Но когато стигнах равнището на сърцето, тогава настъпи първото замъгляване и замайване на съзнанието. От страх да не загубя свяст, пожелах да задържа смъртта, която бях постигнал и насочих съсредоточаването си към пръстите на ръцете. Разумът ми се изясни отново и аз бързо постигнах умъртвяването на ръцете до раменете.
В този стадий цялото ми тяло, колкото това се отнасяше до мен, бе мъртво, освен главата и малка част от гърдите. Туптенето и блъскането на притиснатото ми сърце не отекваше вече в мозъка. Сърцето биеше равномерно, но слабо. Радостта, ако бях посмял да се зарадвам поне за миг, щеше да значи прекъсване на това усещане.
Оттук нататък моите преживелици се различават от преживелиците на Морел. Все още автоматично напрегнал волята си, аз започнах да изпадам в унес, както човек се чувства на границата между съня и будното състояние. Струваше ми се също, че мозъкът ми неимоверно се разраства в останалия със същите размери череп. Имаше проблясвания и припламвания на светлина, сякаш самият аз, господарят, се губех за миг, а в следващия миг пак ставах същият аз, все още обитател на тази плът, която карах да умре.
Най-озадачаващо бе чувството за уголемяване на мозъка. Без да е преминал през стените на черепа, струваше ми се, повърхността му е вече извън тях и все още продължава да се разширява. Наред с това имаше и други крайно удивителни усещания и преживявания, каквито никога не бях изпитвал преди. Времето и пространството, доколкото те бяха двата елемента на съзнанието ми, претърпяха огромно разширение. Така, без да си отворя очите, за да го проверя, аз знех, че стените на тясната ми килия са се дръпнали и тя е станала като грамадна зала за приеми. И докато размишлявах по този въпрос долових, че те продължават да се отдръпват. За миг ми хрумна, че ако целият затвор продължава да се разраства по същия начин, тогава външните стени на Сан Куентин трябва да са далече навътре в Тихия океан от едната страна, а от другата сигурно навлизат в пустинята на Невада. Друго нещо, което ми хрумна, беше, че понеже материята е могла да проникне през материя, тогава стените на килията ми биха могли да минат през стените на затвора и така да оставят килията ми вън от тях и да ме освободят. Разбира се това беше съвсем фантастично хрумване и аз още тогава знаех, че е такова.
Разщирението на времето бе също удивително. Сърцето ми биеше само на редки интервали. Пак ми хрумна нещо и взех да броя бавно и отмерено секундите между ударите. Първо, както със сигурност отбелязах, между два удара минаха сто секунди. Но като продължих да броя, интервалите се удължиха толкова, че ми омръзна да броя.
И докато тази илюзия за удължаването на времето и пространството не ме напускаше и се налагаше все повече и повече, аз току започнах унесено да размишлявам върху нов и труден за решаване проблем. Морел ми беше казал, че печелил свобода от тялото си, като убивал тялото… или изключвал тялото от съзнанието си, което, разбира се, по същество е било едно и също нещо. Е, моето тяло беше толкова близо да бъде напълно мъртво, че аз знаех с абсолютна сигурност как, с едно бързо съсредоточаване на волята върху живото още късче от туловището ми, то също ще спре да съществува. Но — и тука възникваше проблемът — Морел не беше ме предупредил: трябваше ли да пожелая да умре и главата? Ако го пожелаех, без значение какво щеше да сполети духа на Даръл Стандинг, нямаше ли тялото на Даръл Стандинг да остане мъртво завинаги?
Рискувах гърдите и бавно биещото сърце. Бързата повеля на волята ми бе възнаградена. Вече нямах нито гърди, нито сърце. Бях само ум, душа, съзнание — както искате да го наречете, — въплътени в някакъв мъгляв мозък, който, макар и да се намираше в моя череп, беше се разширил и продължаваше да се разширява отвъд черепа ми.
И тогава, с проблясъци на светлина, аз се откъснах и полетях. С един порив бях се издигнал над затвора и калифорнийското небе и бях между звездите. Казвам „звездите“ съзнателно. Аз ходех между звездите. Бях дете. Бях облечен с тънки, меки одежди, които блещукаха в звездната светлина. Тези одежди, разбира се, бяха отглас на момчешките ми впечатления от циркови артисти и момчешката ми представа за ангелчета.
