Само в мене, разбира се те се съмняваха, защото аз бях единствения човек, който не бе участвал в заговора. Те ме подложиха на щателен разпит. Можах да им кажа само как сам бил току-що излязал от карцера, къдетосъм лежал с усмирителна риза до сутринта, и доколкото можех да отсъдя, без никаква причина, отново бях хвърлен в карцера само няколко часа след като бях освободен от него. Името ми на непоправим бе в моя полза и след малко те заговориха.

Както лежах там и слушах, за пръв път научих за подготвяното бягство. „Кой е предателят?“ — бе единственият въпрос и те обсъждаха това цялата нощ. Напразно търсеха помежду си Сесил Уинууд и всеобщото подозрение падна върху него.

— Има само едно нещо момчета — каза в края на краищата Джак Трюмсела — Скоро ще съмне и тогава ще ни изкарат и ще ни извадят душите с памук. Хванаха ни на място, облечени. Уинууд ни измами и предаде. Те ще ни извеждат еди по един и ще се мъчат да ни объркат. Ние сме четиридесет души. Всяка лъжа ще бъде открита. Затуй всеки от нас, като вземат да го бъхтят, да казва истината, само истината и господ да му е на помощ.

И там, в тази тъмна дупка на човешката безчовечност, от килия на килия, притиснали уста до решетките, четиридесетте доживотни тържествено се заклеха в божието име да казват истината.

Малко добро видяха те от казването на истината. В девет часа надзирателите, платените убийци на самодоволните, закусили и наспали се граждани — жителите на щата, се нахвърлиха отгоре ни. На нас не само не бяха дали закуска, не бяха ни дали и вода. А битите хора лесно изпадат в треска. Не съм сигурен, читателю, дали можеш да си съставиш и най-смътна представа какво значи бит човек — „смазан“ го наричаме ние, затворниците. Но не, аз няма да ти го кажа. Достатъчно ще е да знаеш, че тези бити, трескави хора лежаха седем часа без вода.

В девет часа пристигнаха надзирателите. Не бяха много. Нямаше и нужда да бъдат много, понеже отваряха карцерите един по един. Бяха въоражени с топоришки — удобен инструмент за „респектиране“ на безпомощен човек. Карцер след карцер, те пребиваха и смазваха доживотните. Бяха безпристрастни. Аз бях смазан наравно с другите. И това беше само началото, подготовката за разпита, на който всеки трябваше да бъде подложен поотделно в присъствието на платените убийци на щата. То беше предвесник на онова, което всеки можеше да очаква в стаята за изтезания.

Аз съм минал през повечето от мъчилищата в затворническото битие, но най-лошото от всички, далече по-лошо от онова, което възнамеряват много скоро да сторят на мен, беше именно пъкълът на карцерите в последвалите дни.

Дългият Бил Ходж, подложения на страшен бой планинец, бе разпитан пръв. Той се върна след два часа… или по-точно, те го докараха обратно и захвърлиха върху каменния под на карцера. След това изведоха Луиджи Полацо, побойника от Сан Франциско, първо местно поколение от италиански произход, който се подиграваше и глумеше с тях и ги предизвикваше да излеят цялата си злоба върху му.

Мина доста време, докато дългия Бил Ходж надделя на болката си достатъчно, за да заговори свързано.

— Каква е тази работа с динамита? — попита той — Кой знае нещо за динамита?

И разбира се, никой не знаеше, макар това и да беше главното, за което са го разпитвали.

Луиджи Полацо се върна след по-малко от два часа, и се върна съсипан, ломотеше в несвяст и не можеше да отговори на въпросите, с които го опсипваха от целия екнал коридор на карцерите затворниците, на които тепърва предстоеше да изтърпят това, което бе изтърпял той, и които много искаха да узнаят какво са му правили и какви въпроси са му поставяли.

През следващите четиридесет и осем часа Луиджи го извеждаха и разпитваха още два пъти, след което отиде да живее в Алеята на смахнатите като дърдорещ идиот. Той има яко телосложение: ноздрите му са раздути, гърдите широки, кръвта чиста; той ще продължи да бръщолеви по Алеята на смахнатите дълго след като аз увисна на въжето и ще съм се избавил от изтезанията в затворите на Калифорния.

