Затова реших при следващото си завръщане от преживелиците на Адам Странг, когато и да стане това, незабавно щом дойда в съзнание, да съсредоточа виденията и спомените, свързани с игри на шах. Така се случи, че трябваше да понасям подмятанията на Опънхаймър цял месец, преди това да стане. И тогава щом ме освободиха от ризата и възстанових кръвообращението си, започнах да изчуквам интересуващото го.

Нещо повече, аз научих Опънхаймър да играе този шах, който Адама Странк преди столетия бе играл в Чосон. Той се различаваше от европейския шах, но все пак в основите си не можеше да бъде нещо друго и водеше началото си от общо потекло, вероятно от Индия. Вместо нашите шестдесет и четири квадрата те имаха осемдесет и един. Ние имахме осем пионки на всяка страна, а те имаха девет; и макар и да има сходни ограничения, главните ходове са различни.

Също така в корейската игра има двадесет фигури и пионки срещу нашите шестнадесет и те се подреждат в три редици вместо в две. Така деветте пионки са в първата редица; в средната редица се слагат две фигури, напомнящи нашия тур, а в задната редица посредата стои царят, а от двете му страни се нареждат „златни пари“, „сребърни пари“, „летящ кон“ и „копие“. За отбелязване е, че в корейската игра няма царица. Друга съществена разлика е, че пленена фигура или пионка не се маха от дъската. Тя става собственост на противника и той след това играе с нея.

Е, аз научих Опънхаймър на тази игра — едно много по-трудно постижение от нашата, трябва да се признае, ако се вземе под внимание непрекъснатото пленяване и възвръщане на пионките и фигурите. Единочките не се отопляват. Би било направо подло да се избави затворникът от природните стихии. И тази, и следващата зима Опънхаймър и аз през много тежки дни забравяхме за лютия студ, задълбочени в чонсонския шах.

Но нямаше начин да го убедя, че действително съм донесъл тази игра в Сан Куентин през вековете. Той настояваше, че съм чел за нея някъде, и макар да съм забравил четивото, съдържанието му все пак се е задържало в ума ми и изпъкнало в тези мои сънища. Така той обърна догмите и термините на психологията срещу мен.

— Какво би могло да ти попречи да го измислиш тук, в единочката? — беше следващата му хипотеза — Не е ли измислил Ед приказването с чукането? И не се ли усъвършенстваме в него ти и аз цялото време? Хванах ли те сегс натясно! Ти си го измислил. Слушай, защо не го патентоваш? Помня, когато бях нощен разсилен, някой беше измислил една глупост, тая игра с топчета „Живот нашироко“ и спечели милиони с нея.

— Това нещо не можеш го патентова — отговорих — Без съмнение азиатците я играят от хиляди години. Няма ли да ми повярваш, като ти казвам, че не съм я измислил?

— Тогава трябва да си чел за нея, или си видял китайци да я играят в някоя от тия пушални на опиум, край които си се навъртал — беше последната му дума.

Но аз също имам последна дума. Има еди японец убиец тук във Фолсъм… или имаше, защото го екзекутираха миналата седмица. Поговорих по тоя въпрос с него и играта играна от Адам Странг, на която научих Опънхаймър, се оказа много сходна с японския шах. Двете си приличат много повече една на друга, отколкото на западния шах.

Сигурно си спомняш, читателю, още в самото начало на този разказ как, като малко момче на стопанство в Минесота, съм разглеждал снимки на светата земя и съм познал едни места и съм посочил промените на други места. Сигурно си спомняш също, че когато описах сцената с изцелението на прокажените, аз казах на мисионера, че тогава съм бил голям мъж с голям меч и яхнал кон.

Тази случка в детството ми е била само „отминаващ облак на слава“, както се изразява Уърдзуърт. Не обзет от пълна забрава бях дошъл аз, малкият Даръл Стандинг, на този свят. Но тези спомени за други времена и места, проблясвали на повърхността на детското ми съзнание, скоро са избледнели и се загубили. Наистина, както става това с всички деца, сенките на затвора са се сключили около мен и аз не си спомям вече за могъщото си минало. Всеки човек, роден от жена, има минало, могъщо като моето. Малцина родени от жена, са били толкова щастливи да изстрадат години затвор в единочка и в усмирителна риза. За мен това е бил голям късмет. Аз имах възможността да си спомня още веднъж и между всичко друго да си спомня и времето, когато съм седял на кон и съм видял изцелението на прокажените.

