Случвало ли ви се е да си стегнете обувките прекалено силно и след половин час да изпитвате мъчителна болка в стъпалото поради нарушеното кръвообръщение? А спомняте ли си, че след няколко минути такава болка просто не сте могли да направите нито една крачка повече и е трчбвало да развържете връзката, за да отслабите натиска? Чудесно. Тогава опитайте се да си представите, че цялото ви тяло е зашнуровано така, само че много по-стегнато и че усещате натиска не само върху стъпалото на единия крак, а на цялото си тяло и да стяга сякаш до смърт сърцето, белите дробове и всички други основни органи.

Спомням си първия път, когато ме сложиха в усмирителна риза долу в карцерите. Беше в началото на непоправимостта ми, скоро след влизането ми в затвора, когато изтъкавах дневната си норма от сто ярда в ютовата тъкачница и свършвах два часа преди средното работно време. Да, и ютовото ми зебло беше много повече от средната норма. За първи път ме бяха наказали в усмирителна риза, според дневниците на затвора, зарад „пропуснати бримки“ и „скъсани нишки“ в плата — накъсо казано, защото работата ми била дефектна. Разбира се, това беше смешно. В деиствителност бях сложен в усмирителна риза, защото аз, един нов затворник, майстор на експедитивността, обучен специалист по избягване на излишни движения, бях си позволил да кажа на главния тъкач едно-друго, което не знаеше за занаята си. И главния тъкач ме повика в присъствието на капитан Джейми до масата, където, като доказателство против мен, бе изложено отвратително зебло, каквото никога не би могло да излезе от моя стан. Три пъти ме вика той за това. Третото повикване означаваше наказание според правилника на тъкачницата. Моето наказание бе двадесет и четири часа в усмирителна риза.

Заведоха ме доло в карцерите. Заповядаха ми да легна по очи върху брезента, разслан на пода. Един от надзирателите, Морисън, стисна гърлото ми с палците си. Мобинс, отговорникът за карцерите, сам той затворни, взе да ме удря с юмруци. Най-после легнах, както ми бе казано. И понеже с боричкането си ги бях ядосал, стегнаха ме особено силно. След това като някое дърво ме претъркулиха по гръб.

Отначало не ми се видя толкова лошо. Когато затръшнаха вратата и издрънчаха с резето и ме оставиха в пълен мрак, беше единадесет часа сутринта. Няколко минути усещах само едно неприятно пристягане, за което наивно вярвах, че ще стане по-поносимо, когато му свикна. Точно обратно, сърцето ми се разтуптя, а белите дробове като че ли не можеха да поемат достатъчно въздух за кръвта. Това усещане че се задушавам вдъхваше ужас, а всеки удар на сърцето заплашваше да пръсне без друго пръскащите се вече дробове.

След изтекли, както ми се стори, часове и което сега, след безбройните ми последвали познанства с усмирителната риза често мога да отсъдя, че е било не повече от половин час, аз започнах да викам, да крещя, да пискам, да вия сякаш се намирах пред самата си смърт. Лошото беше в болката, надигнала се в сърцето. Беше рязка, определена болка, подобна на изпитваната при плеврит, само че тя парливо пробождаше самото сърце.

Да умреш не е трудно нещо, но да умреш по така бавен и страшен начин бе влудяващо. Като хванат в капан див звяр, аз изживях пристъпи на безкраен страх и крясках и виех, докато не си дадох сметка, че подобни вокални упражнения, само оше по-парливо пробождат сърцето ми и същевременно изразходват голяма част от малкото въздух в дробовете.

Млъкнах и останах да лежа тихо дълго време — тогава ми се видя вечност, макар сега и да съм уверен, че не е могло да бъде повече от четвърт час. Зави ми се свят от това полузадушаване, а сързето биеше до пукване и ми се струваше, че ще пръсне бризента, в който бях вързан. Аз пак загубих самообладание и нададох страхотен вой за помощ.

Сред тези викове чух един глас от съседния карцер:

— Млъкни! — изкрещя той, макар и да стигна до мен много слабо — Млъкни! Отегчаваш ме.

— Умирам! — изписках аз.

— Шибни си един в ухото и забрави за другото — беше отговорът.

— Но аз умирам! — настоявах аз.

