Но това бяха проблясъци и видения, които ме спохождаха когато в единочка номер едно в Сан Куентин аз се докарвах до безсъзнание, като се втренчвах в частица блестчща, излъчваща светлина сламка. Как ми идваха тези неща? Положително не можех да ги измисля от нищо в затворените около мен стени, както не можех да измисля от нищо тридесет и петте фунта динамит, толкова безпощадно търсени от мен от капитан Джейми, директореа Атъртън и директорския съвет.

Аз съм Даръл Стандинг, роден и отрасъл в земеделско стопанство в Минесота, някогашен професор по агрономия, непоправим затворник в Сан Куентин, а сега човек осъден на смърт във Фолсъм. Аз не зная — в кръга на преживяното от Даръл Стандинг — тези неща, за които пиша и които съм изровил от хранилищата на подсъзнанието си. Аз Даръл Стандинг, роден в Минесота, който скоро трябва да увисне на въжето в Калифорния, положително никога не съм любил царски дъщери в царски дворове, нито съм се бил сабя срещу сабя върху люшкащи се корабни палуби; нито съм се удавял във винарски склад на кораби, наливайки се с неразреден спирт под пиянските крясъци и предсмъртните песни на моряци, докато корабът се надигне и се разбие върху черните зъбери на скалите и вода забулбука отгоре, отдоло и навред.

Няма такива преживелици в живота на Даръл Стандинг на света. Да, аз Даръл Стандинг, открих тези неща вътре в себе си в единочката на Сан Куентин чрез механична самохипноза. Тези неща не са били между преживелиците на даръл Стандинг, също както думата „Самария“ не е била позната на Даръл Стандинг, когато се е откъснала от устните на детето при вида на една снимка.

Човек не може да направи нещо от нищо. В единочката аз не можех да направя тридесет и пет фунта динамит. Нито можех от нищо в прживелиците на Даръл Стандинг да изкова в единочката далечните видения във времето и пространството. Тези неща се съдържаха в ума ми и аз тепърва започвах да се оправям с тези неща.

Ето в това се състоеше моето затруднение; аз знаех, че вътре в себе си съм запазил Голконда5 от спомени за други свои съществувания и въпреки това не можех да направя нищо повече отколкото да прехвърчам през тези спомени като луд. Аз притежавах тази Голконда, но не можех да стигна до богатството й.

Спомням си случая със Сейнтън Мозес, свещеника, в който се бяха вселявали личностите на Свети Иполит, Плотиний, Атенодор и на този приятел на Еразъм, наречен Гроцин. А когато поразмислих за опитите на полковник дьо Роша, за които бях чел като новак в тази област в други, по-заети дни, стигнах до убеждението, че Стейнтън Мозес в предишните си съшествувания бе живял като тези личности, които отвреме навреме като че ли се вселявали в него. Всъщност те са били самия той, били са брънки във веригата на превъплъщенията.

Но особено много се замислях за опитите на полковник дьо Роша. Той твърдеше, че чрез подходящи за хипнотизиране лица прониквал назад във времето до прадедите им. Така е било в описания от него случай с Жозефина. Тя била осемнадесевт годишна и живяла във Воарон, департамента Изер. Под хипноза полковник дьо Роша я върнал обратно през младостта, моминството и детството, през възрастта на кърмаче и безмълвният мрак на майчината й утроба, и още по-назад, когато тя Жозефина, още не е била родена, до светлината и живота в едно предишно съшествуване, когато е била груб, подозрителен и озлобен старец на име Жан-Клод Бурдон, отслужил войнската си повинност в седми артилерийски полк в Безансон и умрял на седемдесет години, след като дълго бил прикован на легло. Да, а не хипнотизира ли полковник дьо Роша след това и сянката на Жан-Клод Бурдон, така че той се върна обратно във времето през детството и раждането, докато отново видя светлина и живот в образа на проклетата старица Филомен Картерон?

Но колкото и да се мъчех с моето блестящо парченце сламка в процеждащата се в единочката светлина, аз не сполучвах да постигна нещо толкова определено за свой предишен живот. Неуспехът на тези мои опити ме доведе до убеждението, че само чрез смъртта бих могъл ясно и свързано да възкреся спомените за предишните си въплъщения.

