Стълбата скоро свършваше пред врата, която се отвори автоматично пред Алвин. Той влезе в малка стаичка, подобна на онази, която го спусна през шахтата под Гробницата на Ярлан Зей. Не се изненада, когато няколко минути по-късно вратите отново се отвориха и разкриха коридор, плавно устремен нагоре към арка, обрамчила полукръг от небесна синева. Макар да не бе усетил движение, Алвин знаеше, че се е издигнал няколкостотин стъпки по-високо. Забравил всякакъв страх, нетърпелив да види какво лежи пред него, той побягна по склона.

Намираше се на невисок хълм и за момент му се стори, че отново е в централния парк на Диаспар. Но ако това наистина беше парк, умът на младежа трудно би могъл да възприеме огромните му размери. Никъде нямаше и следа от града, който очакваше да види. Докъдето стигаше поглед, имаше само гори и степи.

После Алвин вдигна очи към хоризонта и там, над дърветата, обкръжила света от край до край, се простираше каменна стена, която би засенчила дори най-могъщите здания на Диаспар. Тя бе тъй далече, че разстоянието заличаваше подробностите, но нещо в очертанията и смущаваше Алвин. Малко по малко очите му привикнаха с мащабите на този колосален пейзаж и той разбра, че тия далечни масиви не са изградени от човешка ръка.

Времето не бе покорило всичко, Земята все още имаше планини, с които да се гордее.

Алвин дълго стоя пред входа на тунела, привиквайки бавно към странния свят, в който се бе озовал. Самите размери на това открито пространство го зашеметяваха, пръстенът от мъгливи планини можеше да обхване дузина градове като Диаспар. Но колкото и да се взираше, Алвин не забелязваше признаци на човешки живот. И все пак пътят надолу по склона изглеждаше добре поддържан; нямаше какво да прави, освен да го последва.

В подножието на хълма пътят се губеше сред високи дървета, които почти затъмняваха слънцето. Когато Алвин навлезе в сянката им, посрещна го странна смес от аромати и звуци. Познаваше отпреди шепота на вятъра в листата, но към него се примесваха хиляди смътни шумове, които не му напомняха нищо. В гърдите му нахлуваха непознати миризми, аромати, изгубени дори за необятната памет на неговия народ. Топлината, изобилието на миризми и цветове, невидимото присъствие на милиони живи неща — всичко това го поразяваше с почти жестока сила.

Най-неочаквано се натъкна на езеро. Дърветата отдясно внезапно свършиха и пред него се появи огромна водна шир, осеяна със ситни островчета. Никога през живота си не бе виждал толкова много вода — в сравнение с нея и най-големите езера в Диаспар изглеждаха едва ли не като локви. Той бавно се спусна към брега на езерото, пое в шепи топлата вода и я остави да струи през пръстите му.

Изведнъж през водораслите се стрелна едра сребриста риба — първото нечовешко същество, което Алвин някога бе виждал. Тя би трябвало да му се струва извънредно странна, ала вместо това нейната форма го подразни с натрапчивата си близост до нещо видяно. Увиснала в бледозелената пустота, размърдала прозрачните си плавници, тя бе истинско въплъщение на сила и бързина. Тук се претворяваха в жива плът плавните линии на титаничните кораби, които някога бяха изпълвали небесата на планетата. Еволюция и наука достигаха до едни и същи решения, но делото на Природата се оказваше по-дълготрайно.

Най-сетне Алвин се откъсна от чара на езерото и продължи по криволичещия път. За кратко време гората отново се склопи около него, но скоро пътят излезе на просторна поляна, широка половин миля и два пъти по-дълга. Сега Алвин разбра защо не бе забелязал следи от хора.

Поляната бе изпълнена с ниски двуетажни сгради, обагрени в меки тонове, които дори под яркото слънце отморяваха погледа. Повечето от тях имаха чисти, праволинейни форми, но няколко бяха построени в сложен архитектурен стил, използващ фини колони и грациозни каменни орнаменти. Тия сгради изглеждаха много стари и в тях бе използвана безкрайно древната система на островърхата арка.

