Когато той влезе в сградата, всички освен Джирейн останаха навън. Вътре беше спокойно и прохладно, през прозрачните стени проникваше слънчева светлина и обливаше всичко с меко, отморяващо сияние. Фина мозайка покриваше мекия еластичен под. Талантлив художник бе изрисувал по стените серия от горски сцени. Към тези картини се примесваха и други фрески — Алвин не ги разбираше, но му доставяше удоволствие да ги гледа. На едната стена имаше правоъгълен екран, изпълнен с хаотично играещи пъстри петна — навярно видеоприемник, макар и не много голям.

Заедно се изкачиха по късата винтова стълба и излязоха на плоския покрив. Оттук се виждаше цялото селище и Алвин разбра, че то има около сто къщи. В далечината горите обгръщаха широки ливади, по които пасяха животни от няколко различни вида. Алвин не можеше да си представи какви са те — повечето бяха четирикраки, но изглеждаше, че някои имат шест или дори осем крака.

Серанис го чакаше в сянката на куличката. Алвин се запита на каква възраст може да бъде, предполагаше, че белите нишки в нейната дълга златиста коса трябва да имат нещо общо със стареенето. Много го смущаваше присъствието на децата. Където има раждане, непременно трябва да има и смърт. Жизненият срок в Лис сигурно се различаваше от този в Диаспар. Алвин не можеше да реши дали Серанис е на петдесет, петстотин или пет хиляди години, но в очите и усещаше същата мъдрост и дълбина на познанието, които понякога долавяше у Джесерак.

Тя посочи малкото столче, но макар че очите и дружелюбно се усмихнаха, не изрече нито дума, докато Алвин се настани удобно — или поне толкова удобно, колкото можеше да се чувствува под този напрегнато-изпитателен и същевременно приятелски поглед. Сетне тя въздъхна и заговори с мек, тих глас.

— Подобни случаи не са чести, затова ще ме извиниш, ако не знам точно как да се държа. Но дори да е неочакван, гостът има някои права. Преди да започнем разговора, трябва да те предупредя за нещо. Аз мога да чета мислите ти.

Пред явното стъписване на Алвин тя се усмихна и бързо добави:

— Не бива да се плашиш. Няма по-строго спазвано право от това на духовната свобода. Ще проникна в мислите ти само ако ме поканиш. Но не би било почтено да крием този факт от теб — той ще ти обясни защо намираме речта за тежка и мудна. Тук рядко я използваме.

Това откритие леко разтревожи Алвин, но не го изненада. Някога и хора, и механизми бяха притежавали тази способност. Вечните машини все още можеха да приемат мислените заповеди на господарите си. Но самият човек в Диаспар бе изгубил дара, който някога бе предал на слугите си.

— Не знам какво те е довело в нашия свят — продължи Серанис, — но ако търсиш живот, всичко приключва дотук. Освен Диаспар отвъд нашите планини има само пустиня.

Странно, Алвин, който тъй често оспорваше общоприетото, не се усъмни в думите на Серанис.Единственото му чувство бе печал, че цялото му обучение е било тъй близо до истината.

— Разкажи ми за Лис — помоли той. — Защо тъй дълго стоите откъснати от Диаспар, щом изглежда, че знаете всичко за нас?

Серанис се усмихна на нетърпението му.

— След малко — каза тя. — Но най-напред бих желала да науча нещо за теб. Кажи ми как намери пътя насам и защо дойде?

Отначало колебливо, сетне все по-уверено, Алвин разказа историята си. За пръв път говореше толкова свободно, най-сетне откриваше някой, който да не се надсмива над мечтите му, защото и двамата знаеха, че тия мечти са истински. Един-два пъти Серанис го прекъсна с бързи въпроси, когато чуваше за някоя непозната подробност от Диаспар. Алвин още не разбираше, че много неща от ежедневието му са пълна безсмислица за човек, който никога не е живял в града и не познава неговата сложна култура и социална организация. Серанис слушаше с такова разбиране, че той го приемаше за естествено; едва много по-късно разбра, че освен нейния много други умове слушат думите му.