Но в мен течаха силни жизнени сокове. Аз, Даръл Стандинг, толкова много не исках да умра, че не се оставих директорът Атъртън и капитан Джейми да ме уморят. Моята природа винаги така ме е подтиквала да живея, та понякога ми се струва, че именно заради това да съм още тука, да ям и пия, да мисля и сънувам, да пиша това повествование за различните си „аз“ и да чакам неизбежното въже, което ще сложи край на тази брънка от многото ми съществувания.

И после дойде смъртта в живота. Научих този трик. Ед Морел ме научи на него, както ще видите. Всичко започна покрай директора Атъртън и капитан Джейми. Те сигурно страдаха от все нови пристъпи на паника при мисълта за скрития, както вярваха, динамит. Те дойдоха при мен в тъмната килия и ми казаха направо, че ще ме уморят в усмирителна риза, ако не призная къде е скрит динамитът. И ме увериха че ще го направят официално, без всяка вреда за собствените им чиновнически кожи. Смъртта ми щяла да бъде вписана в регистрите на затвора като дължаща се на естествени причини.

Ах, драги ми гражданино, пребиваващ под стъклен похлупак, моля те, повярвай ми, когато ти казвам, че днес в затворите убиват хора, както са ги убивали откакто е построен първия затвор.

Добре ми бяха известни ужасът, агонията и опасностите на усмирителната риза. О, хората сломени духом от усмирителната риза! Аз съм ги виждал. Виждал съм и хора осакатени до живот от усмирителната риза. Виждал съм мъже, силни мъже, толкова силни, че физическата им здравина устояваше на всички пристъпи на затворническата туберкулоза, след продължително наказание в усмирителна риза, с прекършена съпротива да залиняват и да умират от туберкулоза за шест месеца. Да вземем Уилсън Кривогледия с неочаквано слабо сърце спрямо страха, който умря в усмирителна риза още на първия час, докато неубедения некадърник лекар на затвора гледаше и се усмихваше. И съм виждал човек да признава, след половин час в усмирителна риза, истини и измислици, които му струваха години излежано наказание.

Имам и свой собствен опит. В настоящия момент имам към петстотин белега по тялото си. Ще ги занеса със себе си на бесилото. Да мога да остана жив сто години, в края на краищата тези белези ще отидат с мен в гроба.

Може би, драги гражданино, който позволява и плаща на палачите си да зашнуроват усмирителната риза от твое име… може би не си запознат с усмирителната риза. Нека да я опиша, та да разбереш метода, по който аз постигнах смъртта в живота, станах временен господар на времето и пространството и напуснах стените на затвора, за да скитам между звездите.

Виждал ли си някога брезентово платнище или гумено одеяло с месингови капсули по края? Тогава представи си парче дебел брезент, четири — четири и половина фута на дължина, с големи и здрави месингови капсули по протежението на двете дълги страни. Ширината на този бризент никога не е достатъчна да обгърне напълно човешкото тяло. Ширината е и нееднаква — тя е по-широка в раменете, после по-широка в хълбоците и по-тясна в кръста.

Ризата постилат на пода. На затворника, който трябва да бъде наказван или измъчван, зада си признае, се заповядва да легне по очи на проснатия брезент. Ако откаже, теглят му един бой, след което у него се поражда желание да легне, както е желанието на палачите, което пък е твое желание, драги гражданино, който храниш и възнаграждаваш палачите, задето вършат тази работа заради теб.

Затворникът лежи по очи. Краищата на ризата се събират доколкото може по средата на гърба му. Тогава през капсулите се прекарва въже, както връзката на обувката, и затворникът го зашнуроват в усмирителната риза. Само че го стягат по-силно, отколкото някой си стяга обувките. На затворнически жаргон го наричат „заклещване“. Понякога когато надзирателите са жестоки и озлобени или когато получат заповед отгоре, за да се осигури бруталността на стягането, те притискат гърба на затворника с крак, когато опъват въжето.