— Естествено… но само след премахване на информацията от Хранилищата и въвеждане на нови схеми. Във всеки случай аз просто давах пример как градът опазва физическата си същност. Искам да разбереш, че в Диаспар подобни механизми запазват нашата социална структура. Те следят всички промени и ги коригират, преди да станат прекалено мащабни. Как? Не знам… може би чрез подбор на излизащите от Дома на сътворението. Може би променят схемите на личностите ни; мислим си, че волята ни е свободна, но можем ли да сме сигурни в това? Така или иначе, задачата е била решена. Диаспар оцелял и спокойно заплувал по потока на времето като огромен кораб, понесъл остатъка от човечеството. Това е потресаващо постижение в социалното инженерство. А дали си струва труда, вече е съвсем друг въпрос. Но стабилността не е достатъчна. Тя прекалено лесно води към застой и упадък. Проектантите на града изработили подробни програми, за да избегнат това, макар изоставените сгради да подсказват, че успехът не е пълен. Аз, Хедрон Шута, съм част от този план. Може би много малка част. Самолюбието ме кара да мисля противното, но не съм сигурен.
— И каква точно е тази част? — запита Алвин, все още объркан и вече леко отегчен.
— Да речем, че аз сервирам на града отмерени порции безпорядък. Да обясня действията си би значило да унищожа ефекта им. Съди ме по делата, макар да са малко, а не по думите, макар да са много.
Досега Алвин не бе срещал такъв човек. Като истинска личност, Шута се издигаше с две глави над общото ниво на безформеност, характерно за Диаспар. Едва ли някога щеше да узнае точно какви задължения има и как ги изпълнява, но това нямаше значение. Алвин усещаше: важно е, че има с кого да поговори — поне в затишията на монолога — и от кого да получи отговор на много от въпросите, които тъй дълго го мъчеха.
Двамата бавно се върнаха през коридорите на Кулата Лоран и излязоха край изоставения подвижен път. Чак когато отново се озоваха на открито, Алвин осъзна, че Хедрон не го бе запитал какво дири там, пред прага на незнайното. Подозираше, че Шута знае всичко и не се изненадва, въпреки интереса си. Впрочем нещо му подсказваше, че твърде трудно би изненадал Хедрон с каквото и да било.
За да не губят връзка, те си размениха индексите. С тези номера можеха да се открият по всяко време. Алвин жадуваше за по-чести срещи с Шута, макар да подозираше, че при редовно общуване компанията му може да се окаже отегчителна. Но преди новата среща държеше да открие какво знаят за Хедрон неговите приятели и особено Джесерак.
— До нови срещи — каза Хедрон и мигом изчезна.
Алвин се намръщи. Доброто възпитание изискваше още от самото начало човек да поясни, че не присъствува телом, а само проектира образа си. В противен случай събеседникът можеше да изпадне в неловко положение. Където и да се намираше домът му, Хедрон си бе стоял там през цялото време. Номерът, който даде на Алвин, осигуряваше безупречна връзка, но не разкриваше адреса му. Това поне съвпадаше с нормалните обичаи. С индексите човек можеше да действа по-свободно, но реалният адрес се разкриваше само пред най-близките.
Докато пресичаше града, Алвин размишляваше за всичко чуто от Хедрон — за Диаспар и неговата социална структура. Странно, досега не бе срещал нито един недоволен от установения начин на живот. Диаспар и неговите жители бяха замислени като части от един генерален план, те живееха в съвършена симбиоза. През целия си дълъг живот гражданите не изпитваха скука. Светът им можеше да е мъничък по мерилото на отминали епохи, но бе неизмеримо сложен, несметно богат с чудеса и съкровища. Тук Човек бе събрал всички плодове на своя гений, всичко спасено от руините на миналото. Говореше се, че всички градове, които някога са съществували, са дали по нещо на Диаспар; до идването на Завоевателите името му се знаело по всички светове, които сетне Човекът изгубил. В градежа на Диаспар било вложено цялото умение, цялата артистичност на Империята. Когато великите дни наближили своя край, шепа гении отлели нов шаблон за града и го снабдили с машини, които да го обезсмъртят. Всичко можеше да потъне в забравата, но Диаспар щеше да живее и тихо да носи потомците на Човека по реката на времето.
