На Хилвар не обръщаше никакво внимание, не изпълняваше нито една негова команда и затваряше ума си пред всеки опит за проникване. Отначало това малко разочарова Алвин — бе се надявал, че по-мощната мисъл на Хилвар ще му помогне да разбие вратата към съкровището от потайни спомени. Едва по-късно той осъзна какво предимство е да притежава слуга, който не се подчинява на никой друг в света.

От цялата експедиция единствено Криф остро протестира срещу робота. Може би си въобразяваше, че сега има съперник, или пък по принципни съображения не одобряваше летенето без крила. Докато не го наблюдаваха, той предприе няколко директни атаки срещу робота и още повече се разяри, като видя, че машината не обръща ни най-малко внимание на враждебните действия. В края на краищата Хилвар успя да го успокои и по време на обратния път той сякаш се примири с положението. Земеходът безшумно се плъзгаше през гори и поля, а роботът и насекомото го ескортираха — всеки летеше откъм съответния господар и се преструваше, че не забелязва съперника си.

Когато колата пристигна в Еърли, Серанис вече ги чакаше. Невъзможно бе да изненада тези хора, помисли Алвин. Техните преплетени умове им осигуряваха връзка с всичко, ставащо в страната. Питаше се как ли са реагирали на неговите приключения в Шалмиран — вероятно бяха станали известни навсякъде из Лис.

Серанис изглеждаше разтревожена и неуверена както никога досега. Алвин си припомни, че му предстои избор. В напрежението на последните дни почти го бе забравил, не обичаше да хаби излишна енергия в тревоги за бъдещи проблеми. Но сега бъдещето стоеше на прага, трябваше да реши в кой от двата свята предпочита да живее.

Когато Серанис заговори, гласът и бе изпълнен с вълнение и Алвин внезапно усети, че нещо се е объркало в плановете на Лис за съдбата му. Какво бе станало през неговото отсъствие? Бяха ли изпратили емисари в Диаспар, за да подправят спомените на Хедрон… и ако да — бяха ли се провалили?

— Алвин — започна Серанис, — миналия път пропуснах да ти кажа много неща, но сега трябва да ги узнаеш, ако искаш да разбереш постъпките ни. Ти знаеш една от причините за изолацията на нашите два народа. Страхът от Завоевателите, тази черна сянка в дълбините на всяко човешко съзнание, заставила твоя народ да обърне гръб на света и да потъне в собствените си сънища. Тук, в Лис, страхът никога не е бил толкова силен, макар че ние сме понесли бремето на последната атака. Имаме по-добри стимули за своите действия и вършим всичко с отворени очи. В древността, Алвин, хората са търсили безсмъртието и накрая го открили. Те забравяли, че свят, който отхвърля смъртта, трябва да отхвърли и живота. Възможността за безконечно продължаване на живота може да задоволи личността, ала носи за расата застой. Преди безброй векове ние сме пожертвували безсмъртието си, но Диаспар все още гони измамната мечта. Ето затова са разделени нашите пътища — и затова не бива никога отново да се срещнат.

Макар да бе предчувствувал тези думи, ударът бе жесток. Но Алвин отказваше да приеме провала на всичките си планове — дори и полуоформени — и сега само отчасти слушаше Серанис. Разбираше и запомняше всяка нейна дума, ала съзнанието му отново се носеше по пътя към Диаспар и се мъчеше да си представи всяко възможно препятствие.

Серанис явно страдаше. Гласът и звучеше почти умолително и Алвин разбра, че тя говори не само на него, а и на сина си. Навярно знаеше колко много обич и разбирателство се бяха породили между тях през тия дни. През цялото време Хилвар напрегнато гледаше майка си и на Алвин му се стори, че чете в погледа му не само тревога, но и протест.

— Не искаме да те принуждаваме да вършиш каквото и да било, но сигурно разбираш какво би означавало нашите народи да се срещнат отново. Между нашата и вашата култура има такава огромна пропаст, каквато някога е деляла Земята от нейните бивши колонии. Помисли само за един факт, Алвин. Ти и Хилвар сте приблизително връстници… но той и аз ще бъдем мъртви от векове, а ти ще си останеш млад. И това е само първият ти живот от една безкрайна поредица.

