ги изморяваше много, но доколкото можеше да прецени, те нито веднъж не се поддадоха на изкушението да използуват телепатията и да го изключат от разговора.
Най-дълго престояха в едно селце, потънало сред море от избуяла златиста трева, която се издигаше високо над главите им и като жива се вълнуваше под нежния ветрец. Докато се движеха сред нея, над тях прелитаха вълна след вълна, сякаш безброй стъбла равномерно им се кланяха. Отначало това безпокоеше Алвин, защото му хрумна глупавата идея, че тревата се навежда да го гледа, но скоро усети как неспирното движение го отморява.
Алвин скоро разбра защо са спрели. Сред малката тълпа, струпана преди още колата да се плъзне в селото, имаше едно срамежливо чернокосо момиче, което Хилвар представи с името Ниара. Двамата изглеждаха много доволни от срещата и Алвин завидя на откритото им щастие от мимолетната близост. Хилвар явно се разкъсваше между задълженията си на водач и желанието да остане насаме с Ниара. Алвин побърза да го избави от затруднението и предприе самостоятелна обиколка. В малкото селце нямаше кой знае какво за разглеждане, но той се постара да се забави.
Когато отново потеглиха на път, Алвин гореше от нетърпение да зададе редица въпроси. Не можеше да си представи как изглежда любовта в телепатично общество и като прецени, че е изчакал достатъчно, той зададе въпроса. Хилвар обясни охотно, макар Алвин да подозираше, че е принудил приятеля си да прекъсне дълго и нежно мислено сбогуване.
Оказваше се, че всяка любов в Лис започва с телепатичен контакт и може да минат месеци или години, докато младите наистина се срещнат. По този начин, обясни Хилвар, и двете страни избягваха риска от разочарования или погрешни впечатления. Щом двама души са разтворили умове един пред друг, те не могат да имат тайни. А ако някой опиташе да прикрие нещо, другият партньор веднага щеше да усети.
