Все пак усмивката ми беше нежна, защото в очите на детето виждах вечната жена, жената на всички времена и всички нейни въплъщения. В нейните очи видях очите на другарката ми от джунглата, на върха на дървото, в печерата и клекнала до огъня в стана. В нейните очи видях очите на Игар, когато бях Ушу стрелеца, очите на Арунга, когато събирах ориз, очите на Селпа, когато мечтаех да възседна жребец, очите на Нухила, която се наведе да посрешне моя меч. Да, в нейните очи имаше това, което ги превръщаше в очите на Леи-леи, която напуснах със смях на уста, очите на принцеса Ом, била четиридесет години моя другарка в просяшкия живот по пътищата, очите на Филип, заради която бях пронизан на тревата в стара Франция, очите на моята майка, когато бях Джеси на Планинските ливади в кръга от четиридесетте огромни фургона.

Тя беше жена-дете, но беше дъщеря на всички жени, както майка й преди нея, и беше майка на всички жени, които щяха да дойдат след нея. Тя беше Сар, богинята на царевицата. Тя беше Ищар, победила смъртта. Тя беше Савската царица и Клеопатра, тя беше Естер68 и Иродиада69. Тя беше Мария мадоната и Мария Магдалена, и Мария сестрата на Марта. Тя беше и Марта. Тя беше Брунхилда70 и Гуинивир71, Изелут и Жулиета, Елоиза72 и Николет. Да, тя беше и Лилит73, тя беше и Астарта. Тя беше единадесетгодишна и представляваше всички жени, които е имало, всички жени, които ще има.

Седя в килията си сега, а мухите бръмчат в сънения летен следобед и зная, че малко ми е останало. Скоро ще ми сложат ризата без яка… Но мълчи сърце! Духът е безсмъртен. След мрака аз ще живея отново и ще има жени. Бъдещето крие за мен жените в съществуванията, които тепърва ще изживея. И макар звездите да се местят и небето да лъже, винаги остава жената, сияйна, вечна, едничката жена, както аз при всички мои превръщения и злощастия съм едничкия мъж, неин другар.

Остава ми много малко време. Целият ми ръкопис е благополучно изнесен от затвора. Има човек, на когото имам вяра и който ще се погрижи за издаването му. Вече не съм в отделението за убийци. Тези редове пиша в килията на смъртниците и за мен е сложен специален часовой. Нощ и ден този часовой бди над мен и парадоксалното му задължение е да внимава аз да не умра. Трябва да ме запазят жив за обесването, иначе обществото ще бъде измамено, законът опетнен и един недостатък, писан на сметката на приспособенеца-директор, който отговаря за този затвор и едно от чийто задължения е да се грижи осъдените на смърт да бъдат своевременно и съответно обесени. Често не мога да се начудя на начина, по който някой хора си изкарват хляба.

Сега пиша за последен път. Часът е определен за утре сутринта. Губернаторът е отказал да ме помилва или да замени присъдата, въпреки факта, че лигата против смъртното наказание вдигна доста голям шум в Калифорния. Репортерите са се събрали като ято лешояди. Приех ги всичките. Повечето чудновати млади хора, а най-странното е, че те имат желание да припечелят насъщния си хляб, и коктейли и тютюн, пари за наем и ако са женени, обувки и учебници за децата си, като присъстват на екзекуцията на професор Даръл Стандинг и опишат на обществото как професор Даръл Стандинг е увиснал на въжето. Е, няма значение, те ще се чувстват по-зле от мен в края на цялата история.

Както седя тук и размишлявам за всичко това, за стъпките на часовоя, който крачи нагоре-надолу пред клетката ми, за подозрителния му поглед, с който все се взира в мен, чувствам как ми е омръзнало това вечно повторение. Изживял съм толкова много живота. Омръзнали са ми безкрайната борба и болка, и трагична развръзка, до които стигат хората, заемащи високи места, изминаващи блестящ път и скитащи между звездите.

Кажи-речи, се надявам, че когато отново населя човешко тяло, то ще бъде на някой мирен земеделец. Например в стопанството на моите мечти. Бих искал да се занимавам поне един цял живот с това. О, мечтаното ми стопанство! Моите ливади с люцерна, моят породист добитък, моите високопланински пасища, моите обрасли с храсталаци склонове, превръщащи се в обработени ниви, докато ангорските кози очистват все по-високо храсталака за орачите!