Затворниците ги извеждаха един след друг, поединично, и ги връщаха един по един да бълнуват и да вият в тъмните карцери. И като лежах там ислушах пъшкането и стоновете, и несвързаното брътвене на помътени от болка умове, някак смътно познати от миналото, на мен ми се струваше, че някъде, някога съм седял на високо място, коравосърдечен и горд, и съм слушал подобен хор от стенания и вопли. После, както ще научите, аз уточних този спомен и разбрах, че стенанията и воплите бяха на робите-гребци, приковани към пейките им, които съм слушал отгоре, от кърмата, като войник, пътуващ с галера на древния Рим. То е било когато съм плавал за Александрия, като капитан на войници, на път за Ерусалим…но това е история, която ще ви разкажа по-нататък. Междувременно…

Еждувременно след разкриването на заговора за бягство от затвора в карцерите цареше ужас. И нито за миг през тези безконечни часове на чакане мисълта, че ще трябва да последвам другите затворници, да изтърпя пъкъла на инквизицията, да бъда доведен обратно и захвърлен на каменния под между каменните стени и желязната врата на карцера, не напускаше съзнанието ми.

Дойдоха да ме вземат. Неприветливо и грубо, с юмруци и псувни ме замъкнаха и ме изправиха пред капитан Джейми и директора Атъртън, застанали пред редица от пет-шест купени от щата и заплащани с данъци зверове-надзиратели, които стояха в стаята и чакаха да изпълнят всяко нареждане. Но те не бяха нужни.

— Седни — каза директорът Атъртън и посочи тежко кресло.

Аз, прбит и смазан, лишен от вода за дълго денонощие, премрял от глад, грохнал от боя, добавен към петте дена в карцера и осемдесетте часа в усмирителна риза, притиснат от нещастната човешка съдба, настръхнал пред това, което щеше да ме солети, след като бях видял какво е сполетяло другите — аз, отвъргнато несигурно човешко същество и някогашен професор по агрономия в тихо университетско градче, аз се поколебах дали да приема поканата и да седна.

Директора Атъртън беше едър мъж и много силен човек. Ръцете му се стрелнаха да ме хванат за раменете. Аз бях слмка за неговата сила. Той ме вдигна във въздуха и ме стовари на стола.

— А сега — каза той след като изпъшках и преглътнах болката — Разправи ми цялата работа Стандинг. Изплюй камъчето…до края, ако не ти е жал за себе си.

— Не зная нищо, за това което е станало… — започнах аз.

Повече не успях да кажа. Той изръмжа и с един скок се нахвърли отгоре ми. Отново ме вдигна във въздуха и стовари на стола.

— Без глупости Стандинг — предупреди ме директора — Кажи си всичко от начало до край. Къде е динамитът?

— Не зная нищо за никакъв динамит… — протестирах аз.

Той пак ме вдигна и блъсна на стола.

Минал съм през много изтезания от различен вид, но когато размишлявам за тях в тишината на тези мои сетни дни, сигурен съм, че никое друго страдание не може да се сравни с това мъчение. С помощта на моето тяло този здрав сто загуби всякаква прилика със стол. Донесоха друг и след време и той бе разнебитен. Те донасяха все нови столове и безконечния разпит за динамита продължаваше.

Когато директорът Атъртън се умори, смени го капитан Джейми, а след това надзирателят Монохан зае мястото му в стоварването ми върху стола. И все динамитът та динамитът — „къде е динамита?“ — а нямаше никакъв динамит. Знаете, най-после аз бях готов да дам голяма част от безсмъртната си душа за няколко фунта динамит, за които можех да призная.

Не зная колко стола бяха счупени с моето тяло. Аз припадах безброй пъти и накрая всичко това се превърна в някакъв кошмар. Бях наполовина занесен и наполовина избутан и завлечен обратно в тъмнината. Там, в карцера, когато дойдох в съзнание, заварих доносник. Беше един бледолик дребен наркоман, готов да направи каквото му поискат за малко наркотик. Щом го разбрах, изпълзях до решетката и извиках в коридора:

— При мене има „слушалка“ момчета! Игнейшъс Ървин! Внимавайте като приказвате!