Въпреки всичко, облечен така, аз крачех по междузвездното пространство, възхитен от увереността, че съм на път към изумителни приключения, в края на които ще открия всички космически формули и че си изясня основната тайна на вселената. В ръка носех дълга стъклена пръчица. Знаех, че на минаване трябва да докосвам всяка звезда с крайчеца на тази пръчица. И знаех с пълна сигурност, че пропусна ли дори една звезда, ще бъда запратен в някаква неизмерима бездна на немислимо и вечно наказание за непростима вина.
Дълго вървях по звездния си път. Когато казвам „дълго“, трябва да не забравяте огромното удължаване на времето, настъпило в ума ми. Столетия наред вървях във вселената и с непогрешим поглед и ръка почуквах с крайчеца на пръчицата всяка срешната звезда. Пътят ставаше все по-светъл. И великата цел на безграничната мъдрост ставаше все по-близка. И въпреки това аз не грешах. Това не беше друго мое аз. Не беше нещо преживяно от мен някога в миналото. През цялото време ми беше ясно, че това съм аз, Даръл Стандинг, който върви между звездите и ги почуква със стъклена пръчица, накратко, аз знаех, че в това нямаше нищо реално, нищо, което някога е било или би могло някога да бъде. Знаех, че не беше нещо друго освен една нелепа оргия на въображението, каквито хората изживяват след взимане на наркотици, в делириум или в най-обикновена дрямка.
А после, когато всичко си вървеше хубаво и гладко по моя небесен път, крайчецът на пръчицата ми пропусна една звезда и в същия миг разбрах, че съм направил голямо престъпление. В същия миг един тласък, страшен и неизбежен, неуловим и насилствен като удар от желязното копито на съдбата, ме порази и отекна във вселената. Цялата звездна система заискри, закръжи и избухна в пламъци.
Прониза ме остра терзаеща болка. И в същия миг станах Даръл Стандинг, доживотен затворник, стегнат в усмирителна риза в неговата единочка. И разбрах непосредствената причина за това призоваване. Беше почукването с кокалчетата на пръстите на Ед Морел в килия номер пет, който започваше да предава някакво съобщение.
А сега да ви дам известна представа за изпитваното от мен удължаване на времето и пространството. Подир много дни запитах Морел какво се е мъчил да ми съобщи. Било е един прост въпрос, а именно „Даръл, там ли си?“. Той го изчукал бързо, докато надзирателят бил в другия карай на коридора, към който се отваряха единочките. Както казах, той изчукал съобщението си много бързо. Сега внимавайте! Между първото и второто почукване аз бях тръгнал между звездите, облечен с меките одежди, и на минаване докосвах всяка звезда, търсейки формулата, която да обясни великата загадка на живота. И пак, както казах, това дирене продължи векове. После дойде призоваването, този удар от копитото на съдбата, острата терзаеща болка и аз се озовах пак в килията си в Сан Куентин. Това е било второто почукване на Ед Морел. Интервалът между него и първото почукване не е могъл да бъде по дълъг от една пета от секундата. И въпреки това толкова невъобразимо голямо е било удължаването на времето за мен, че в течение на тази една пета от секундата бях бродил между звездите дълги столетия.
Аз зная, читателю, че всичко казано по-горе звучи като куп глупости. Съгласен съм с теб. То е куп глупости. Обаче то е било преживяно. То беше толкова реално за мен, колкото е змията, която човек вижда в делириум тременс.
Възможно е при най-трезва преценка, на Ед Морел да са му дотрябвали две минути, за да изчука въпроса си. И все пак за мен между първото и второто почукване бяха изминали еони. Не можех вече да продължа по звездния си път с тази неизразима първична радост, защото пътят ми преграждаше страхът от неизбежното призоваване, което щеше да ме пререже, да ме откъсне и да ме запрати обратно в ада на усмирителната риза. Така моите еони на скитане между звездите бяха еони на страх.
