Да, двеста и четиридесет часа. Драги самодоволен гражданино, знаеш ли какво значи това? Това значи десет денонощия в усмирителна риза. Разбира се, такива неща не се вършат днес никъде в християнския свят хиляда и деветстотин години след Христа. Не искам от теб да ми вярваш. Самият аз не го вярвам. Само зная, че то е било вършено спрямо мен в Сан Куентин и аз останах жив, за да им се изсмея и да ги принудя да се отърват от мен, като ме окачат на въжето за това, че съм разкървавил носа на един надзирател.

Аз пиша тези редове днес, в година господня 1913, и днес в година господня 1913, затворници лежат в усмирителна риза в карцерите на Сан Куентин. Никога, докато бъда удостояван с по-нататъшен живот и по-нататъшни съществувания, не ще забравя раздялата ми с Червения филаделфиец нея сутрин. Той беше лежал в усмирителна риза седемдесет и четири часа.

— Е братко, още си жив и здрав — обади се той, когато ме измъкваха залитащ в коридора на карцерите.

— Ти да мълчиш Червения — изръмжа му старшия надзирател.

— Гледай си работата — отвърна той.

— Аз ще те оправя Червения! — заплаши надзирателят.

— Така ли мислиш? — попита простодушно Червения филаделфиец и изведнъж продължи свирепо: — Ти ли ще оправиш нещо, дърт непрокопсанико! Ни ще оправиш, ни ще се справиш. Мого щеше да я видиш тая служба, ако не беше влиянието на брат ти! А то май никой от нас не греши, като мисли, че и влиянието на брат ти понамирисва!

Беше знаменито — този дух на човек, издигнал се над бедственото си положение, безстрашен пред страданието, което може да му причини някой звяр от системата.

— Е, довиждане, братко — пак се обърна Червения филаделфиец към мен — Довиждане. Бъди добричък и обичай директора. Пък ако видиш другите, кажи им че си ме видял, но не си ме дидял да се огъвам.

Старшият надзирател почервеня от ярост и аз платих любезността на Червения с получените ритници и юмруци.

В единочка номер едно директорът Атъртън и капитан Джейми продължаваха да ме подлагат на инквизиции. Директорът Атъртън ми каза:

— Стандинг, ще си развържеш езика за тоя динамит или ще те затрия в усмирителната риза. И по-твърдоглави от тебе са си развързвали езика, преди да им видя сметката. Имаш само един избор: динамитът или край на представлението.

— Тогава, предполагам, че ще е краят на прдставлението — отговорих аз — защото не зная нищо за никакъв динамит.

Това раздразни директора и го накара да пристъпи към незабавни действия.

— Легни! — заповяда той.

Аз се подчиних, защото бях разбрал колко глупаво е да се съпротивляваш на трима-четирима здрави мъже. Те ме зашнуроваха стегнато и ми дадоха сто часа. Веднъж на всеки двадесет часа ми позволяваха да пийна малко вода. Не ми се ядеше, ни ми предлагаха храна. Към края на стоте часа Джаксън, лекарят на затвора, провери физическото ми състояние няколко пъти.

Но аз бях твърде много свикнал с усмирителната риза, за да може едно единствено наказание да ми навреди. Естествено, бях отслабнал, то ми беше взело силите; но бях научил мускулни трикове, с които да си открадна малко пространство, докато ме зашнуроват. На края на пчрвия сто часов кръг, бях изнурен и отпаднал, но това беше всичко. Дадоха ми още сто часа, след като ме оставиха едно денонощие да се посъвзема. А след това ми дадоха сто и петдесет часа. Голяма част от това време бях физически вцепенен и душевно побъркан. Също така с усилие на волята, успявах да прекарвам дълги часове в сън.

След това директорът Атъртън опита друг вариант. Слагаха ме в усмирителна риза и ме оставяха да се съвземам в нередовни интервали. Никога не знаех кога пак ще ми сложат ризата. Така се случваше да ме оставят десет часа да се съвземам и двадесет в ризата, или получавах само четири часа почивка. В най-неочаквани часове на нощта вратата ми се отваряше с дрънчене и новата смяна надзиратели ме зашнуроваше. Понякога установяваха някакъв ритъм. Така в течение на три дена ме слагаха за осем часа в ризата и даваха осем часа почивка. А после, тъкмо когато бях започнал да свиквам на тоя ритъм, внезапно го промениха и ме оставиха в ризата две денонощия.