В стаята бе много спокойно, толкова спокойно, че Алвин дочуваше странните жални викове на непознат животни в ливадите зад селото. След малко той запита тихо, почти шепнешком:

— Како искате от мен?

— Надявахме се да ти предоставим избора да останеш тук или да се върнеш в Диаспар, но сега това е невъзможно. Случи се прекалено много, за да оставим решението в твои ръце. Дори за краткото време, прекарано тук, твоето влияние бе крайно смущаващо. Не, аз не те осъждам, сигурна съм, че не си искал да ни навредиш. Но би било по-добре да оставиш на мира съществата от Шалмиран. Колкото до Диаспар… — Серанис огорчено махна с ръка. — Прекалено много хора знаят къде си заминал, не се намесихме навреме. По-сериозното е, че човекът, който ти помогна да откриеш Лис, е изчезнал — нито вашият Съвет, нито нашите агенти могат да го открият и той остава потенциална заплаха за нашата сигурност. Може би си изненадан, че ти разкривам всичко това, но то е абсолютно безопасно. Боя се, че имаме само един избор — трябва да те върнем в Диаспар с подправени спомени. Тия спомени са разработени много внимателно и когато се върнеш у дома, няма да знаеш нищо за нас. Ще вярваш, че си преживял доста еднообразни и опасни приключения из мрачни пещери, където сводовете непрекъснато са се срутвали зад тебе и за да останеш жив, си ял не особено апетитни бурени и си пил вода от случайно срещани извори. До края на живота си ще вярваш, че истината е такава, и всички в Диаспар ще приемат разказа ти. Тогава няма да има загадка, подмамваща бъдещите изследователи, те ще смятат, че знаят всичко, което може да се узнае за Лис.

Серанис помълча и тревожно погледна Алвин.

— Много съжаляваме, че се налага да го сторим, и докато още ни помниш, те молим за прошка. Може да не приемаш присъдата ни, но ние знаем много повече от теб. Поне няма да съжаляваш, ще вярваш, че си открил всичко възможно.

Алвин се запита дали е права. Не вярваше някога да улегне в рутината на Диаспар, дори да се е убедил, че зад стените му няма нищо достойно за внимание. Нещо повече, не възнамеряваше да стигне дотам.

— Кога искате да се подложа на тази… обработка? — запита Алвин.

— Незабавно. Ние сме готови. Отвори ума си както миналия път и няма да усетиш нищо, докато не се събудиш в Диаспар.

Алвин помълча. После спокойно произнесе:

— Бих искал да се сбогувам с Хилвар.

Серанис кимна.

— Разбирам. Ще те оставя за малко и ще се върна, когато бъдеш готов.

Тя се спусна по стъпалата към вътрешността на къщата и ги остави сами на покрива.

Алвин дълго мълча, преди да заговори на приятеля си. Изпълваше го тежко огорчение, но и непоколебима решителност да не допусне рухването на всичките си надежди. Още веднъж погледна към селото, където бе открил мярката за щастие. Ако привържениците на Серанис постигнеха своето, вече никога нямаше да го види. Колата все още стоеше под едно от клонестите дървета, а търпеливият робот висеше над нея. Няколко деца се бяха струпали да разгледат странния пришелец, но възрастните не проявяваха ни най-малък интерес.

— Хилвар — внезапно каза Алвин, — много съжалявам за това.

— Аз също — отвърна Хилвар с разтреперан от вълнение глас. — Надявах се, че ще можеш да останеш.

— Мислиш ли, че е правилно това, което възнамерява Серанис.

— Не осъждай майка ми. Тя само прави това, което и поръчат — отговори Хилвар.

— Той не отговори на въпроса, но на Алвин сърце не му даваше да запита отново. Не беше честно да подлага на такова изпитание приятелската вярност.

— Кажи ми тогава — запита Алвин — как могат да ме спрат вашите хора, ако се опитам да си тръгна с недокосната памет.

— Много лесно. Ако се помъчиш да избягаш, ще овладеем мисълта ти и ще те заставим да се върнеш.

Алвин не се отчая — бе очаквал това. Хилвар явно страдаше пред неизбежната раздяла и той би искал да му се довери, но не смееше да рискува провала на плановете си. Намираше се на единствения път, който водеше към Диаспар при избраните от него условия, и трябваше да стъпва много внимателно, да опипва всяка крачка.