Там има водоем, естествен водоем високо между склоновете, с чудесен водосбор от три страни. Бих искал да преградя четвъртата страна, която е изненадващо тясна. Срещу нищо и никакви разноски бих могъл да завиря двадесет милиона галона вода. Защото, трябва да знаете: голяма спънка на земеделието в Калифорния е дългото ни сухо лято. Това не позволява отглеждането на покривни култури74 и слънцето изгаря хумуса в много тънкия слой чувствителна, гола почва. Но с този язовир бих могъл да отглеждам по три реколти на година, ако спазвам съответното сеитбообращение, и бих могъл да използвам сума зеленина за тор…

Току-що изтърпях едно посещение на директора. „Изтърпях“ казвам умишлено. Той е съвсем различен от директора на Сан Куентин. Много е нервен и аз, ща не ща, трябваше да го приема. Това е първото обесване за него. И аз в неловък опит да бъда духовит не можах да го успокоя, като му обясних, че за мен то е също първото обесване. Той не можа да се засмее. Имал дъщеря в гимназията и син първокурсник в университета в Станфорд. Нямал други доходи освен заплатата, жена му била болна и го тревожело това, че лекарите на застрахователното дружество му отказвали застраховка за жиивот като рискована за тях сделка. Всъщност този човечец ми разправи почти всичките си грижи. Ако не бях дипломатично сложил край на разговора, щеше да е още тук и да ми говори за всичките си останали неприятности.

Последните ми две години в Сан Куентин бяха много мрачни и подтискащи. Ед Морел, по една от най-безумните прищевки на късмета, бе освободен от единочката и направен главен отговорник на целия затвор. Беше старата длъжност на Ал Хъчинс и носеше възнаграждение от три хиляди долара годишно. За мое нещастие Джейк Опънхаймър, който бе гнил в единочката толкова години, се озлоби против целия свят, против всичко. Осем месеца отказа да говори дори и с мен.

В затвора новините се разпостраняват. Дайте им време и те ще стигнат и в карцера и в единочката. Така най-после научих, че Сесил Уинууд, поетът фалшификатор, издайникът, страхливецът и доносникът, бил пак в затвора. Трябва да ви припомня, че Сесил Уинууд беше този, който бе скълъпил фантастичната приказка, че съм променил скривалището на несъществуващия динамит и заради когото бях прекарал пет години в единочка.

Аз решиха да убия Сесил Уинууд. Виждате ли, Ед Морел го нямаше, а Опънхаймър до опита за бягство, който му струва живота, мълчеше и не проговорваше. Единочката ми беше станала скучна. Трябваше да правя нещо. Тогава се върнах в спомените си до времето, когато съм бил Адам Странг и четиридесет години съм изчаквал случая да си отмъстя. Това, което направи той, бих могъл да направя и аз, ако можех да хвана Сесил Уинууд за гушата.

Не чакайте от мен да издам как се сдобих с четирите игли. Бяха малки игли за батиста. Както бях измършавял, трябваше да прережа четири пръчки от решетката, на две места всяка, за да направя отвор, през който да мога да се провра. Аз го направих. Изхабих по една игла за всяка пръчка. Това значеше да се пререже всяка пръчка на две места и всяко прерязване ми отне по един месец. Така трябваше да отделя осем месеца, за да направя отвора. За зла чест счупих последната си игла и трябваше да чакам три месеца, докато се снабдя с нова. Но се снабдих и се измъкнах.

Извънредно много съжалявам, че не можах да докопам Сесил Уинууд. Бях пресметнал много добре всичко, освен едно нещо. Сигурната възможност да намеря Уинууд щеше да бъде в трапезарията по време на обяд. Затова изчаках, докато Джоунс Тестяното лице беше на смяна по обед. По това време в единочките нямаше никой освен мен, тъй че Джоунс Тестяното лице много скоро захърка. Аз извадих пръчките, промъкнах се през отвора, минах тихичко по отделението, отворих вратата и се видях свободен… в една вътрешна част от затвора.