Те бяха постигнали само едно — оцеляваха и това им стигаше. Милиони неща запълваха живота им от часа, когато почти съвсем възрастни излизаха от Дома на сътворението, до часа, в който почти непроменени се връщаха в Информационните хранилища на града. В един свят, където всички мъже и жени са надарени с интелекта на някогашните гении, няма опасност от скука. Насладите на беседата и диспута, заплетените формалности на социалните взаимоотношения — дори само това стигаше, за да изпълни значителна част от живота. Допълваха ги големите публични дебати, когато целият град възторжено слушаше как най-острите му умове влизат в двубой или мъчително се катерят по ония върхове на философията, които остават завинаги непокорени, но и никога не пресищат устремените.
Всеки мъж, всяка жена си имаше някаква интелектуална страст. Еристон например почти през цялото си свободно време водеше безконечни диалози с Централния компютър, който буквално командваше града и въпреки това бе готов да спори едновременно с всички желаещи да изпробват остроумието си против него. Вече триста години Еристон се мъчеше да изгради логически парадокс, който машината да не може да реши. Не се надяваше на сериозен напредък поне за още няколко живота.
Етаниа имаше по-естетически интереси. С помощта на организатори на материята тя проектираше и изграждаше тримерни преплетени форми — тъй сложни и прекрасни, че възхищаваха най-големи специалисти по топология. Произведенията и можеха да се видят из целия град, а някои нейни шарки покриваха подовете на огромните хореографски зали — използваха ги като основа за развитие на нови балетни и танцови творби.
За човек, недорасъл да оцени тяхната изтънченост, подобни занимания биха изглеждали безплодни. Но в Диаспар всеки един би могъл да разбере към какво се стремят Еристон и Етаниа, Атлетиката и своя равностойна страст.
Атлетика и останалите спортове, включително многобройните игри, породени от контрола на гравитацията, доставяха удоволствие през първите няколко века младост. Сагите осигуряваха всички желани приключения и тренировки на въображението. Те бяха неизбежният продукт на борбата за реализъм, започнала още когато хората са се научили да пресъздават подвижни картини и да записват звуци, а сетне използвали тази техника, за да разиграват реални или въображаеми сцени. Илюзията в сагите бе съвършена, защото всички необходими възприятия постъпваха направо в мозъка, а останалите дразнители се отклоняваха. Потънал в транс, зрителят се откъсваше от реалността, докато свърши приключението; той сякаш сънуваше, ала вярваше, че е буден.
В тоя свят на ред и стабилност, непроменен в общи черти вече цял милиард години, не беше чак толкова изненадваща появата на страст към игрите на шанса. Човечеството винаги се е увличало от загадката на падащия зар, от обрата на картите и въртенето на рулетката. На най-долното си стъпало този интерес е лежал върху примитивната алчност — а за тази емоция нямаше място в свят, където всеки притежаваше всичко необходимо в рамките на разумното. Ала и след отпадането на този мотив оставаше чисто интелектуалният чар на хазарта, съблазняващ най-изтънчените умове. Машини, подчинени единствено на случайността… събития с непредсказуем резултат, независимо от информацията на играча — от тях и философът, и картоиграчът извличат едно и също удоволствие.
Еднакво достъпни за всички оставаха и сродните светове на любовта и изкуството. Сродни, защото любов без изкуство е просто утоляване на желанията, на изкуството не можеш да се наслаждаваш другояче освен с любов.
Хората са търсили красотата под много форми — в трептенето на звука, в линии върху хартиения лист, в каменни повърхности, в движенията на човешкото тяло, в подредени из пространството цветове. Всички тези средства се използваха в Диаспар, а епохите бяха добавили и нови. Още никой не знаеше дали вече са открити всички възможности на изкуството и още — има ли то някакъв смисъл извън човешкия разум.
