— Аз смятам, че десет дена ще бъдат повече от достатъчни, Стандинг.

— Това си е ваше мнение — казах аз — Вярвате ли в него? Ако вярвате няма да изгубите дори цената на две петцентови пакетчета тютюн. Общо взето, от какво може да ви е страх?

— За два бих те ритнал още сега в мутрата — изръмжа той.

— Не се стеснявайте — аз бях безочливо любезен — Ритнете с всичката си сила и пак ще ми остане достатъчно от лицето, за да ви се усмихна. Междувременно докато се колебаете, да речем, че ще приемете първоначалното ми предложение.

Човек трябва да бъде ужасно изтощен и безкрайно отчаян, за да може при такива обстоятелства да предизвика директора в единочката. Или да бъде и двете и отгоре на това да има и вяра. Сега зная, че имах вярата и затова се осланях на нея. Аз вярвах в това, което ми разказа Морел. Вярвах във властта на разума над тялото. Вярвах, че дори и сто дни в усмирителна риза не биха могли да ме убият.

Капитан джейми вероятно усети тази изпълнила ме вяра, защото каза:

— Спомням си един швед, дето се побърка преди двадесет години. Беше преди вашето време господин директоре. Беше убил човек при скарване за двадесет и пет цента и го осъдиха до живот. Беше готвач. Беше религиозен. Разправяше, че златната колесница щяла да дойде да го отведе на небето, и седна на червената печка и пя църковни химни и славословия, докато готвеше. Смъкнаха го от там, но свърши два дена след това в лазарета. Беше се опекъл до костите. И се кълнеше, че изобщо не усетил горещото. Човек не можеше да измъкне дума от него.

— Ние ще накараме Стандинг да проговори — каза директорът.

— Щом сте толкова сигурен защо не приемете моето предложение? — предизвиках го аз.

Директорът така се разгневи, че то би било смешно за мен, ако не бях в такова отчаяно положение. Лицето му се сгърчи. Той стисна юмруци и за миг можеше да се помисли, че ще се нахвърли отгоре ми и ще ми тегли един бой. После с усилие се облада.

— Добре Стандинг — изръмжа той — Приемам. Но човек да не съм, ако няма да ти струва скъпо да се усмихнеш след десет дена… Обърнете го момчета и ще го заклещите така, че да му изпукат ребрата… Хъчинс, покажи му че знаеш как става тая работа.

И те ме претъркулиха и ме зашнуроваха, както никога още не съм бил зашнурован. Главният отговорник наистина показа способностите си. Аз се мъчех да открадна поне мъничко пространство. Беше малко, защото отдавна вече бях загубил месата си, а мускулите ми се бяха смалили и станали като връвчици. Нямах нито силата, нито плътта, за да открадна повече от малкото, а малкото, което откраднах, кълна се, можех да спестя само с изпъване на ставите на скелета си. Но и от това малко бях ограбен от Хъчинс, който едно време, преди да го направят главен отговорник, беше научил всички хитрини на усмирителната риза вътре в самата нея.

Виждате ли, Хъчинс беше гад по природа или съшество, което едно време е бил мъж, но му е бил пречупен гръбнакът. Той притежаваше десет или дванадесет хиляди долара и вече виждаше свободата си, ако изпълнява каквото му се нареди. По-после научих, имало едно момиче, което му останало вярно и дори по това време го чакало. Женският фактор обяснява много нещя у мъжете.

Ако някой е извършвал някога преднамерено убийство, Ал Хъчинс го извърши тази сутрин по нареждане на директора. Той ме лиши от малкото свободно пространство, което си бях откраднал. И след като ме ограби от това, тялото ми остана беззащитно, така че, стъпил с крак на гърба ми, докато опъваше шнуровете, той ме пристегна, както никой преди не беше смогвал да ме пристегне. Толкова жестоко бе това стягане на хилавото ми тяло и всичките ми жизнени органи, че още в същия миг ми се стори да усещам настъпването на смъртта. Но въпреки това вярата не ме напусна. Аз не вярвах, че ще умра. Аз знаех — казвам аз знаех — че няма да умра. Главата ми се маеше, кръвта туптеше от палците на краката до корените на косата на главата.

— Това е доста стегнато — рече с ивестна принуда капитан Джейми.

