Не чу звук, само внезапен тласък замъгли гледката… но Земята изчезна като пометена от гигантска ръка. Оставаха сами в космоса, сами със звездите и странното смалено Слънце. От Земята нямаше и следа, сякаш никога не бе съществувала. Тласъкът отново долетя и този път го придружи тих звук, като че генераторите за пръв път напрягаха значителна част от своята мощ. Но в момента не изглеждаше да се е случило нещо, после Алвин разбра, че Слънцето е изчезнало и звездите бавно пълзят покрай кораба. Хвърли поглед назад… и не видя нищо. Цялото небе зад тях бе напълно изчезнало, закриваше го черна полусфера. Пред очите му звездите потъваха в нея и изчезваха като искри върху вода. Корабът се носеше далеч по-бързо от светлината и Алвин разбра, че вече са напуснали познатото пространство около Земята и Слънцето.

Сърцето му спря да бие при третия пристъп на внезапния главозамайващ тласък. Сега странното замъгляване на гледката бе очевидно: за миг всичко наоколо му се стори изкривено до неузнаваемост. С необясним проблясък на интуицията той долови смисъла на това изкривяване. То бе реално, а не измама на зрението. Докато пронизваше тънкия слой на Настоящето, той по някакъв странен начин долавяше проблясъци от промените, протичащи в околното пространство.

В същия миг шепотът на генераторите избухна в разтърсващ кораба рев — двойно по-внушителен, защото бе първият протестен вик, който Алвин чуваше от машина. После всичко отмина и в ушите му зазвъня от внезапната тишина. Големите генератори бяха свършили работата си, до края на пътуването нямаше да бъдат нужни. Звездите отпред припламнаха синкавобели и изчезнаха в ултравиолетово сияние. Но по някаква магия на Науката или Природата Седемте слънца все още се виждаха, макар и с леко изменени позиции и цветове. Корабът стремглаво се носеше към тях по тунел от мрак — извън границите на пространството и времето, с прекалено огромна скорост, за да може да бъде осъзната.

Трудно бе да повярват, че са изхвръкнали от Слънчевата система с такава бързина, че ако не я намаляха, скоро щяха да пронижат сърцето на Галактиката и да продължат в безконечната пустош отвъд… Нито Алвин, нито Хилвар можеха реално да си представят истинското величие на своето пътешествие; чутовните изследователски одисеи бяха променили напълно възгледите на Човека за Вселената и дори сега, милиони векове по-късно, древните традиции още тлееха. Имало едно време кораб, шепнеше легендата, който обиколил Космоса от изгрев до залез слънце. Пред подобни скорости милиардите мили между звездите не значеха нищо. За Алвин това пътуване бе само малко по-дълго, но и по-безопасно от първата експедиция до Лис.

Докато Седемте слънца бавно се разпалваха пред тях, Хилвар изрече на глас общата им мисъл.

— Алвин — забеляза той, — тази конфигурация не може да бъде естествена.

Приятелят му кимна.

— От години мисля за това, но все още ми изглежда фантастично.

— Системата може и да не е изградена от Човека — съгласи се Хилвар, — но трябва да е рожба на разума. Природата никога не би оформила такъв съвършен кръг от еднакво ярки звезди. А като Централното слънце няма второ във видимата Вселена.

— Тогава защо е трябвало да се създава подобно нещо?

— О, мога да измисля ред причини. Може би е сигнал, та всеки чужд кораб, навлизащ в нашата Вселена, да знае къде да търси живот. Може би е белег за центъра на Галактичната администрация. Или то може — и нещо ми подсказва, че това е истинското обяснение — просто да е най-великото от всички произведения на изкуството. Но сега е глупаво да правим догадки. След няколко часа ще знаем истината.

