— Казваш, че е безсмъртен — възразих аз — Тогава това, че ще умре днес на Голгота, няма нито на един косъм да скъси безсмъртието му в безкрая на времето. Казваш, че той е бог. Боговете не умират. Според всичко това, което съм чул да разправят от тях, боговете не могат да умрат.

— Ах! — извика Мириам — Ти не искаш да разбереш! Ти си само едно грамадно създание от плът!

— Не се ли говори, че това събитие е било пророкувано в стари времена? — запитах аз, защото бях понаучил от юдеите това, което смятах за тънкости в техния начин на мислене.

— Да, да — съгласи се тя — пророчествата за месията. Той е месия.

— Тогава кой съм аз, да изкарвам пророците лъжци? — попитах аз — Да изкарвам месията лъжлив месия? Нима пророчеството на твоя народ е толкова немощно нещо, че аз, един глупав чужденец, жълтокос северняк с римска броня, да мога да изкарам лъжливо пророчеството и да накарам да не се изпълни това, което е повелено от боговете и предсказано от мъдреците?

— Ти не разбираш — повтори Мириам.

— Аз разбирам много добре — отговорих — Нима съм по-велик от боговете, та да мога да осуетя тяхната воля? Тогава боговете са празна работа и играчки на хората. Аз съм човек. Аз също се кланям на боговете, на всички богове, защото вярвам във всички богове, как иначе са се появили всички богове?

Тя се дръпна така, че моята гладна прегръдка опустя и ние останахме разделени, заслушани във врявата на улицата, когато Исус и войниците излязоха и тръгнаха по своя път. И сърцето ме заболя, че една такава велика жена може да бъде толкова глупава. Тя искаше да спаси един бог! Тя искаше да стане по-велика от бога!

— Ти не ме обичаш — промълви Мириам и в очите и бавно се разрастна обещание за самоотдаване по-дълбоко и по-недостижимо от всякакви думи.

— Аз те обичам, изглежда повече, отколкото ти можеш да разбереш — бе моят отговор — Аз съм горд да те обичам, защото зная, че съм достоен да те обичам и заслужавам цялата любов, която можеш да ми дадеш. Но римската държава е приемната ми майка и ако й изневеря, малко ще мога да се гордея и малко ще струва любовта ми към теб.

Врявата, която следваше Исус и войниците, замря нататък по улицата. И когато заглъхна и сетния звук, Мириам се обърна и излезе, без да каже дума и без да ме погледне.

Изпитах един последен безумен пристъп на глад за нея. Изскочих и я хванах. Исках да я метна на коня и да избягам с нея и с моите войници в Сирия, далеч от този проклет град на глупостта. Тя се бореше. Аз я сграбчих. Тя ме удари в лицето, но аз продължавах да я държа и да я притискам, защото ударите й бяха много сладки. После тя спря да се бори. Стана студена, неподвижна и аз разбрах, че няма вече женска любов в съществото, което обгръщаха ръцете ми. За мен тя беше мъртва. Бавно я пуснах. Бавно тя отстъпи назад. Като че без да ме вижда, се обърна, прекоси стаята, без да се озърне, мина през завесите и изчезна.

Аз, Рагнар Лодброг, никога не съм знаел да чета и да пиша. Но в моите дни съм чувал големи приказки. Както виждам сега, никога не съм се научил на големи приказки, като на юдеите с дълбоки познания на техния закон, нито като на римляните с дълбоки познания по тяхната философия и философията на гърците. Но аз говорех с цялата простота и прямота на човек, изживял живота си от корабите на Тостик Лодброг и покрива на Брунанбур през целия свят до Ерусалим и обратно. И прями приказки и прости чу от мен Сулпиций Квириний, когато отидох в Сирия да му докладвам за разните събития, станали в Ерусалим.

Каталептичното състояние не нищо ново не само в растителния свят и в по-низшите форми на животинския свят, но и във високо развития, сложен организъм на самия човек. Каталептичният транс си е каталептичен транс от каквото и да е предизвикан. От незапомнени времена индийският факир е могъл по своя воля да предизвика такива състояния у себе си. Стар фокус на факирите е да се оставят да ги заравят живи. Други хора, изпаднали в подобен транс, са заблуждавали лекарите, които ги обявявали за мъртви и давали нареждания да бъдат погребани живи.