И непрекъснато ми се повтаряше вечния въпрос: къде е динамитът? Понякога директорът Атъртън изпадаше в бяс с мен. Веднъж, когато бях изтърпял извънредно жестоко наказание, той започна почти да ми се моли да си призная. Друг път дори ми обеща три месеца пълна почивка в лазарета и добра храна, а след това службата на отговорник в библиотеката.

Доктор Джаксън, слабосилна суха клечка с повърхностни знания по медицина, започна да губи вяра. Той взе да настоява, че усмирителната риза, колкото и дълго да ме държат в нея, не ще може да ме умори и неговата настойчивост подейства като предизвикателство за директора да продължи опита си.

— Тия мършави университетски плъхове може да излъжат и дявола — негодуваше той. — Те са по-здрави от гьон. Въпреки това ние ще му извадим душата. Стандинг, чуваш ли ме? Това дето си го видял не е нищо, в сравнение с онова, което има да видиш. По-добре изплюй камъчето и да си спестиш неприятностите. Аз съм човек, който държи на думата си. Ти ме чу, че казах: динамита или край на представлението. Така ще бъде! Избирай.

— Не вярвам до мислите, че не казвам, защото ми прави удоволствие? — успях да изпъшкам аз, понеже в този момент Джоунс тясното лице натисна гърба ми с крак, за да може да ме заклещи по-стегнато, докато аз се мъчех да намаля стягането с мускулите си — Няма нищо за признаване. Че аз ей сега си бих отрязал дясната ръка, само и само да мога да ви заведа при някакъв си динамит.

— Ами, виждал съм и други образовани като тебе — присмя ми се той — Някои от вас като им влезе бръмбар в главата, не можеш с нищо да ги накараш да се откажат от туй, дето са намислили. Ставате опърничави като конете. Стягай по-здраво, Джоунс, това е съвсем хлабаво!… Стандинг, не си ли кажеш, край на представлението. Ще си удържа на думата.

Научих и нещо утешително. Като позагуби сили човек започва и по-малко да страда. По-малко го боли, защото има по-малко какво да го боли. И човек, който е вече доста отслабнал, отслабва по-бавно. Общоизвестно е, че необикновено силни мъже страдат повече от обикновени болести, отколкото жените или болнавите. Колкото повече запаси от сила се изразходват, толкова по-малко сила има за губене. След като се стопи цялата излишна плът, онова, което остане, е по-жилаво и по-устойчиво. Всъщност аз бях станал точно това — своеобразен жилав организъм, който упорито продължава да живее.

Морел и Опънхаимър ме съжаляваха и ми изчукаха своите съчувствия и съвети. Опънхаймър ми каза, че е минал през всичко това и през по-лошо и е все още жив.

— Не се оставяй да ти надвият — изчукваше той с кокалчетата на пръстите. — Не се оставяй да те убият, защото това ще им дойде добре дошло. И не им издавай заговора.

— Но няма никакъв заговор — изчуках аз в отговор с крайчеца на подметката си по решетката (по това време бях с усмирителна риза и можех да говоря само с краката.) — Аз не зная нищичко за този проклет динамит.

— Така те искам — похвали ме Опънхаймър — Бива си го, нали, Ед?

И това показва какъв шанс имах да убедя директора Атъртън, че не зная нищо за динамита. Самата му настойчивост да го търси, беше убедила човек като Джейк Опънхаймър, който можеше само да се възхищава за твърдостта, с която държах езика си зад зъбите.

През първия период на инквизицията с усмирителна риза успявах да спя по-дълго време. Сънищата ми бяха удивителни. Разбира се те бяха ярки и правдиви, каквито са повечето сънища. Това което ги правеше удивителни, беше тяхната свързаност и последователност. Често говорех пред група учени на спортни теми, четях им грижливо подготвени доклади върху мои собствени изследвания или за мои собствени изводи от изследванията и опитите на други. Когато се събуждах, гласът ми още като че ли кънтеше в ушите ми, а очите все още виждаха по изписаните на машина листа бяла хартия цели изречения и абзаци, които можех да прочета пак и да им се чудя, докато видението изчезне. Между другото искам да ви обърна внимание на факта, че, както забелязах тогава, използваният от мен начин на разсъждаване в тези сънувани речи бе неизменно дедуктивен.