— Какво се тревожиш тогава? — прозвуча гласът — Скоро ще си мъртъв и болките ще свършат. Карай и хвърли топа, ама недей да вдигаш такъв шум около това. Прекъсваш първия ми сън.

Това коравосърдечно безразличие така ме ядоса, че възвърнах самообладанието си и си позволих само приглушено да стена. Така издържах безкрайно време — може би десетина минути; след това изтръпнало вцепенение обзе цялото ми тяло. Беше сякаш ме бодат с игли и карфици и докато беше като боцкане с игли и карфици, аз запазих присъствието на духа. Но когато болката от боцкането на безбройните стрелички спря и остана само изтръпването, което премина в още по-голямо изтръпване, аз отново се изплаших.

— Как мога поне за малко да си поспя? — оплака се моя съсед — Аз не съм много по-щастлив от теб. Моята риза е стегната колкото итвоята и искам да заспя и да я забравя.

— От кога си тука? — попитах аз като си мислех, че е някой новодошъл в сравнение с вековете изстрадани вече от мен.

— От завчера — отвърна той.

— Искам да кажа в усмирителна риза — додадох аз.

— От завчера, братко.

— Боже мой! — извиках аз.

— Да, братко, цели петдесет часа и не си ме чул да рева за това. Залещиха ме, като ме натискаха с краката по гърба. Малко съм на тясно, можеш да ми повярваш. Не си само ти, който си има неприятности. Няма още и един час откакто си тук.

— Аз съм тук от незнам колко часа — протестирах аз.

— Братко може да мислиш така, ама не е. Аз ти казвам, че няма и един час, откакто те доведоха. Аз ги чух като те стягаха.

Това не беше за вярване. За по-малко от един час бях умирал вече хиляда пъти. А пък този съсед, уравновесен и улегнал, с тих глас и почти отзивчив, въпреки грубостта на първите му забележки, е в усмирителна риза от петдесет часа!

— Колко още ще те държат? — попитах аз.

— Господ ги знае, Капитан Джейми много го е яд на мен и няма да ме пусне, докато не съм вече на умиране. Сега, братко, ще ти кажа нещо. Единственият начин е да затвориш очи и да забравиш. С викане и кряскане нищо няма да спечелиш в тая дупка. А забравяне става със забравяне. Вземи да си спомняш всички момичета, с които си се знаел. Така ще минат много часове. Може да усетиш че ти прилошава. Добре, нека ти прилошее. Няма нищо по-хубаво за убиване на времето. А като не можеш да мислиш за момичетата, мисли за тия, заради които си се озовал тук, и какво би ги направил, ако имаше възможност, и какво ще им направиш, когато имаш тая възможност.

Този човек беше Червеният филаделфиец. За една стара присъда излежаваше петдесет години за грабеж, извършен по улиците на Аламеда. Беше вече излежал десетина години, когато ми заговори в усмирителната риза, а това беше преди седем години. Малко след това той беше един от четиридесетте доживотни, подведени от Сесил Уинууд. За това пестъпление Червения филаделфиец загуби излежаните години. Сега е на средна възраст и е все още в Сан Куентин. Ако доживее, ще бъде старец, когато го пуснат да излезе.

Аз изживях своите двадесет и четири часа, но никога не съм бил вече същият от тогава. О, не искам да кажа физически, макар на другата сутрин, когато ме разшнуроваха, да бях наполовина парализиран и така отпаднал, че надзирателите трябваше да ме сритат в ребрата, за да ме накарат с мъка да се вдигна на крака. Но бях друг човек умствено, морално. Зверското физическо изтезание бе унизително и оскърбително за моя дух и чувството ми за справедливост. Аз излязох от първото си наказание с усмирителна риза с чувство на непримиримост и неугасваща омраза, която само е ставала все по-силна с годините. Боже мой! — само като си помисля за всичко, което хората са ми правили на мен! Двадесет и четири часа в усмирителна риза! Не съм и помислял нея сутрин, когато с ритници ме изправиха на крака, че щеше да дойде време, когато двадесет и четири часа в усмирителна риза нямаше да значат нищо; когато след сто часа в усмирителна риза щяха да ме виждат усмихнат при освобождаването; когато след двеста и четиридесет часа в усмирителна риза щчха да виждат същата усмивка на устните ми.