С продължаването на моите преживелици в усмирителна риза в Сан Куентин аз немалко размишлявах върху този проблем на каталептичното състояние. Спомних си, че бях чел как селяни в далечния северен Сибир, прекарвали дългите зими в същия зимен сън, както мечките и други диви животни. Един учен изследвал тези селяни намерил, че в тези периоди на „дългия сън“ дишането и храносмилането фактически спирали, а сързето работело при такова ниско напрежение, че не можело да се установи от необучен лаик.

В такъв транс процесите в тялото са тъй близо до съвършеното спиране, че поеманите въздух и храна са съвсем незначителни. Предизвикателното ми дъжание спрямо директора Атъртън и доктор Джаксън почиваше отчасти върху тези мои размишления. Тъкмо затова се осмелявах да ги подбуждам да ми дадат сто дни в усмирителна риза. А те не смееха да приемат предизвикателството ми.

Все пак аз успявах да мина без вода, както и без храна през десетдневните наказания. Струваше ми се, че е непоносима безочливост, когато съм потънал в съновидение отвъд пространството и времето, да бъда извикан обратно към жалкото настояще от мизерен лекар, поднесъл вода до устните ми. Затов предупредих доктор Джаксън, първо, че имам намерението да минавам без вода, докато съм в усмирителната риза, и, второ, че ще се противопоставям на всяко усилие да ме принуди да пия.

Разбира се, трябваше да се попреборим, но след няколко опита доктор Джаксън се отказа. След това времето, през което оставах да живея като Даръл Стандинг при наказването ми с усмирителна риза, едва ли траеше и няколко цъкания на часовника. Тутакси, щом ме зашнуроваха, аз се отдавах на предизвикването на малката смърт. С времето това стана просто и лесно. Аз прекъсвах жизнеността и съзнанието си толкова бързо, че избягвах наистина ужасното страдание, настъпващо при спиране на кръвообръщението. Най-бързо настъпваше тъмнината. И следващото нещо, което аз, Даръл Стандинг, съзнавах, беше връщането към светлината и надвесилите се лица, докато ме разшнуроваха, и разбирането, че десет дена са минали като едно мигновение.

Но о, чудото и великолепието на тези десет дни, прекарани от мен другаде! Пътуването през дългата верига на съществувания! Продължителния мрак и проблясвания на мъгляви светлини и блещукащите призрачни мои „аз“, просветващи в нарастващата светлина!

Много съм за връзката на тези други „аз“ с мен и връзката на цялото това преживяване със съвременната доктрина за еволюцията. Мога наистина да кажа, че моите преживелици са в пълно съгласие с нашите заключения за еволюцията.

Аз като човек съм нещо, което расте. Моето начало не е било, когато съм се родил, нито когато съм бил заченат. Аз съм расъл, развивал съм се през неизчислим безброй хилядолетия. Всички тези преживелици във всички тези съществувания и на всичките други съществувания са послужили за оформянето на душевната тъкан или на духовната тъкан, която съм аз. Не го ли разбирате? Те са туй, от което съм изтъкан. Материята не помни, защото паметта е дух. Аз съм този дух, съставен от паметта на безбройните ми превъплащения.

Откъде е дошло у мен пулсирането на сляпата ярост, която погуби живота ми и ме вкара в проклетите килии? Положително тя не се е породила, не е била създадена, когато е заченато бебето, което трябваше да стане Даръл Стандинг. Тази стара сляпа ярост е далеч по-стара от моята майка, далеч по-стара от първата човешка майка. Моята майка не е създала при зачеването ми това страстно безстрашие, което притежавам. Нито пък всичките майки на цялата еволюция на човека са създали страха или безстрашието у хората. Защото страхът и безстрашието, любовта, омразата, гневът, всичките емоции са възниквали, развивали са се, превръщали са се в тъкан, която е трябвало да стане човек още далеч преди първите човеци.

Аз съм всичко това, което е било миналото ми, както трябва да се съгласи всеки подръжник на закона на Мендел43. Всички мои предишни „аз“ са запазили своите гласове, екове, подтици в мен. Самият ми начин на действие, горещите страсти, проблясъци на мисълта е нюансиран, настроен, безкрайно тънко нюансиран и настроен от тази безбройна редица на другите „аз“, които са ме предхождали и станали част от мен.