Докато бавно крачеше към селището, Алвин все още се мъчеше да преосмисли новото си обкръжение. Нищо тук не бе познато, дори въздухът изглеждаше друг, изпълнен със следите на непознат, тръпнещ живот. А високите златокоси хора, които крачеха между къщите с тъй много вродена грация, явно не бяха от рода на хората в Диаспар.

Те не обърнаха внимание на Алвин и това го учуди, защото дрехите му напълно се различаваха от техните. Температурата в Диаспар никога не се променяше и затова облеклото там играеше чисто декоративна роля — обикновено имаше изключително сложна кройка. Тук то изглеждаше преди всичко функционално, създадено по-скоро за употреба, отколкото за показ, и често се състоеше само от парче плат, омотано около тялото.

Едва когато Алвин навлезе в селището, хората от Лис реагираха на присъствието му и тази реакция се оказа твърде неочаквана. От една къща изникнаха петима мъже и се насочиха право към него — едва ли не сякаш очакваха пристигането му. Внезапна възбуда опияни Алвин и кръвта му закипя. Той помисли колко много съдбоносни срещи трябва да са имали хората с народите на далечни светове. Тия, с които се срещаше сега, бяха от собствената му раса, но колко ли се бяха отдалечили през милионите години, разделящи ги от Диаспар?

Делегацията спря на няколко стъпки от Алвин. Водачът се усмихна и протегна ръка в древния знак на дружба.

— Решихме, че е най-добре да те посрещнем тук — каза той. — Нашият свят не прилича много на Диаспар и разходката от гарата дотук дава на посетителите възможност да се… аклиматизират.

Алвин докосна протегната ръка. но все още бе прекалено изненадан, за да отговори. Сега разбираше защо всички останали жители не му обръщаха никакво внимание.

— Вие сте знаели, че идвам? — изрече той най-сетне.

— Разбира се. Научаваме винаги, когато транспортът се включи. Кажи ми… как откри пътя? Последното посещение бе толкова отдавна, че се бояхме да не би тайната да е изгубена.

Един от спътниците на водача се намеси.

— Мисля, че е по-добре да обуздаем любопитството си, Джирейн. Серанис чака.

Преди името Серанис имаше някаква непозната дума и Алвин предположи, че това е нещо като титла. Всичко останало разбираше без труд и дори не му хрумваше, че в това имаше нещо необикновено. Диаспар и Лис имаха едно и също езиково наследство, а древното изобретение на звукозаписа отдавна бе вкаменило езика в неразрушим шаблон.

С подигравателна покорност Джирейн вдигна рамене.

— Много добре — усмихна се той. — Серанис има малко привилегии — да не я лишаваме поне от тази.

Докато навлизаше в селището, Алвин оглеждаше хората около себе си. Те изглеждаха добри и умни, но през целия си живот бе смятал тези качества за естествени. Търсеше черти, по които да се различават от подобна група в Диаспар. Разлики имаше, но бе трудно да се определят. Всички изглеждаха малко по-високи от Алвин и двама от тях проявяваха явни признаци на физическо стареене. Кожата им беше тъмнокафява и от всички техни движения лъхаше сила и жар — това го ободряваше и същевременно леко го смущаваше. Той се усмихна, като си спомни пророчеството на Хедрон, че дори да стигне до Лис, ще открие точно копие на Диаспар.

Сега хората от селището следяха с откровено любопитство как Алвин върви след водачите си, вече никой не се преструваше, че го приема за нещо естествено. Внезапно откъм дърветата вдясно се раздадоха пронизителни крясъци, група развълнувани дребни същества изскочи от гората и се струпа около Алвин. Поразен, той спря. Не можеше да повярва на очите си. Виждаше нещо, което неговият свят бе изгубил тъй отдавна, че то лежеше в царството на митологията. Така бе започвал животът някога — тия шумни, очарователни създания бяха човешки деца.

Алвин ги гледаше с недоверчиво удивление… и с още някакво чувство, което пронизваше сърцето му, ала той не можеше да го разбере засега. Тази гледка по-ярко от всичко друго му напомняше колко далече е от света, който познава. Диаспар бе платил скъпо за безсмъртието си.

Групата спря пред най-голямата от сградите, които Алвин бе видял досега. Тя се намираше в центъра на селището и вятърът развяваше зеления флаг, прикрепен към мачтата на малката кръгла куличка.