„Ще знаем истината.“ Може би, помисли Алвин, но каква част от нея ще узнаем изобщо? Странно, сега, когато напускаше Диаспар и самата Земя с непостижима за ума скорост, съзнанието му отново се връщаше към загадката на неговия произход. А може и да не бе толкова изненадващо — откакто за пръв път пристигна в Лис, той узна много неща, но все не бе успял да отдели нито миг за спокоен размисъл.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да седи и да чака, непосредственото му бъдеще зависеше от чудната машина — сигурно едно от върховните технически постижения на всички времена, — която в този миг го носеше към сърцето на Вселената. Независимо дали го желаеше, или не, вече идваше време за размисъл. Но първо щеше да разкаже на Хилвар всичко, което стана след прибързаната им раздяла само преди два дни.

Хилвар преглътна разказа без коментар и без да иска обяснения; той сякаш моментално разбираше всичко, което описваше Алвин, и не изглеждаше изненадан дори когато чу за срещата с Централния компютър и операцията му върху ума на робота. Не че бе неспособен да се учудва, но древната история бе пълна с чудеса, които можеха да съперничат с всичко в разказа на Алвин.

— Явно — каза той, когато Алвин замълча — Централният компютър е получил още при изграждането си специални инструкции спрямо тебе. Сигурно вече се досещаш защо.

— Мисля, че да. Хедрон ми даде отчасти отговора, като ми обясни как създателите на Диаспар взели мерки, за да предотвратят упадъка му.

— Мислиш ли, че ти заедно с другите Единствени преди теб са част от социалния механизъм, предотвратяващ пълния застой? Значи Шутовете са краткосрочни коригиращи фактори, а ти и твоите подобни сте дългосрочните?

Алвин не би могъл да изрази идеята по-добре от Хилвар, но не точно това имаше наум.

— Смятам, че истината е по-сложна. Като че при изграждането на града е имало разногласия между тия, които са искали напълно да го откъснат от външния свят, и другите, които са искали да запазят известни контакти. Първата група победила, но противниците и не се примирили. Ярлан Зей трябва да е бил един от техните водачи, ала не е имал достатъчно власт, за да действува открито. Направил каквото могъл — запазил метрото и осигурил от време на време от Дома на сътворението да излиза по някой, който не споделя страховете на всички останали. Всъщност питам се… — Алвин замлъкна и мисли замъглиха погледа му, сякаш за момент бе забравил къде се намира.

— За какво мислиш? — попита Хилвар.

— Тъкмо ми хрумна… може би аз съм Ярлан Зей. Напълно е възможно. Той може да е записал своята личност в Информационните хранилища — надявал се е с нея да разчупи шаблоните на Диаспар, преди окончателно да закостенеят. Някой ден трябва да открия какво е станало с предишните Единствени, може така да запълня празнотите в картината.

— И освен това Ярлан Зей или някой друг инструктирал Централния компютър да оказва специална подкрепа на Единствените, когато и да се появят — продължаваше Хилвар логическата линия.

— Правилно. Смешното е там, че бих могъл да получа всичката необходима информация директно от Централния компютър, без никаква помощ от горкия Хедрон. Машините щяха да ми кажат много повече, отколкото на него. Но Шута несъмнено ми спести много време и ме научи на редица неща, които никога нямаше да узная сам.

— Мисля, че теорията ти обединява всички известни факти — предпазливо каза Хилвар. — За нещастие тя не отговаря на най-важния въпрос — първоначалната цел на Диаспар. Защо вашият народ се е опитал да се преструва, че външният свят не съществува? На този въпрос бих искал да узная отговора.

— Смятам да го реша — отвърна Алвин. — Но не знам кога… или как.

Така разговаряха и мечтаеха, докато Седемте слънца час след час се раздалечаваха и накрая изпълниха странния тунел от мрак, по който се носеше корабът. После шестте външни звезди една по една изчезнаха отвъд ръба на мрака и остана само Централното слънце. Макар сега да се намираха в различни пространства, то все още сияеше с перлената светлина, която го отличаваше от всички други звезди. С всяка минута то ставаше по-ярко и скоро се превърна от точка в дребен диск. А сега и дискът се разширяваше пред очите им.

Раздаде се най-краткото предупреждение: за миг в кабината отекна дълбока камбанна нота. С безсилен жест Алвин се вкопчи в облегалката на креслото.