Когато младежът свърши, настъпи мълчание. После Серанис го погледна и спокойно запита:

— Защо дойде в Лис?

Алвин изненадано разтвори очи.

— Казах ти — отвърна той. — Исках да изследвам света. Всички ми казваха, че извън града има само пустиня, но трябваше да го видя с очите си.

— И това беше единствената причина?

Алвин се поколеба. Когато най-сетне отговори, говореше не безстрашният пътешественик, а изгубеното дете, родено в един чужд свят.

— Не — тихо каза той, — това не беше единствената причина… макар че не го знаех досега. Бях самотен.

— Самотен? В Диаспар?

Устните на Серанис се усмихваха, но в очите и имаше съчувствие и Алвин разбра, че тя не чака продължение на отговора.

Сега когато той бе разказал историята си, Серанис трябваше да изпълни своята част от споразумението. След малко тя се изправи и закрачи напред-назад по покрива.

— Знам какви въпроси искаш да ми зададеш — каза тя. — На някои от тях мога да ти отговоря, но думите ме изморяват. Ако отвориш съзнанието си, ще ти разкрия всичко, което търсиш. Можеш да ми се довериш: не ще докосна нищо без твое разрешение.

— Какво искаш да направя? — предпазливо запита Алвин.

— Приеми помощта ми… гледай ме в очите… и забрави всичко друго — нареди Серанис.

Алвин не разбра какво стана след това. Всичките му сетива се затъмниха и когато после потърси истината в съзнанието си, тя бе там.

Той виждаше миналото — не ясно, а както човек, застанал на висок връх, оглежда мъгливи долини. Разбра, че Човек не винаги е бил градски жител и че откакто машините го освободили от тежкия труд, започнало съперничество между два типа цивилизации. През Сумрачните ери имало хиляди градове, но голяма част от човечеството предпочитала да живее в сравнително малки общини. Универсалният транспорт и мигновените комуникации давали на хората всички контакти, от които се нуждаели, и те не изпитвали необходимост да живеят вкупом с милиони свои ближни.

През ранните епохи Лис почти не се различавал от стотици други общини. Но постепенно, хилядолетие след хилядолетие, той развивал своя независима култура — една от най-напредналите в историята на човечеството. Тази култура се основавала преди всичко върху прякото приложение на духовните сили и това я обособило от останалото човешко общество, което все повече и повече се доверявало на машините.

Хилядолетното развитие по различни пътища разширило пропастта между Лис и градовете. През нея се прехвърляли мостове само във времена на велики кризи; учените на Лис унищожили Луната, когато тя започнала да пада. Пак те разбили Завоевателите в последната Шалмиранска битка и защитили Земята от врага.

Това велико изпитание изтощило човечеството, градовете умирали един по един и пустинята се разстилала над тях. Когато населението намаляло, човечеството започнало миграцията, която превърнала Диаспар в последен и най-велик от всички градове.

Повечето от тия промени не засегнали Лис, но той имал да води своя собствена битка — битката срещу пустинята. Естествената преграда на планините не била достатъчна и минали много хилядолетия, преди големият оазис да бъде спасен. Тук образът се замъгляваше, може би преднамерено. Алвин не можеше да открие какво е било направено, за да стане Лис също тъй безсмъртен, както Диаспар. Стори му се, че гласът на Серанис долита отдалече… но това не бе само нейният глас, защото се вливаше в симфония от думи, като че хиляди други устни напяваха в унисон с нейните.

— Това е нашата история в най-общи линии. Ще видиш, че дори през Сумрачните ери почти не сме поддържали връзки с градовете. Макар че техните хора често са идвали в нашата област. Ние никога не сме ги спирали — мнозина от най-великите ни творци са дошли отвън. Но когато започна гибелта на градовете, нашият народ не пожелал да се меси в падението им. След изчезването на въздушните съобщения, към Лис оставал само един път — транспортната система на Диаспар. Когато бил построен паркът, вашият край се затворил и вие сте забравили за нас, но ние ви помним и до днес.