— Ами, как ще е стегнато — обади се доктор Джаксън — Него нищо не го хваща. Той не е като другите. Той трябваше отдавна да е мъртъв.

С доста мъка директорът Атъртън успя да вмъкне пръст под шнуровете. Той стъпи с крак на гърба ми с цялата тежест на тялото си и ги задърпа, но не можа да намери хлабаво място.

— Свалям ти шапка, Хъчинс. Знаеш си работата. Ха претъркули го сега да го погледна.

Те ме претъркулиха по гръб. Загледах ги с изкочили очи. Едно нещо зная: ако ме бяха стегнали по този начин, когато ми слгаха усмирителната риза за първи път, положително щях да умра още след десет минути. Но аз бях добре трениран. Имах зад гърба си хиляди часове в ризата, освентова имах и вярата в това, което ми бе разправил Морел.

— Хайде, смей се, дано да пукнеш, смей се! — каза ми директорът — Покажи я тая усмивка, скоято се хвалиш.

И тогава, въпреки че дробовете ми се задъхваха за мъничко въздух, въпреки че ми се виеше свят, аз все пак успях да се усмихна в лицето на директора.

Вратата издрънча и се затвори за всичко, освен за мъничко светлина, и аз бях оставен самичък, проснат по гръб. С похватите, които отдавна бях научил в усмирителната риза, успях с тътрузене, мъничко по мъничко да се примъкна така, че крайчецът на подметката на сясната ми обувка да допре вратата. В това имаше нещо извънредно ободряващо. Не бях съвсем самичък. Станеше ли нужда можех поне да се обадя с чукане на Морел.

Но директорът Атъртън изглежда беше дал строги нареждания на надзирателите, защото, макар и да се опитах да повикам Морел и да му кажа, че имам намерение да проведа опита, надзирателите му попречиха да ми отговори. Мен можеха само да ме ругаят, понеже както бях сложен в усмирителна риза за десет дена, не можеха да ме заплашат с никакво наказание.

Спомням си, че тогава ми направи впечатление колко ведър ми е умът. Тялото ми изпитваше обичайната болка от усмирителната риза, обаче умът бе толкова пасивен, че не усещах болката повече, отколкото пода под мен или стените наоколо. Никога никой не е бил в по-добро умствено и духовно състояние за подобен опит. Разбира се, това се дължеше до голяма степен на крайното ми изтощение. Но имаше и още нещо. Дълго бях приучвал себе си да оставам безчувствен към болка. Нямах нито съмнения, нито страхове. Всичките ми мисли сякаш бяха събрани в абсолютната вяра в надмощието на ума. Тази пасивност бе почти като сън и въпреки това по свой начин бе положителна и стигаше, кажи-речи, до екзалтация.

Започнах да съсредоточавам волята си. Тялото ми вече беше започнало да се схваща и да изтръпва от намалялото кръвообръщение. Аз насочих волята си към малкото пръсче на десния си крак и започнах да си заповядвам на това пръстче да престане да живее в съзнанието ми. Заповядах си това пръстче да умре — да умре, доколкото това засяга мен, неговия господар, и нещо съвършено отделно от него. Започна трудна борба. Морел бе ме предупредил, че ще бъде така. Но нямаше и помен от съмнение, което да наруши вярата ми. Аз знаех че това птръстче ще умре и го разбрах, когато то умря. То беше умирало става по става под принудата на волята ми.

Останалото беше лесно, но — трябва да призная — бавно. Става по става, пръст по пръст, всичките ми пръсти на двата ми крака престанаха да съществуват. И става по става това продължи нататък. Дойде време, когато замря плътта под глезените. Дойде времето, когато замря всичко под коленете.

Върховната ми екзалтация бе стигнала до такава висота, че не изпитвах и най-малка тръпка на радост пред успеха си. Не мислех за нищо друго, освен това, че карах тялото си да умре. Всичко, което бях, бе посветено на тази единствена задача. Аз вършех тази работа щателно, като зидар, който реди тухли, и гледах на тази работа като нещо съвсем делнично, както би гледал на работата си един зидар.

Докато изтече един час, тялото ми бе мъртво до хълбоците и аз продължавах да заповядвам на смъртта да се качва става по става нагоре.