Вятърът духаше в гърба им, не беше трудно да вървят и те скоро наближиха края на тунела. Широко преплетен каменен филигран прегради пътя им, но и без него не биха могли да продължат, защото стояха на ръба на бездната. Големият въздухопровод прорязваше фасадата на кулата, а под него лежаха повече от хиляда стъпки пустота. Двамата стояха високо над външните стени на града и Диаспар се разстилаше под тях — такъв, какъвто го бяха виждали малцина в техния свят.
След гледката от центъра на парка, сега Алвин виждаше точно обратното. Пред погледа му концентричните вълни от камък и метал се спускаха с километричен размах към сърцето на града. В далечината, полузакрити от високи кули, той зърна поляните, дърветата и вечно кръжащата река. Още по-нататък към небето отново се катереха най-далечните бастиони на Диаспар.
Застанала до него, Алистра споделяше гледката с удоволствие, но без изненада. Досега бе виждала града безброй пъти от други, не по-лоши гледни точки — и със значително повече удобства.
— Това е нашият свят… целият… — каза Алвин. — Сега искам да ти покажа още нещо.
Той обърна гръб на решетката и се запъти към далечното светло кръгче в края на тунела. Вятърът вледеняваше леко облеченото му тяло, но устремен срещу течението, той почти не усещаше това.
Едва изминал няколко крачки, той разбра, че Алистра няма да го последва. Тя стоеше с вдигната към лицето ръка и гледаше как вятърът развява подареното и наметало. Устните и се раздвижиха, но думите не долетяха до Алвин. Той я гледаше — отначало с учудване, после с нетърпение и мъничко жалост. Джесерак казваше истината. Тя не можеше да го последва. Беше разбрала какво означава далечният светъл кръг, през който духаше вечният вятър към Диаспар. Зад гърба на Алистра лежеше познатият свят, изпълнен с чудеса, ала лишен от изненади, заплувал като искрящ херметичен мехур по реката на времето. Пред нея, само на няколко нищожни стъпки, беше дивият пущинак… светът на пустинята… светът на Завоевателите.
Алвин се върна до нея и с изненада откри, че тя трепери.
— От какво се боиш? — запита той. — Все още сме в безопасност, в Диаспар. Нали погледна през оня прозорец зад нас — сигурно можеш да надникнеш и през другия.
Алистра го гледаше изумено, като че се срещаше с някакво странно чудовище. И наистина бе така — по нейните представи.
— Не мога да го направя — изрече тя най-сетне. — Самата мисъл за това ме вледенява повече от вятъра. Не отивай, Алвин.
— Къде е логиката? — безпощадно настояваше Алвин. — Какво ще ти стане, ако отидеш до края на коридора и надзърнеш навън? Там, навън, е странно и пусто, усещаш самота, но не и страх. Всъщност колкото повече гледам, толкова по-красиво ми изглежда…
Алистра не го слушаше вече. Тя се завъртя и побягна надолу по дългата рампа, която ги бе повела дотук през пода на тунела. Алвин не се опита да я спре, невъзпитано бе човек да налага волята си другиму. А виждаше, че увещанията са абсолютно безполезни. Знаеше, че Алистра няма да спре, докато не се върне при своите приятели. Знаеше и че няма опасност да се изгуби из лабиринтите на града, защото без затруднение ще се върне по стъпките си. Инстинктивната способност да се измъква даже от най-заплетените лабиринти беше просто една от многото придобивки на Човека, откакто бе започнал да живее в градовете. По подобен начин отдавна изчезналите плъхове се бяха принудили някога да развият това умение, когато изоставиха полетата и преплетоха съдбата си с човешката.
Алвин постоя малко, сякаш все още очакваше Алистра да се върне. Не го изненадваше самата реакция… само нейната сила и безсмисленост. Искрено съжаляваше, че си е отишла, и все пак неволно мислеше, че би трябвало да се сети да остави наметалото.
Нахлуващият в дробовете на града вятър не само го вледеняваше, но и превръщаше в тежко усилие движението му напред. Алвин се бореше срещу вятъра и срещу силата — каквато и да бе тя, — която пораждаше непрестанното течение. Едва когато достигна каменната решетка и преплете пръсти в нея, той си позволи да се отпусне. Между прътите имаше разстояние колкото да промъкне глава, но дори така кръгозорът му се ограничаваше от издадената градска стена, в която бе хлътнал отворът на тунела.