Името ми беше Рагнар Лодброг. Бях действително едър мъж. Бях с половин глава по-висок от римляните в моя легион. Но началник на легион станах едва по-късно, след пътуването ми от Александрия до Ерусалим. Това беше живот претрупан със събития. Книги връз книги и години писане не биха могли да отбележат всичко. Затова ще съкратя и само бегло ще отбележа началото му.

Сега всичко е ясно и отчетливо освен самото начало. Никога не съм познавал майка си. Казаха ми, че съм се родил в буря на кораб с издаден напред остър нос, в северното море, след морски бой и плячкосване на крайбрежна крепост и майка ми била взета в плен жена. Тя умряла в развихрилата се буря. Била от северните дани — така ми каза старият Лингорд. Той ми разказваше много неща, които бях твърде млад да запомня, и все пак можеше да ми разкаже твърде малко. Морска битка и победа, стражение и грабеж, и факли, бягство навътре в морето с дълги кораби, за да се избегне крушение връз скалите, убийствено напрежение и борба следени гибелни вълни — кой ли щял тогава да разбере нещо, или да забележи непознатата жена в съдбовния й час, тръгнала по пътя към смъртта? Мнозина умрели. Мъжете забелязвали живите жени, не умрелите.

Остро врязани в детското ми въображение са случките непосредствено след раждането ми, както ми ги е разправял стария Лингорд. Лингорд, твърде стар, за да работи на греблата, лекуваше, погребваше и бабуваше на пленниците, наблъскани в откритата средна част на кораба. Така съм се родил в буря, напръскан със солената пяна на бушуващи вълни.

Бил съм само на няколко часа, когато Тостиг Лодброг за пръв път спрял очите си върху мен. Негов е бил тесният кораб, негови са били и другите седем тесни кораба, участвали в набега, избягнали поражение и минали здрави през бурята. Тостиг Лодброд бил наричан още „Муспел“, което значи „Горящия“, защото вечно гореше от гняв. Смел беше и жесток и нямаше сърце за милост в широките му гърди. Преди още да му изсъхне потта от битката, облегнал се на бойната си секира, той изяде сърцето на Нгрун след сражението при Хасфарт. В безумното си раздразнение той продаде сина си Гарулф в робство на ютите. Спомням си как под опушените мертеци на Брунанбур заповядваше да му се даде черепът на Гутлаф вместо чаша. Греяно вино не пиеше от друг съд, освен от черепа на Гутлаф.

И при него ме занесъл стария Лингорд на люшкащата се палуба, когато преминала бурята. Бил съм само на няколко часа, завит гол в хванала сол вълча кожа. Случило се така, че понеже бях се родил недоносен, бил съм много дребен.

— Хо-хо!… Джудже! — закикотил се Тостиг като дръпнал от устните си полуизпития къргач медовина, за да ме погледне.

Денят бил мразовит, но казват, че той ме грабнал гол от вълчата кожа, стиснал ме с палец и показалец и ме разклатил на хапещия вятър.

— Буболечка! Мъниче! Морска въшка! — кикотил се той. И понечил да ме смачка между палеца и показалеца, които, както твърдеше Лингорд, били по-дебели от моя крак или бедро. Но изведнъж му хрумнало друго — Малкият е жаден. Дайте му да пие.

И с тези думи ме мушнал с главата напред в пълния до половина кърчаг медовина. И аз сигурно съм щял да се удавя в туй мъжко питие — аз, който не бях познал майчината гръд в краткотрайния си живот, ако не е бил Лингорд. Но когато той ме издърпал от медовината, Тостиг Лодброд, вбесен го повалил с един удар. Ние сме се търкулили на палубата и огромните кучета за лов на мечки, отнети от северните дани в току-що свършилия бой, се нахвърлили отгоре ни.

— Хо-хо-хо! — ревял от смях Тостиг Лодброд, когато кучетата задърпали и замачкали стареца и мен, и вълчата кожа.