И все пак можеше да види достатъчно. На хиляди стъпки под него слънцето се сбогуваше с пустинята. Лъчите пронизваха решетката почти хоризонтално и хвърляха надалече в тунела тайнствени шарки от злато и мрак. Алвин заслони очи и се взря в равнината, където от незапомнени времена на бе стъпвал човешки крак.
Сякаш гледаше навеки замръзнало море. На запад миля след миля се ширеха вълните на пясъчните дюни, косата светлина извисяваше контурите им. Тук-там капризите на вятъра бяха изваяли в пясъка тъй причудливи водовъртежи и улеи, та понякога бе трудно да се приеме мисълта, че нищичко в тази огромна скулптура не е сътворено от разума. Нейде далече, всъщност толкова далече, че той не можеше да прецени разстоянието, се издигаше верига от заоблени хълмове. За Алвин те бяха истинско разочарование; много би дал, за да види наяве величествените планини от старите записи и от собствените си мечти.
Слънцето лежеше на ръба на хълмовете и светлината му бе укротена, поаленяла от пресичането на стотици мили атмосфера. Върху огнения диск се чернееха две големи петна. Алвин бе учил за тия неща, но го изненадваше, че се виждат толкова лесно. Те напомняха две очи, загледани в него, докато той се свива в самотната си наблюдателница, а вятърът неуморно свири в ушите му.
Нямаше здрач. Щом слънцето изчезна, локвичките сянка сред пясъчните дюни бързо се сляха в едно просторно езеро от мрак. Багрите се оттегляха от небето, топлите алено-златисти тонове изтичаха, отстъпвайки място на антарктическото синьо, което тънеше в нощта. Алвин чакаше бездиханния миг, познат само нему сред цялото човечество — мига, когато първата звезда потръпва и се ражда.
От последното му идване бяха минали много седмици и той знаеше, че междувременно звездното небе трябва да се е променило. Но въпреки това първият поглед към Седемте слънца го свари неподготвен.
Те не можеха да имат друго име, думите сами изплуваха на устните му. Върху последните лъчи на залеза звездите оформяха мъничка, много плътна и удивително симетрична група. Шест от тях бяха подредени в леко изтеглена елипса, ала Алвин бе уверен, че в действителност това е безупречен кръг, наклонен спрямо него. Всяка звезда имаше различен цвят — той различаваше червено, синьо, златисто и зелено, но окото му не долавяше другите оттенъци. Точно в центъра на съзвездието висеше самотен бял гигант — най-ярката звезда сред всички на видимия небосклон. Цялата група поразително напомняше творение на изкусен златар; нито разумът, нито целият сбор от закони на случайността можеха да допуснат, че Природата някога е била в състояние да измисли тъй съвършен рисунък.
Очите му постепенно привикваха към мрака и Алвин забеляза огромния мъглив воал, наричан някога Млечен път. Той се спускаше от зенита до хоризонта и Седемте слънца бяха преплетени в гънките му. Сякаш за да се състезават с тях, сега изплуваха и други звезди, ала безредните им групички само подчертаваха загадката на тази съвършена симетрия. Навярно така би се подписала със звезди някоя непреодолима сила, застанала съзнателно срещу хаоса на естествената Вселена.
Откакто Човек за пръв път се бе изправил на Земята, Галактиката бе обиколила около оста си десетина пъти, не повече. Само миг — по нейното собствено мерило. Ала за този кратък период тя се бе променила коренно — далеч повече, отколкото позволяваше естественият ход на космическите процеси. Грамадните слънца, които някога пламтяха тъй неистово в младежката си гордост, сега бавно догаряха, упътени към своята гибел. Но Алвин никога не бе виждал небесата в цялата им древна слава и даже не подозираше колко много са изгубили.
Пронизващият до кости студ го тласна назад, към града. Младежът се откъсна от решетката и разтри вдървените си крайници. По тунела откъм Диаспар струеше толкова силна светлина, че той за миг отвърна поглед. Извън града съществуваха ден и нощ, но вътре царуваше само вечен ден. Когато слънцето залязваше, в небето на Диаспар лумваше светлина и никой не забелязваше кога изчезва естественото осветление. Още преди да изгубят нуждата от сън, хората бяха пропъдили мрака от градовете си. Единствената нощ, настъпваща в Диаспар, бе рядкото и непредсказуемо затъмнение, което понякога спохождаше парка, за да го преобрази в царство на загадките.
